Той превеждаше на български от елфически

„В скръб трябва да се разделим, но не и в отчаяние. Гледай!
Не сме приковани навеки към кръговете на тоя свят,
а отвъд тях има нещо повече от спомена.“

За първи път се докоснах до Толкин чрез списание „Дъга“ в самото начало на 90-те. Бях съвсем малък, на шест-седем години. Комиксите „Билбо Бегинс“ и „Господарят на пръстените“ на Сотир Гелев и Кънчо Кожухаров ми отвориха портите към свят, който и досега обичам да посещавам – а незапознатите поне са чували за ефекта, който Средната земя има върху омагьосаните. И един ден се появява по-големият ми брат, който носи дебело томче и ми го връчва.

– Какво е това?

– Виж, де – казва брат ми. – Ще ти хареса.

Да ми хареса ли? Заживях там. Беше том първи от първото, двутомно българско издание на „Властелинът на пръстените“. „Народна култура“, 1990 г., с художественото оформление на Ясен Панов и в съвършения превод на Любо Николов. Така се срещнахме с него. По-късно се запознахме и на живо.

Преводът на „Властелинът…“ е постижение, близко до това на Кръстан Дянков със Стайнбек или на Александър Шурбанов с Чосър и Милтън. Книгата е многопластова и може да бъде объркваща. Самият Николов отбелязва в предговора си към първото българско издание, че понякога трябва да вземе решение дали някое име, дадено от автора, има английска или „елфическа“ етимология – и съответно, дали трябва да се побългари или не. А правилният отговор невинаги е очевиден, както някои от читателите на книгата знаят. Към това трябва да добавим сладостта на старите български фразеологизми, така умело наложена от Николов върху аналогичните английски изрази от оригинала. „Властелинът…“ във версията на Николов звучи точно толкова цялостен и убедителен, колкото и на английски, както се уверих няколко години след това. В „Дюн“ на Хърбърт попадам на трогателните думи: „Вие ще пеете някои от песните, намиращи се по страниците на тази книга, докато я четете“. Тези думи обаче при мен се отнасяха до българския превод на „Властелинът…“, който е толкова успешен, че да накара едно дете буквално да си измисля мелодии, за да пее тогава, когато го правят и героите на романа. Откривам, че и други читатели споделят този мой опит.

Българската култура в най-забележителните си прояви е култура на превода. Не е нужно да се връщаме чак до времената на св. Климент Охридски, стига ни да си помислим, че имаме всички Шекспирови пиеси в стихове, респектиращия „Одисей“ на Джойс, няколко превода на Дантевия „Ад“ (и поне един на цялата „Божествена комедия“), както и Омир, Вергилий и Овидий в оригиналната им стъпка на родния си език. Преводите на големите, влиятелни романи от ХХ в. имат същото значение и работата на Любомир Николов на „Властелинът на пръстените“ се вписва в най-добрите традиции на българския превод.

Но Любо не беше човек само с едно име и участва в повече от едно приключение. В това отношение той много приличаше на вълшебника Гандалф с неговите постоянно сменящи се прозвища и с историите за неговите подвизи сред различни народи. По времето, когато хлапетата от моето поколение за първи път тръгваха след Фродо и Сам по пътеките на Графството и из пущинаците на Ериадор, Любо се беше заел да популяризира у нас книгите-игри. Това е самостоятелна глава от историята на попкултурата както в световен, така и в чисто български мащаб – и тя заслужава внимание. През 1991-93 г. той за първи път попада на вероятно осемдесетарска книга-игра на френски, прочита я (или я изиграва) и решава да напише своя. Горе-долу както и Вазов е въвеждал цели жанрове на български.

Книгите-игри са феномен на популярната култура от около 80-те години. Първоначално са разпространени най-вече из Великобритания, по-малко в Щатите и Франция. Това са като правило лесни за четене интерактивни книжки с фантастичен, фентъзи или просто приключенски сюжет, предназначени за деца. Читателят може да направи няколко избора в хода на действието и с това да стигне до различни версии на финала – хепиенд, горчиво-сладък край или разнообразни варианти на провал. Идеята е не просто да се идентифицираш с героя на книгата, а за няколко часа действително да бъдеш този герой. „Приказка без край“ на Михаел Енде или „Разни приказки за игра“ на Джани Родари предават нещо от атмосферата на книгите-игри, но не напълно. Но книгите-игри заедно с настолната игра „Dungeons & Dragons“ имат огромно влияние, главно защото моделираха начина, по който до днес се формират сюжетите на големите, свръхпопулярни видеоигри.

Любомир Николов видя в книгите-игри включително педагогически потенциал и започна да ги пише на български. Първите му три книги-игри – „Огнена пустиня“, „В Лабиринта на времето“ и „Замъкът на таласъмите“ – си служат с всички лесни тропи на фентъзито и научната фантастика. Бяха и си остават идеални за запалването на дете по четенето. Любо си създаде поне два псевдонима, под които пишеше своите игри: Колин Уолъмбъри и Тим Даниелс. Модата през деветдесетте беше авторите на книги-игри да имат английски псевдоним. Други, като тогава още съвсем младият Богдан Русев, последваха примера на Любо и започнаха да експериментират с жанра. Това доведе до български бум на книгите-игри с над 200 заглавия. Само родината на този тип забавление Великобритания и България имат такова разнообразие. Днес българските книги-игри са обект на колекциониране от малка, но отдадена общност от фенове – очевидно вече порасналите първи читатели от 90-те.

Николов беше много неща. Машинен инженер по образование, писател и журналист, популяризатор и преводач. Още през 1986 г. неговата научнофантастична повест „Червей под есенен вятър“ говори за самоосъзналия се изкуствен интелект и една симулирана реалност. През 1999 г. краткият му роман „Десетият праведник“ описва свят, в който химическите елементи променят основните си свойства, защото човешката дейност е нарушила финия баланс на света. Като фантаст Любо имаше размаха на най-значимите представители на жанра.

Той превежда не само Толкин, но и Артър Кларк, Робърт Шекли, Стивън Кинг, Франк Хърбърт и за първи път представя Хауърд Лъвкрафт на български език. Колко много неща направи той за първи път у нас! Преводите му винаги са изящни, те запазват атмосферата, постигната от автора и много естествено побългаряват разказа чрез ловката употреба на чисто наши изрази – които при това винаги са коректни спрямо езика на оригинала.

Най-очарователното при Любо беше способността му, даже желанието му за разговор. Той обичаше да участва в срещи с читатели и да си прекарва часове, в които търпеливо и любезно отговаряше на въпроси – дори когато те бяха наивни. Пълната му липса на снобизъм, съчетана с фини маниери и комбинация от хумор и добронамереност го направиха обичан гост на всички научнофантастични и фентъзи събития в България. Беше си прикачил прозвището Нарви по името на джуджето, измайсторило портите на Мория и се беше превърнал в нещо средно между Билбо и Гандалф – тоест в тълкувател, даже в оракул на Толкин. Симпатична роля, която много му прилягаше.

Любомир Николов почина на 20 юли тази година. Опелото и погребението му са днес, четири дни по-късно, в 11,30 ч. в църквата на Централните софийски гробища. И мнозина ще го изпратим към Сивите заливи. Сбогом, Колин!