Тодор Дърлянов: Не летя в облаците, отивам там, където ме отвее вятърът

Един морски човек, когото познаваме от екрана, живее накъдето повее вятъра в последните дни на август. Тодор Дърлянов – станал знаменитост с участието си в сериала „Седем часа разлика“, е голям човек в родния си Поморие, а това лято е на разположение на всички свои съграждани – познати и непознати. Актьорът в момента е при баба си и през ден приема и изпраща приятели. Не знае кой ден е, вдишва с наслада всяка минута край морето. Хубаво му е така…, но само до началото на сезона в театъра. След това го обхваща лудостта на това изкуство.

– Как върви лятото на един Тодор в Поморие?

– Много добре, с приятели от детството, с колеги на гости… Като туристическа агенция съм – посрещам, изпращам.

– Звучиш леко изморено като че ли?

– Съвсем леко, но е заради друго – правя ремонт при баба ми. Заради нея съм се прибрал в Поморие. Денят ми преминава в плаж и боядисване. Нищо тук не ми е в повече, всичко е в точните размери, грамажи. Баба ми също е актриса, като млада е участвала в любителска актьорска трупа, играла е в „Кървава сватба“ по Лорка, не е била в главната роля. Може би съм наследил нещо от нея. Тя е много горда, че съм актьор – особено като се снимах в „Седем часа разлика“. Едно лято се бях прибрал след снимки, легнал съм на един шезлонг на двора и я чувам как казва на една своя приятелка, която спира край оградата да я види: „Това тук е внук ми, той е актьор, участва в „Седем часа разлика“ (бел. ред. – имитира я)…

– Нужно ли е актьорско майсторство, за да ти тече ваканцията като в „Сън в лятна нощ“? 

– Никакво актьорство – нужно е единствено да се отпуснеш по течението, без да мислиш за нищо, да не кроиш каквито и да е планове. Вчера направихме огромен огън на плажа с Димитр Несторов, мой приятел и колега актьор, събрахме се приятели, свирихме на китари, пяхме до сутринта… Тази вечер е от онези мигове, които ти остават завинаги.

– Една година след като завърши НАТФИЗ, какво ти се играе като погледнеш напред?

– Предстои ми комедийна роля във френска пиеса, постановка на Андрей Калудов. Мъж вижда жена си като 70-годишна, а тя е на 35 и когато се появява моя милост, жената си връща реалните години. Това е съвместен проект на Независим театър и на Пловдивския театър. Ще играем в цялата страна. Пиесата е толкова смешна, че е достатъчно да излезем на сцената и да си произнесем репликите. Точно в такава комедия ми се играеше и ми се случи.

Момент…, пак изпращам и посрещам (смях).

За Тодор Дърлянов лятото в Поморие е хакуна матата.

– Доволен ли си от старта си в професията след завършването, не си ли мечтал за повече?

– Аз винаги искам повече, колкото може повече да съм натоварен, да имам повече работа. Иначе имам чувството, че деградирам – не мога да бъда спокоен, когато не съм напрегнат и натоварен. Обичам всичко да е запълнено, да нямам свободно време. Не бих казал, обаче, че съм в напрегнато очакване за роля. Мисля, че ще се справя във всяка една професия – дори и да имам някакъв спад, не дай си Боже, в работата като актьор – ще се оправя. Завършил съм хотелиерство.

– Говориш за прехраната, въпросът е за удовлетворението, за мечтите.

– Не, говоря за работа. Искам да съм във вихъра на живота, независимо къде.

– Все още ли си така очарован от актьорската професия?

– Малко по малко възхищението ми към актьорството започва да гасне – не от професията, а от отношението на хората към нея – както на колегите, така и на публиката…

– Театърът на мечките вероятно има пръст в разочарованието ти?

– Така е. Масовата публика издига на пиедестал комерсиалния театър. Неприятно ми е поставянето обща щампа на артистите, обобщаването им – те са такива и такива… Гледат те с неуважение. Отношението на колегите пък е с пренебрежение към младите – все едно сме дошли да им изядем хляба. Не, не сме дошли за това, а да вземем онова, което можем от тях, и да продължим – все пак някой трябва да продължи да играе и след тях. Това е прастарата борба между поколенията… – помните ли сцената с хляба, който разкъсват, в „Рейс“ на Станислав Стратиев?! Същото е в театъра.

– „Седем часа разлика“ те направи популярен. От сериала мина известно време – все още ли си звездата на Поморие?

