Тодор Колев, началото на българския шоубизнес

За хора като него казваме, че са „икона“. Нелепо сравнение. Иконите са образи, на които никой не се опитва да прилича. А на него дори прякорът му беше Адама – прародителя на всичко в българския шоубизнес.

Днес Тодор Колев щеше да навърши 82 години. Роден е в Шумен на 26 август 1939 г. Любимият на всички актьор бе един от най-атрактивните и запомнящи се изпълнители и творци на „златното поколение“. Самобитен и без аналог, той се открояваше дори на фона на гиганти като Парцалев и Калоянчев. Тодор Колев бе открил своя път в образа на малкия човек с големи мисли, който превръщаше дори най-дребния житейски детайл в прозрение за глобалния смисъл.

Адама бе първопроходник. Той създаваше оригинали, имитирайки чисти образи. После се появиха неговите имитатори. Роди се чалга хуморът, който си вярва, че прилича на безхитростния смях в импровизациите на Тодор Колев. А самият той казваше за чалгата:

„А, за чалгата! В крайна сметка всичко се свежда до две неща – хубава музика и лоша музика. Чалгата въведе един модел – не можеш да разпознаеш коя е Златка и коя е патка…“.

Темата за влиянието на Тодор Колев върху следващите поколения в шоубизнеса е безкрайна. Едва ли много хора помнят, че „Немам нерви“, преди да стане парче на Милена Славова, беше рубрика на Тодор Колев във „Всяка неделя“.

Ромските имитации в „Ку-ку“ и „Каналето“ бяха бледо копие на „Иръпшъните“ на Тодор Колев – незлобива пародия за разликата между културата на малцинствата в САЩ и у нас, родена още в началото на 80-те години на миналия век.

„Как ще ги стигнем …“ – блестящото шоу на Тодор Колев в БНТ от 1994 г., е родоначалник на всички токшоу програми у нас, включително и на „Шоуто на Слави“.

Адама някак успяваше да внесе висока култура дори в естрадни изпълнения. Имитациите му бяха изкуство. В тях винаги имаше втори културен слой, нещо скрито, което зрителят да открие за себе си и да изпита откровение.

Публиката го свързва неотменимо с образите му в киното, помни филмите заради него. Песните по музика и текст на големи български творци се възприемат като песните на Тодор Колев. Кой би казал, че „Самотният човек“ не е лична изповед на актьора, макар да е стихотворение на Борис Христов?

Подобна творческа съдба у нас имат малцина. Особеното при Тодор Колев, още една отлика с останалите актьори от „златното поколение“, е, че той се съхрани цялостно в паметта на зрители, които не са били родени, когато е бил на творческия си връх. Някои от неговите лафове, „запазената му марка“, са вече трайна част от градския фолклор, а образи като Пурко и Буревестников са не в златния, а в живия паметен фонд на няколко поредни поколения.

На фона на тази творческа стихия всички политически, идеологически и лични колебания относно Тодор Колев губят значение. Българската култура е спечелила от присъствието му в нея. Шоубизнесът – също.