Тодор Колев, великият вдъхновител

Като чуя името му - скачам

Тодор Колев почина на 15 февруари 2013 г. - Тодор Колев, великият вдъхновител

Тодор Колев почина на 15 февруари 2013 г.

Когато бях малко момче и все още интуитивно знаех какъв ще стана, Тодор Колев вече владееше пространството…

Тодор Колев ме караше всеки път, щом чуех отнякъде началото на негова песен, да скоча на крака и нещо да правя… И до ден-днешен това е моята проверка за истинско вдъхновение – трябва да скоча!!! Да изляза извън себе си, да се забравя…, да се разплача от радост, че преживявам нещо изключително рядко. Навярно с мнозина е така, но между мен и Тодор Колев цялата история започна по този начин и не мога да не го кажа… – великият вдъхновител!

Изобщо не си давах сметка, че е голям актьор, шоумен, певец… Изобщо не знаех що за човек е, защото едно дете не мисли в такива посоки. Аз само слушах, гледах и имитирах…, обичах да имитирам. Много полезна дарба. Някои хора няма да се съгласят, но те нищо не разбират от изкуство. Всичко започва с имитация. Тя е онзи огън, който прегаря черупката на неизлюпилия се талант и дълго го топли, додето талантът поеме по пътя си със свое собствено огънче…

Имитирах Тодор Колев така добре, че започнах да мисля като него. Правех същото и с други актьори, певци, учители, съседи… Години по-късно, в Театралната академия, много се зарадвах, когато ни възложиха за домашна работа имитация. Професор Азарян обичаше да гледа как го имитираме.

Nordic 300×600

Минаха няколко години, една вечер вкъщи дойдоха гости. Хапнаха, пийнаха и изведнъж се оказах в центъра на хола, качен на една табуретка. Правех се на Тодор Колев. Имах бомбе, бастунче и пеех… – голям успех.

И така, Тодор Колев обикаляше летните театри, ние люпехме слънчоглед и се радвахме. Неминуемо дойде и времето, в което започнах да си задавам въпроси: какво ще стане с мен? Ще ме приемат ли за актьор? Ще се запозная ли с Тодор Колев…?

Приеха ме, запознах се, станахме и приятели. Работихме заедно, пиехме уиски, говорихме си, обсъждахме безумните предавания по телевизията. Заедно със Стефан Вълдобрев участвахме в радиопредаване при Тодор и Джони Пенков. После отидохме до Америка – награда от Тодор за… и аз не мога да формулирам. Бяхме щастливи и вдъхновени. И всеки път, когато чуех гласа му- скачах!!!

След някоя премиера чаках какво ще каже. Всички чакахме. Той винаги казваше истината, не спестяваше… и трудно харесваше. Но продължаваше да вдъхновява.

Colibri april 2017

Не беше сантиментален, а свръхчувствителен, свръхвзискателен, свръхистински.

Когато започнах много често да пътувам с моя моноспектакъл, в колата звучаха неговите песни. Така се нахъсвах, разпявах, отпусках, спомнях си детството… – пътят минаваше за миг. Все исках да му се обадя и да му кажа – господин Колев, знаете ли я тази песен? – и да усиля звука докрай. Така и не го направих. Мислех, че е провинциално, глупаво, нали си бях от Русе…, а трябваше да го направя… – той пък е от Шумен.

Сега пак слушам песните и припявам, и пак скачам на седалката.

В този период от кариерата си получих няколко комплимента от него, които не очаквах. Няма да ги кажа. Има ги в пресата. И скочих отново.

Обичам ви, господин Колев!

Тези думи остават най-голямата награда, защото, без да съзнавам, съм ги чакал цял живот. Тези думи не идват току-така. Колегите, които са преживявали подобно нещо, ще ме разберат. Тодор Колев ми даде безсрочна виза за сцената.

Сега пътувам из морета, планини и равнини. Мисля за неговата скромност, иронична усмивка и малко тъжни очи. Мисля и си представям как телефонът звъни, вдигам, пауза – Донев, какво ще правиш утре по обяд? – и пак скачам!

Поклон!


Бел. ред. – текстът е от Годишник на Народния театър.

ДС