Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Той закъсня за работа в „Шарли Ебдо“ и се спаси

Карикатуристът Люз: Как да продължа да рисувам след всичко това?

"Работата ни на карикатуристи е да поставяме простодушния човечец в сърцето на рисунката, да прокарваме идеята, че ние всички сме такива обикновени хорица и се опитваме да се справим такива, каквито сме. Това е смисълът на карикатурата. Хората, които загинаха, рисуваха точно такива „чичковци“, казва Люз. - Той закъсня за работа в „Шарли Ебдо“ и се спаси

"Работата ни на карикатуристи е да поставяме простодушния човечец в сърцето на рисунката, да прокарваме идеята, че ние всички сме такива обикновени хорица и се опитваме да се справим такива, каквито сме. Това е смисълът на карикатурата. Хората, които загинаха, рисуваха точно такива „чичковци“, казва Люз.

Екзекуцията на редколегията на „Шарли Ебдо“ хвърли в света в ужас, а лозунгът „Аз съм Шарли“ се превърна в знамето на свободата и съпротива срещу мракобесието. Реналд Люзие – Люз, емблематичен карикатурист в сатиричния седмичник, говори за пръв път, дни след смъртта на четиримата си колеги Шарб, Кабю, Тинюс и Волински, които намериха смъртта си на работното си място в сряда преди обяд. 

Той е карикатурист в „Шарли Ебдо“ от двайсет години. Дължи живота си на факта, че е роден на 7 януари и пристига със закъснение на заседанието на редакцията на сатиричното издание. Той участва заедно с останалите оцелели в подготовката на броя на „Шарли Ебдо“, който ще излезе на 14 януари и чийто тираж по изключение ще бъде 1 милион броя. Днес, както и вчера, той ще работи в офисите на „Либерасион“, приютили осиротялата редакция, за да обсъдят гледните точки, темите, корицата. Заедно с останалите карикатуристи, той ще пресъздаде в карикатури голямото републиканско шествие в неделя. В деня след терористическото покушение, което отне живота на приятелите му – неговите учители и неговото семейство, Люз споделя пред изданието за култура и актуална политика Les In Rocks (бел. ред. – интервюто е от 10 януари) съмненията си, опасенията си, гнева си. Съсипан от мъка, той се пита дали ще може да продължи да рисува след този ужасен 7 януари 2015 г.

Люз на Шествието на солидарността на 11 януари в Париж.

Люз (вляво) на Шествието на солидарността на 11 януари в Париж.

– Излизането на „Шарли Ебдо“ следващата сряда се превърна в залог с национален и политически заряд. Как се изживява подобна отговорност в настоящите ужасни условия?

–  Откакто рисувам, винаги съм смятал, че сме защитени от факта, че рисуваме малки човечета, тип Мики Маус. След смъртта, разстрела и насилието всичко се промени. Целият свят е вперил очи в нас, превърнахме се в символи както ние, така и нашите карикатури. „Л’Юманите“ написа на първа страница „Убиха свободата“ над репродукция на моята корица за Уелбек (бел. ред. – Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ (lesParticulesélémentaires) и „Платформата“, която макар и да има известен заложен смисъл, си е просто закачка с Уелбек. Вменяват ни символен заряд, който липсва в карикатурите ни и ни подменя, излиза извън нас. Аз съм от хората, които не харесваме това.

– „Символен заряд“? Какво имате предвид?

През 2007 г. с публикуването на карикатурите на Мохамед от датския вестник Jyllands-osten, едни ни нарекоха „провокатори“, други „бели рицари на свободата на пресата“. През 2011 г., когато помещенията ни бяха опожарени, отново бяхме провъзгласени за бели рицари. През 2012 г. по повод излизането на един абсолютно идиотски филм за мюсюлманите (Невинността на мюсюлманите) нарисувахме Мохамед, както обикновено, но не корицата. Отново станахме опасните провокатори, заради които се затварят посолства и французи са тероризирани в чужбина. Медиите издигнаха планина от карикатурите ни, а в очите на света ние бяхме шибан фензин, малък колежански фензин (бел. ред. – Фензин – независимо издание, създадено и списвано доброволно и безплатно от и за фенове на дадена тема. Това е свободен вестник, честно нелегален, т.е. нерегистриран). Този фензин стана национален и интернационален символ, но всъщност бяха убити хора, а не свободата на словото! Хора, които кротко си правеха малките рисунки!

