Той опаковаше света като за напускане

Когато си отиде такъв човек, светът наистина се смалява. Миналото се смалява, цялата половина на ХХ век и началото на този се смаляват, такива хора поддържат конструкцията на времето.

Мисля си за него и за близките му. Той присъстваше във всички разговори, беше винаги наоколо, мимоходом, ненатрапчиво, както присъстват важните неща, беше толкова хубаво да слушаш всички тези истории.

Имам лична история с „Портите“ на Кристо, без да съм ги видял на живо. През 2005-а, когато са се случили, излезе „Естествен роман“ в Ню Йорк. „Вилидж Войс“ написа нахакан текст, в който сравняваше книжката с „Портите“ на Кристо при вятър. Нищо друго не запомних от тази рецензия освен това и се радвах като дете. Когато го видях за първи и последен път преди две години в Ню Йорк, не посмях да му разкажа, естествено.

Имах късмета да го видя и чуя как говори на младите в Нюйоркския университет. Каза още в началото, че за три неща не говори и да не го питат – за политика, второто сега забравих и против колегите си. Избягваше всички въпроси за смисъла на проектите си, упорито твърдеше, че няма скрит смисъл.

Това опаковано детско конче от 1963-а е едно от любимите ми негови неща. Няколкото думи, които успяхме да разменим с него след онази лекция, бяха за кончето и за детството му, изненада се за миг, после бързо влезе в небрежна ирония.

…Някъде по онова време Кристо започва да опакова света. Като за напускане. Всичко трябва да бъде пакетирано. Събираме багажа, тръгваме си. От малкото опаковано детско конче (за мен най-тъжната му работа), до моста Пон Ньоф. Хайде, изнасяме се… Ще събарят къщата.

Светъл път, светли порти при вятър там и благодаря.

Текстът е от Фейсбук.