– Може би да, повечето хора тук да ми казват „Тео“, с името на героя ми. За тях е чест и гордост, че момче от техния малък град е станало популярно, радват се, че познават такъв човек. За щастие не съм се променил, не съм станал звездоброец – да летя из Поморие и да махам отгоре.

Кой ден сме днес?

– Къде те намират феновете в Поморие, къде най-често ходиш?

– Ходя навсякъде – аз съм навсякъде по всяко време, ха-ха! Поморие не е голям град, за 10 минути се обикаля във всяка посока. Вчера спирам пред къщи с колата и чувам някой ми казва: „Ооо, Тео, какво правиш, бе?“ Виждам непознато момче, но го поздравих и започнаха едни обяснения какво работи, какво е завършил, не знаел къде да си търси нова работа – в София ли да ходи, къде…, но му дадох съвет какво да прави и се разделихме по живо по здраво. Често ми се случва да ме спрат непознати хора и да се държат с мен като със стар приятел. Това е адски приятно.

– Като морски човек, разказваш ли истории за най-голямата риба, която си уловил?

– Аз риба не ловя, нито ям, но имам една история с риба – в Слънчев бряг, където завърших училище, имахме практика по готварство и учителката ме беше накарала да сготвя рибена чорба. Риба дори не пипам, гнус ме е. Тя обаче каза: „Не, ще я направиш“ – същата учителка е преподавала и на баща ми, който е завършил същото училище и е професионален готвач. И аз напук сложих рибата да се вари с веро и подправки. Само трябваше да махам пяната, защото чорбата се пенеше страховито. Накрая на дегустацията я представих, учителката я опита и остана искрено възхитена, получих „Браво“, ха-ха!

– Надявам се, че учителката ти е добре, не си я отровил?

– Жива и здрава е, наскоро я видях. А верото беше от онова, което е като зелено желе…

– Кой е най-големият актьор в Поморие – актьор не на сцената, а в живота?

– Много хора от самодейната трупа, в която участвах навремето тук, си заминаха… Имаше много доайени. Но в момента най-добрият е Коста Спатарата. Не знам какво означава „Спатара“… Бях много малък, когато баща ми ме запозна с него. Спатарата дава всичко за театъра – само като чуе, че трябва да се направи нещо за някоя трупа, която ще гостува в Поморие, хуква. Посреща представленията, актьорите, прави всичко за тях. В спектаклите, които правехме, той винаги беше най-запален – идва най-рано, остава след всички, работи с невъзможна любов към това изкуство.

– Патарата ли те запали по актьорството?

– Той и още една жена, която вече я няма. Приятели ме заведоха да гледам една тяхна репетиция, погледах, реших, че тези на сцената са лудички и реших, че това е мястото, където ще ме приемат като свой. Помолих ги да ме вземат и на другия ден тръгнах с тях на турне. Първата ми роля беше в „Рейс“ на Стратиев, бях техническа служба, пусках светофара. После ми дадоха малко текст в началото на спектакъла – за българския модел. Лудостта и възможността да бъдеш всичко ме привлякоха в тази професия. Тежка шизофрения.

– Има ли личност от световната сцена, която е в състояние да те разтърси, ако я видиш на живо?

– Не, аз съм анемичен в това отношение. Не бих реагирал по този начин заради никого. Всъщност, не знам – възможно е и да изпитам някога подобна екзалтация. Нямам най-любим актьор, не съм пристрастен. У всеки откривам искра, която може да ме запали в играта му, всеки носи нещо хубаво и вълнуващо.

– А в състояние ли си да завидиш на един Бенедикт Къмбърбач, да речем?

– Не съм много завистлив – но ако прекали с таланта си, може и да му завидя.

– Кое е най-ценното ти качество, как мислиш?

– Много ми е трудно да говоря за себе си, защото съм суров и критичен. За околните съм душичка, което ми вреди в отношенията с женския пол.

– Със страх или с нетърпение очакваш новия сезон в театъра?

– С голямо нетърпение го очаквам! Готвя се за новата роля, много добре работя с Андрей Калудов и нямам търпение да започна. На 1 септември трябва да бъда на репетиции. Не знам колко дни има дотогава, колко дни има този месец, коя дата сме днес… Дори часа не знам в момента колко е. Отивам там, накъдето ме отвее вятърът.

Един от последните залези край Поморие за Тодор това лято, преди да изгрее в нова роля наесен в театъра.