– Искате да кажете, че същината на карикатурата се е променила?

– След публикацията на карикатурите на Мохамед, безотговорната същност на карикатурата постепенно изчезна. От 2007 г. нашите карикатури се разбират буквално. Хора или карикатуристи като Плантю считат, че не трябва да се правят карикатури на Мохамед заради световния им достъп, осигурен от интернет. Да внимаваме какво правим във Франция, защото може да има реакция в Куала Лумпур или другаде. Това, точно това е нетърпимо!

– Защо?

– След 2007 г. Шарли се разглежда във фокуса на отговорността. Всяка карикатура може да бъде разглеждана в светлината на геополитическия залог или на вътрешната политика. Вменяват ни отговорността на всички тези залози. Ние сме вестник, купуват ни, отварят страниците му и ги затварят. Ако хората постват нашите карикатури в интернет, ако медиите наблягат на някои от тях, това е тяхна отговорност, не наша!

– Освен ако не е точно обратното!

– Налагат ни да носим символична отговорност, която не е заложена в карикатурите на „Шарли“. За разлика от англосаксонците или от Плантю, „Шарли“ се бори срещу символизма. Гълъбите на мира и другите метафори на света във война, не са нашият специалитет. Ние работим върху фините детайли, върху присъщите на френския хумор нагласи, върху нашите анализи за обикновения французин.

– Карикатурите ви са понякога мръснишки и пънкарски…

– Понякога са тъпанарски, друг път са щурави, но винаги са пънк! Понякога са неуспешни, друг път са наистина хубави! „Шарли“ е съвкупност от най-различни хора, които правят малки картинки. Природата на карикатурата се променя в зависимост от ръката на художника, от стила му, от политическото минало за един, или от професионалното развитие за друг. Но това смирение и това разнообразие на гледните точки вече не съществува. Всяка рисунка се възприема, като че ли е създадена от някой от нас. В резултат, символичният заряд днес е всичко това, срещу което „Шарли“ винаги се е борел, а именно да се разрушат символите, да паднат табутата, да се унищожат призраците. Прекрасно е, че хората ни подкрепят, но е в разрез с това, което представляват рисунките на „Шарли“.

– Вие се превърнахте в знаме на националното единство.

– Това единодушие е необходимо на Оланд, за да обедини отново нацията. Нужно е на Марин Льо Пен, за да поиска смъртното наказание. Символизмът в широкия смисъл е, че всеки може да прави с него, каквото си поиска. Дори Путин би могъл да е съгласен с гълъба на мира. Докато с карикатурите на „Шарли“ ти не можеш да направиш каквото си поискаш. Когато се подиграваме с мракобесието, когато осмиваме политическите практики – това не е символ. Шарб, когото считам за Райзер (бел. ред. – Жан-Марк Райзер, (1941-1983), автор на френски комикси, известен с острия си хумор) от края на 20 и началото на 21 в., говореше за обществото. Той рисуваше това, което се намираше под лачената повърхност, грозновати хора с големи носове. Сега ние сме под огромен лачен похлупак и на мен ще ми бъде много трудно.

– Какво искате да кажете?

– Сега ли е моментът да правим „Шарли“, когато емоцията още ни владее? Трябва ли да издадем броя толкова бързо, за да отговорим символично на атентата? Това са въпросите, които си задавам. Да отговорим на символиката със символика – това не е „Шарли“. Тази нощ мислих върху карикатура, която със сигурност няма да направя: една следа върху слънцето, която показва къде са жертвите, очила в ъгъла и „балонче“ с репликата „Ха-ха-ха“, всичко върху черен фон. Това не е супер идея, защото това е идеята, която символиката ми налага.

– Въпросът, който задавате, е „Как да продължа да рисувам след всичко това“?

– Да. И как да рисуваме в тези рамки. В рамките на този призрачен, измислен „Шарли“, който взема превес!

– Как ще продължи „Шарли Ебдо“?

– Това, което ще последва, ще бъде твърде сложно. Поради всички причини, които изтъкнах, и защото ще трябва да работим без личностите, художниците, политиците, етичните и борбени умове като Шарб, Тинюс, Оноре и другите. В трудните моменти, когато призракът на безотговорността ни е хващал в капана си, ние си разпределяхме тежестта. Днес остават Катрин, Уилем, Коко и аз (и Рис, ранен в рамото). Как да успеем да надмогнем символичната повеля само с тези четири стила? (Жюл, който беше напуснал „Шарли“, се присъедини към екипа за предстоящия брой). Хора ни предоставят карикатури безплатно. Но те дали са в духа на „Шарли“? Духът на изданието е изграждан в продължение на 22 години. То съществува благодарение на съвкупността от индивидуалностите, които са работили в него.

– Винаги ли сте смятали, че трябва да се правят карикатури на пророка, в даден момент не сте ли имали чувство, че около вас се затяга примка?

– Странното е, че ние продължихме да правим карикатури на Мохамед и след 2007 г. След обсъжданията на три пъти през 2007-а, 2011-а и 2012 г. Шарб и Зинеб ел-Разуи дори публикуваха „Животът на Мохамед“ в два тома. Книгата не предизвика никакъв отзвук. Бяхме спечелили. Шарб искаше да доведе докрай този проект, изправил се предизвикателно в обувките си за трекинг (смях) и в грозните си военни панталони, които толкова обичаше. Шарб смяташе, че можем да продължаваме да рушим табута и символи. Само дето днес ние сме символът. Как да разрушим символа, който сме ние самите?

– Не знам.

– И аз не знам. Тази седмица няма да намеря отговора, не съм сигурен, че въобще ще го открия. Ние ще публикувам следващия „Шарли“. Ще се насиля да го направя. Ще мисля за мъртвите си другари, които обаче не загинаха за Франция! Днес хората вярват, че „Шарли“ падна за свободата на словото. Нашите приятели просто умряха. Приятелите, които обичахме и на чийто талант толкова се възхищавахме.

– Жанет Буграб, приятелката на Шарб, много развълнувана, каза пред BFMTV, че те заслужават да влязат в Пантеона.

– „Шарли“ е точно обратното. А пък и какво се промени за Мария Кюри като влезе в Пантеона… Красива церемония…

Не бях на спонтанната манифестация на 7 януари. Хората са пеели Марсилезата. Говори се за паметта на Шарб, Тинюс, Кабю, Оноре, Волински – те щяха сурово и дръзко да осмеят това поведение, направо щяха да го омажат в лайна. Хората могат да се изразяват както искат, но не бива Републиката да се оприличава на оплаквачка от Северна Корея. Това би било жалко.

– Предполагам, че вие ще представите шествието на 11 януари в рисунки в светлината тези размисли?

– Не знам какво ще излезе. Не трябва да се подхожда към отразяване с нагласи a приори, човек чувства и пресъздава каквото види. Със сигурност обаче ще има хубави неща – сълзи, радости и може би абсурди. Същевременно ще бъде показана и промяната в характера на „Шарли“: хората, които ни подкрепят, сега, когато сме убити, които не винаги са ни чели, не винаги са ни следвали. Аз не им се сърдя. Целта ни никога не е била да убедим всички хора.

– През ноември Шарб лансира призив за подписка за спасяването на „Шарли“. Не получихте подкрепа…

– Да, бяхме останали сами от известно време. След третия скандал заради Мохамед. Всички тези истории създадоха твърде много измислици за опасността от атеизма на „Шарли“, от неговата ислямофобия. А ние просто бяхме едни веселяци-неверници. Всички, които загинаха, бяха веселяци-неверници. А сега ги няма. Няма такива никъде.

– Какво мислите за факта, че Мануел Валс не е поканил Марин Льо Пен на Републиканското шествие?

– Не ми пука.

– Имате ли чувството, че се правят опити да се възстанови „Шарли“?

– Откровено, вие какво точно искате да възстановите? Да, налице е върховен порив. Но след година какво ще остане от този велик порив, по-скоро прогресивен, отколкото свързан със свободата на словото. Ще последват ли помощи за частните издания? Ще се противопоставят ли хората на закриването на вестници. Будките за продажба на вестници? Ще купуват ли хората вестници? Какво ще остане от този порив? Все нещо, може би. А може и нищо.

– Как ще продължите да работите?

– Ще продължим да рисуваме нашите „чичковци“. Работата ни на карикатуристи е да поставяме простодушния човечец в сърцето на рисунката, да прокарваме идеята, че ние всички сме такива обикновени хорица и се опитваме да се справим такива, каквито сме. Това е смисълът на карикатурата. Хората, които загинаха, рисуваха точно такива „чичковци“. И „лелки“.

– И е прекалено да се очаква от простодушните хорица да спасят Републиката?

– Да, точно така.

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах