Това би трябвало да бъде роман за Освобождението на България, а е разказ за освобождение на една жена. Сюжетът е условност: той можеше да се развива и в друга епоха, макар че кафеджийският бит на българи и турци в навечерието на Освободителната война в книгата изглежда убедителен. Голямата история от слизането на руските войски в Свищов до Санстефанския договор тук минава почти незабелязано, така че поне до средата на книгата не е ясно дали изобщо става дума за исторически наратив. Барутът губи значение при четенето. Накрая можем да си зададем въпроса дали наистина хората живеят в познатото ни време или някак напук на големите събития се вглеждат в собствените си мисли.
Това е лична история, историята на едно семейство, в което жената иска дете, а мъжът се оказва въвлечен в опасните комитетски работи. Към нея са добавени няколко по-малки разказа. В романа има по-скоро мъже и жени, а не толкова турци и българи. По някакъв начин „Грехът на Малтица“ е пълен и със сексуално напрежение, но то е в мислите и страховете. Този начин на писане е рядко срещан, защото разкрива вътрешни преживявания, които не могат да се изразят чрез действие и не е ясно точно по каква механика на разказа стигат до читателя неизречените и непоказани емоции.
Всъщност „грехът“ на Малтица не е никакъв грях, а слух, наказанието на мълвата за това, което не може да бъде казано високо. В книгата има голяма ирония, даже сарказъм към постоянния дух на клюките, полепващи по Малтица. Всъщност това е роман за жена, която не може да защити доброто си име, за да не провали опасното начинание, в което не по своя воля се е оказала замесена.
Езикът на романа е бавен и детайлен. В този начин на разказване няма превзетост. Същевременно обаче я има непосредствената, дори трогателната безизкуственост на литературното разказване, така типична за естетиката на обикновеното, тоест на онова, което някои хора с притеснена усмивка наричат „истинско“. Романът е приглушен, звучи камерно. Читател, очакващ от темата за Освобождението нещо средно между „Под игото“, „Възвишение“ и приключенията на Лорънс Арабски, ще бъде изненадан, но книгата по нещо напомня Иво Андрич. Лиляна Михайлова или нарочно е писала по снизен, земен, обикновен начин, който сякаш отнема значението на големите теми (а всъщност го засилва), или не е държала сметка за литературния ефект и стилът й се дължи само на собствения й глас. Въпросът на Малтица за свободата може да се окаже въпрос и на самата авторка. Грижите за скрития ранен мъж на оджака, снегът и писмата, ритането на детето в утробата на Малтица („подранил и страшен плод“) са много по-реални от задаващата се Руско-турска война. Само че големите събития влизат в кафенето на Михаил и Малтица с помака, който казва:
„Мътно време иде, аркадаш, болно време иде. То и аз затуй съм слязъл да търся сол. Тука може и да не личи, ама при нас се усята. Гледам ги, около джамията все настръхнали се събират. И друго ще ти река… Ела насам! Демирджията в нашето село са го затрупали с ятагани за острене“.
Това е моментът, в който романът става исторически.
Ако изобщо има слаб момент в този иначе забележителен роман, това е неволно изпуснатият патос във възклицанието на авторката за честта и благородството на преминаващите пленени въстаници. Само тук се усеща фалшив, приповдигнат тон, но той е заключен в не повече от две изречения, след които отново се връщаме към измамно успокоения стил на Лиляна Михайлова.
Естетизацията на обикновеното може да бъде разпозната като отказ от външните украшения на разказа и позволява да я четем с удоволствието, което носят и битовите детайли у Бърнард Корнуел. За щастие, напълно е избегнат тежкият, изкуствен, формален език на Антон Дончев. Това изкушение е успешно отхвърлено. Тихият тон на романа на Михайлова е очароващ в най-стария смисъл на думата. Отдавна не се пише така. Но „Грехът на Малтица“ е и донякъде подвеждащ роман. Неговата обикновеност заблуждава и се променя. Към края си книгата е съвсем различна от това, което скептичният читател е очаквал заради началото. А това вече е именно литературно достойнство.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение