Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Той си призна за надписа „Изкуство за ПОДмяна“ в Софийска градска

Реакцията на извършителя - не само срещу Светлин Русев, но и срещу Института за съвременно изкуство

Илиан Лалев: "Аз направих корекциите „Изкуство за Подмяна”, „Не на Подмяната !”, „Не на художествената олигархия !” Предпочитам да съм хулиган, отколкото мишок! Анонимец Храбър" - Той си призна за надписа „Изкуство за ПОДмяна“ в Софийска градска

Илиан Лалев: "Аз направих корекциите „Изкуство за Подмяна”, „Не на Подмяната !”, „Не на художествената олигархия !” Предпочитам да съм хулиган, отколкото мишок! Анонимец Храбър"

Загадката кой нашари с надписи Софийска градска художествена галерия бе разкрита от самия извършител. Това е художникът-боксьор Илиян Лалев. Той си призна в личния си профил във фейсбук с думите: „Аз направих корекциите „Изкуство за подмяна”, „Не на подмяната!”, „Не на художествената олигархия!” Предпочитам да съм хулиган, отколкото мишок!“ Лалев дори се е снимал пред „редактирания“ билборд.

През нощта в неделя срещу понеделник галерията осъмна с „корекция“ в заглавието на изложбата – „Изкуство за ПРОмяна 1985 – 2015“ стана „Изкуство за ПОДмяна 1985 – 2015“. Реакцията на Лалев е срещу присъствието на Светлин Русев сред авторите, представени в изложбата. Но и не само срещу него. Експозицията е посветена на родното съвременно изкуство и творбите, предизвикали обрат в мисленето на българското общество. Мнозина се питат каква е причината за присъствието на академика в изложбата, защото той никога не е създавал пърформанс, хепънинг, попарт и прочие форми на съвременното изкуство. Русев десетки години е бил част от властта в културата по тоталитарно време, имал е възможност да направлява и контролира процесите в изкуството. Лалев негодува и срещу участието на творци от Института за съвременно изкуство (ИСИ) в експозицията.

Пред „Площад Славейков“ директорката на Софийска градска галерия Аделина Филева определи „нападението с надпис“ за хулиганство: „Живеем в цивилизована държава. Всеки, който иска да изрази мнението си, може да го направи по цивилизован начин, а не да драскаме сградите, билбрдовете… Освен това тази изложба предизвика дискусия, всеки има право на гледна точка – някои не я харесват, не я оценяват, раздразнила ги е. Но който желае да се заяви като творец, като изследовател, нека го направи с подобна експозиция. А и нека да го направи доблестно, публично, а не анонимно. Този, който е недоволен – ако има знанията, силите и е преценил, че е по-знаещият и по-можещият, нека направи нещо, да го видим. В София има достатъчно пространства за това, нека направи една друга изложба. А и това все пак е общинско имущество, за което са дадени средства…“

Билбордът на входа на галерията с дописаното заглавие на изложбата.

Билбордът на входа на галерията с дописаното заглавие на изложбата.

Илиян Лалев, авторът на корекцията „Изкуство за ПОДмяна“, обяснява във фейсбук постранно мотивите за реакцията си.

„Не на Подмяната!”, „Не на художествената олигархия!” Предпочитам да съм хулиган, отколкото мишок! – казва Лалев. – Постмодернизмът като течение в изкуството е по-скоро конформистки настроен като реакции спрямо социото, отколкото критично. Белезите му са двойното кодиране, игрови подходи, флексибност, цитатничество и пр. (виж Ч. Попов“ Постмодернизмът в българското изкуство…“, И. Хасан, Ч. Дженкс и др.) Късането с традицията в изкуството е характерна за модернизма (в частност авангарда), който така и не се състоя на нашата арт сцена (като изключим подхода на заличаването на голям брой автентични автори в случай като този с изложбата на Мария Василева „Изкуство за промяна”), защото беше търсен именно в недрата на традицията поради простата причина, че беше генериран като директива от „променящата“ се БКП и производната й БДМ с цел неокомунизъм.

Със съжаление трябва да отбележим, че емблематичния хепънинг на група „Градът?” като много други беше платен от БДМ. В този смисъл онова, което се случва в българското изкуство след „промените” може да бъде наречено просто посткомунизъм. Неприемливото в случая е посочването на същите хора, които бяха „пример“ за авангард по български (неконвенционални форми, които никога не са имали идеология за разлика от истинските авангарди, включително и този на „ прерафаелитите”) като социално ангажирани артисти, защото техният художествен ангажимент беше по-скоро фиксиран във формите на изразяване и собственото си институционализиране, а не в социалните или екзистенциални проблеми, с които изобилстваше социокултурната и политическа среда на прехода.

Сега след като по вулгарно-марксистки „битието определи съзнанието”, тоест голяма част от квази авангарда на 90-те беше позициониран стратегически на възлови места в обществената йерархия, дойде ред и на далеч по-смислените артистични дейности от обичайните забавления, ритуали и игри на N-формите , които от уж морфна маса трябваше да компенсират по-скоро аморфния си характер в липсващата за тях „критична маса”. И разбира се, за да има причинно-следствена връзка, приемственост и пр. парадигмални клишета, началото на всичко стойностно в българското изкуство идва от вечния коректив – Светлин Русев, който неведнъж е показвал, че вярата в собствената непогрешимост е фундаментална, защото си спомням много добре до болка преекспонираните „Съображения” относно Светлин Русев от диктатора Тодор Живков, който наистина се притесни от нагона и управленските способности на конкурента си (С. Русев по това време беше в ЦК на БКП), плод на която неравностойна борба е и картината от настоящата изложба.

Истина е, че в този период от българското изкуство Светлин Русев му повлия драстично като създаде няколко поколения верни поклонници, изкушени от неговите пластични разбирания за живописта, като им помогна да намерят себе си чрез него. И това не е малко, лошото обаче е, че когато помагаш на някого по „светлиновски”, често бастисваш друг – лично аз съм потърпевш от подобна „операция”.

Така или иначе това е единия фундамент в изложбата „Изкуство за промяна” академик Светлин Русев и социалната му позиция, изразена чрез подписка на СБХ в подкрепа на русенския комитет. В същата изложба по правило участват всички художници- артисти от ИСИ, които уж „въстанаха” срещу статуквото СБХ през 90-те, а те всъщност са другият фундамент, който владее художественото пространство от 90-те до днес, горе-долу пак по посочената по горе схема (представители на ИСИ обясняваха ситуацията и с тази изложбата по БНТ) и на практика те вече са новото статукво. Тяхната художествена философия от този период всъщност беше основана на КУПОНА (Виж Василева М. „Край на Купона”– в „Култура”) и ЗАБАВЛЕНИЕТО (Попова Д. „ За забавлението”- сп. „Изкуство/ART in Bulgaria”) и отрицание специално на живописта (Бояджиев Л. „Некрожмичка за BG авангарда”в „Култура”). Изведнъж всички те станаха социални. Така и не разбирам социалното през езоповския език по време на и особено след промяната, но не желая да коментирам поименно колеги, въпреки изобилието от недоразумения, реминисценции и времеви разминавания на артефактите. Не мога обаче да си обясня защо не е представен Румен Гашаров с неговите наистина социални, саркастични творби още от края на 70-те и 80-те г., група „Ръб“, Георги Ружев, Весо Димов, Владо Иванов и т.н. Чак ми липсва и келешлъка на „Косьо, Хубен, Тушев”. Ако отговорът е, че няма място, то веднага трябва да отбележим, че имаше обичайното преекспониране на някои автори.

Тук е мястото да спомена и някои свои работи, който ми дават основание да пиша всичко това. И те са: „Конфликт” 1988 г. живопис, „ Хамелеони” 1992 г. живопис, „При затворени врати” 1998 г. инсталация , „Очакваме включване” 1999 г. видео, „В очакване” 2000 г. инсталация, „Очакваме включване II” 2001 г. акция, „Каса I – картината“ 1999 г. инсталация, „Преспапие или няколко опита да докосна Труман Капоти” 1999 г. инсталация, „Гатанка” 2000 г. инсталация, „Европоцентрично” 2002 г. инсталация, ”Следдипломна преквалификация – треньор по бокс’’ 2005, „Ликантропия” 2005 г. видео, „Следдипломна преквалификация II- готвач“, 2008 г. видео, „La protest pour la protest” 2014 г. постер, „Ах , този бокс! Боксът като социален феномен” 2014 г. видео и фото инсталация, „Янко и неговата теория за относителността” 2014 г. инсталация. Общо около 20 на брой с вариациите. Всички тези работи имат изявен социален, екзистенциален и политически характер, инспирирани са от нашия контекст и третират темата за прехода, но не през призмата на смяната на материала, а през принудителната смяна на идентичността.

Всъщност, какъв е критерият, за да попаднеш в селекцията на Мария Василева, ако това е нейната селекция в тази изложба? И, ако това пак е субективната кураторска преценка, каквото е обичайното обяснение в такива случаи, то дали това е достатъчно национално отговорна позиция, отговаряща на позицията на самата Василева в СГХГ и на темата на изложбата? Или това си е градска изложба? (чух и подобно обяснение по телевизията!!! Да сме видели какво ще направят Варна и Пловдив!!!) Или направо приятелска изложба? Да де, ама в галерия, която претендира да е институция в съвременното изкуство! А когато приятелските кръгове се слеят с институциите и започват да ги направляват и да усвояват средствата им, говорим за олигархия. В случая – художествена олигархия! И да не ми разправят, че ползвам клишета, защото аз за художествена олигархия не съм чувал. Просто я видях тук и сега и я нарекох така. А иначе каквато ни е държавата, такава ние е и олигархията. Общото между двете е посткомунизмът, а не постмодернизма.

Сега конкретно за акцията. Защо не е вандализъм и защо не е хулиганство? Корекциите са направени с акрилни бои, които много трудно изсъхват при минусови температури, което прави процеса обратим. Корекциите са направени върху плаката (тиражиран пречат, който може да бъде заменен) на винилова основа, а не върху сградата, въпреки, че графити артистите отдавна ползват сградния фонд, на която и да е държава. Тук е мястото да припомним на изкуствоведите изтриването на рисунките на Де Кунинг от Раушенбърг, което е признат концептуален акт. Всъщност, ако от СГХГ бяха проявили професионализъм и креативност, трябваше да запазят плаката с корекциите, а не да го унищожават. С това те показаха, че не са се променили!

За анонимността. По принцип не се подписвам под работите си. Всъщност някой знае ли кой е Банг Си? Хулиган ли е той? По време на предаването по БНТ „ Денят започва с култура” по повод изложбата се обаждах няколко пъти по „ отворения телефон”, но не ми вдигаха. Принудих се да намеря личния телефон на водещия Данаил Ненчев, който ме нарече „анонимец” в ефир и да му се представя, с което да легитимирам акцията, като се надявах на обичайното право на отговор. Вместо ефир ми предложиха страницата на предаването във Фейсбук. По-късно след като пак се обадих Ненчев ми каза, че ще обсъдят предложението ми с шефовете.Чаках до днес. Нямам отговор. Нищо не се е променило. Това не значи, че не трябва да правим нищо.

Аз направих корекциите: „Изкуство за Подмяна”, „Не на Подмяната !”, „Не на художествената олигархия !” Предпочитам да съм хулиган, отколкото мишок!

Анонимец Храбър“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах