„Площад Славейков“ стартира първия си сериал, от който става ясно чрез какви механизми се избира лидера на най-елитната ни трупа. Ще публикуваме части от личния дневник на проф. Васил Стефанов, управлявал най-дълго Народния театър, с неговата истина за звезди, които вече не са сред нас, както и за такива, които продължават да създават събития в театъра…
В първа част проф. Стефанов разказва как му е било предложено да оглави Народния театър от самия директор на трупата Дико Фучеджиев (Вижте в Още по темата) и как всяко назначение в трупата е било одобрявано лично от Тодор Живков.
Поканихме Милена Фучеджиева да разкаже за същия период, който започва от края на управлението на баща ѝ Дико Фучеджиев в Народния театър.
Не мога да коментирам работата на баща ми като директор на Народния театър, но знам, че Велко Кънев и Кирил Варийски, както и много други любими български актьори, бяха поканени от него. Дали се е налагало, или не Тодор Живков да одобрява назначението им, не се е обсъждало с мен. В този период от живота ми имах сериозни лични премеждия и не съм следила в подробности какво се случва с баща ми и Народния театър. А и както професор Стефанов правилно отбелязва в спомените си, той беше затворен, мълчалив човек, и никога не казваше повече от това, което смяташе за полезно. Тази черта от характера му, това качество за онези времена, вероятно е било изработено, а не даденост, защото го е било страх за близките му и за себе си. Страхът ръководеше всичко, каквото и да се говори сега. Страхът живееше във всеки дом, без изключение. Тодор Живков също се страхуваше – от Съветския съюз. Този страх беше и продължава да бъде напълно основателен вече под друга форма.
Израснала съм в много по-свободна атмосфера, отколкото беше позволено. Моята майка беше свободолюбив човек, не съм чувала никога баща ми да хвали властта, а и когато е ставало въпрос „за“ или „против“ членството в партията, ми е казвал с недомлъвки: „По-добре е да не се набъркваш“. Майка ми говореше срещу Живков, както и срещу простащината на управляващите, което той отминаваше с мълчание. Но назначенията в Народния театър бяха друга игра, със сигурност политическа.
Валентина Радинска, съпругата на Крикор Азарян разказва в „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“ как баща ми е споделил, че е бил заплашван от известния тогава театрален сатрап Филип Филипов, че ако не се подчинява, ще бъде изпратен в Белене като брат си. Той оцеля 14 години като директор на Народния театър, въпреки враговете си. Ясно е, че подобно управленско дълголетие може да се случи само със сериозни приятелства по върховете.
Беше обявен конкурс за млади мъже, който вкара двама млади актьора в театъра. Конкурсът беше напълно реален и консултации с Живков не са правени. Помня, че беше поканил по поръчка на Тодор Живков Ваня Цветкова, тя беше отказала. Няколко години по-късно, след назначаването на Аня Пенчева в театъра, тя беше променила решението си и беше отишла на разговор при баща ми с желание да стане част от трупата на Народния. Той ѝ отговорил, че в момента нямало свободна бройка, като иронично добавил, че Живков не му се е обаждал. Ако му се обадел, веднага щял да я назначи. Ако Ваня Цветкова се беше заинатила и беше поискала от Живков, щеше да е актриса в Народния, но тя не го направи и баща ми не я назначи. Тогава някъде бяха назначени Жана Караиванова и Елжана Попова, които скоро след промените избраха да не живеят в България.
С младите актриси винаги имаше проблем, защото срещу тях винаги имаше съпротива от по-възрастните. Всички бяха с не по-малко влиятелни приятелства от тези на баща ми с членове на Политбюро и ЦК. Тези жени не искаха да има по-млади от тях, които да ги изместят. Ако сега е трудно да си мениджър на този театър, то тогава е било силно изнервящо, защото е трябвало да можеш да противостоиш на капризите на един куп жени, които имаха пряк достъп до спалните на големи партийни мъже. Някои от тях дори и на възраст се изживяваха като потенциални Жулиети и при всяко разпределение на роли, при което не бяха „Жулиета“, тичаха при покровителите си, за да се оплакват от баща ми.
Чувах вкъщи, че е трябвало да назначи поредната некадърна млада актриса – не всички бяха такива, разбира се, някои имаха талант – която му натрисаха отгоре, но това беше практиката. Отгоре. После тези жени получаваха главни роли, благодарение на женските си умения.
Впрочем това се случва и сега. Винаги е имало и ще има директори на театри, както и режисьори, които дават главни роли на съпругите си, независимо от актьорските им качества.
Известен факт е, че Живков винаги присъстваше на абсолвентския бал на всеки актьорски випуск на ВИТИЗ/НАТФИЗ. Традиционно той танцуваше един танц с примерно най-хубавата или пък най-агресивно амбициозната начинаеща актриса. На този танц винаги питаше тя какво иска и момичетата си казваха. Искаха апартаменти, коли или разпределение в столичен театър. И получаваха това, което искаха. Някои ставаха част от Политбюро-обслужването, други ставаха известни актриси, и така се просперираше в тази гилдия. Имаше момичета от провинцията, които се хвърляха като тигрици на дансинга, за да изтанцуват танца-сделка със Живков, въпреки, че не бяха избрани по протокол. Другарят Живков не отказваше танци, нито други отношения. Има поне двайсетина такива момичета през годините. Ако сметнем колко години Живков беше на власт – му се пада по една за всяка година и всеки випуск на ВИТИЗ – около 27. Много от тях са известни и сега актриси.
В Народния, както и в другите театри, имаше актриси и актьори членове и кандидат-членове на ЦК – Любомир Кабакчиев и Цветана Манева бяха такива. Властта обичаше театъра. Не беше тайна, че баща ми беше близък с Петър Младенов, който се смяташе за някаква нова вълна в българската политика тогава. Андрей Луканов също не му беше враг. Така и оцеля толкова години като директор – при положение, че по-големият му брат е бил в Белене.
Не мога да коментирам репертоара на театъра, нито поведението на актьорите на събранията по времето, за което говори професор Стефанов – то беше време разделно, така че се случваха много справедливи, а понякога и несправедливи неща.
Носталгията към соца е нелепа, защото страхът и натискът по онова време бяха на всякакво ниво, независимо от положението ти в обществото. На практика всеки човек, живял по това време, беше лишен от човешко достойнство, дори без да го съзнава.
Колкото до директорството – който и да дойде начело на трупата на Народния театър, трябва на първо място да е изключително добър мениджър, на второ отново да има сериозен политически гръб, за да може да оцелява и лобира за пари, и на трето – да бъде човек, разбиращ от театър.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение