Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Тодор Колев, великият вдъхновител

Като чуя името му - скачам

Тодор Колев почина на 15 февруари 2013 г. - Тодор Колев, великият вдъхновител

Тодор Колев почина на 15 февруари 2013 г.

Когато бях малко момче и все още интуитивно знаех какъв ще стана, Тодор Колев вече владееше пространството…

Тодор Колев ме караше всеки път, щом чуех отнякъде началото на негова песен, да скоча на крака и нещо да правя… И до ден-днешен това е моята проверка за истинско вдъхновение – трябва да скоча!!! Да изляза извън себе си, да се забравя…, да се разплача от радост, че преживявам нещо изключително рядко. Навярно с мнозина е така, но между мен и Тодор Колев цялата история започна по този начин и не мога да не го кажа… – великият вдъхновител!

Изобщо не си давах сметка, че е голям актьор, шоумен, певец… Изобщо не знаех що за човек е, защото едно дете не мисли в такива посоки. Аз само слушах, гледах и имитирах…, обичах да имитирам. Много полезна дарба. Някои хора няма да се съгласят, но те нищо не разбират от изкуство. Всичко започва с имитация. Тя е онзи огън, който прегаря черупката на неизлюпилия се талант и дълго го топли, додето талантът поеме по пътя си със свое собствено огънче…

Имитирах Тодор Колев така добре, че започнах да мисля като него. Правех същото и с други актьори, певци, учители, съседи… Години по-късно, в Театралната академия, много се зарадвах, когато ни възложиха за домашна работа имитация. Професор Азарян обичаше да гледа как го имитираме.

Америка за България

Минаха няколко години, една вечер вкъщи дойдоха гости. Хапнаха, пийнаха и изведнъж се оказах в центъра на хола, качен на една табуретка. Правех се на Тодор Колев. Имах бомбе, бастунче и пеех… – голям успех.

И така, Тодор Колев обикаляше летните театри, ние люпехме слънчоглед и се радвахме. Неминуемо дойде и времето, в което започнах да си задавам въпроси: какво ще стане с мен? Ще ме приемат ли за актьор? Ще се запозная ли с Тодор Колев…?

Приеха ме, запознах се, станахме и приятели. Работихме заедно, пиехме уиски, говорихме си, обсъждахме безумните предавания по телевизията. Заедно със Стефан Вълдобрев участвахме в радиопредаване при Тодор и Джони Пенков. После отидохме до Америка – награда от Тодор за… и аз не мога да формулирам. Бяхме щастливи и вдъхновени. И всеки път, когато чуех гласа му- скачах!!!

След някоя премиера чаках какво ще каже. Всички чакахме. Той винаги казваше истината, не спестяваше… и трудно харесваше. Но продължаваше да вдъхновява.

Киномания

Не беше сантиментален, а свръхчувствителен, свръхвзискателен, свръхистински.

Когато започнах много често да пътувам с моя моноспектакъл, в колата звучаха неговите песни. Така се нахъсвах, разпявах, отпусках, спомнях си детството… – пътят минаваше за миг. Все исках да му се обадя и да му кажа – господин Колев, знаете ли я тази песен? – и да усиля звука докрай. Така и не го направих. Мислех, че е провинциално, глупаво, нали си бях от Русе…, а трябваше да го направя… – той пък е от Шумен.

Сега пак слушам песните и припявам, и пак скачам на седалката.

В този период от кариерата си получих няколко комплимента от него, които не очаквах. Няма да ги кажа. Има ги в пресата. И скочих отново.

Обичам ви, господин Колев!

Тези думи остават най-голямата награда, защото, без да съзнавам, съм ги чакал цял живот. Тези думи не идват току-така. Колегите, които са преживявали подобно нещо, ще ме разберат. Тодор Колев ми даде безсрочна виза за сцената.

Сега пътувам из морета, планини и равнини. Мисля за неговата скромност, иронична усмивка и малко тъжни очи. Мисля и си представям как телефонът звъни, вдигам, пауза – Донев, какво ще правиш утре по обяд? – и пак скачам!

Поклон!


Бел. ред. – текстът е от Годишник на Народния театър.

ДС