Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Толкова голяма Вселена, а само един живот да я завладееш

За пръв път на български език излиза книгата „Фолклорът на Света на Диска“ - ключ към въображението на Тери Пратчет (откъс)

Снимка: Площад Славейков - Толкова голяма Вселена, а само един живот да я завладееш

Снимка: Площад Славейков

Не е нужно легендите да имат смисъл. Те трябва само да са красиви. Или поне интересни. Така смятат фентъзи писателят Тери Пратчет и експертът по фолклор Джаклин Симънс, създали заедно един прелюбопитен справочник – „Фолклорът на Света на Диска“. Това е пътешествие из света на митовете и традициите, изследване на различните корени и вариации на една история, връзка с ключове към много от боговете, героите и събитията в книгите на сър Тери.

„Някои неща в тази книга може да са добре известни и ще кажете: „Ама това всеки го знае“. Но „Поредицата за Света на Диска“, която в много случа заема от фолклора и митологията и пътьом ги върти, суче и оплита, трябва да е най-наблъсканата с обяснителни бележки съвременна книжна поредица, която съществува. А едно от нещата, които съм научил в живота си, е това, че не са много хората, които знаят ония работи, дето всеки ги знае“, казва в предговора Тери Пратчет.

Светът на Диска гъмжи от истории, дошли откъде ли не, а неговият създател твърди, че фолклорът не засяга само миналото – а „расте всекидневно, цъфти и дава семена заради вроденото ни желание да контролираме нашия свят чрез удовлетворителни повествования“. Пратчет признава, че мисли за фолклора горе-долу така, както един дърводелец мисли за дърветата, с което може да е разстроил някои специалисти. Верните читатели на Пратчет обаче истински ще се забавляват, откривайки източниците на неговото въображение. Щастливи вероятно ще бъдат и последователите на една прастара теория, завръщаща се като прилив в наши дни – че Земята е плоска, защото в книгите на Тери Прачтет светът е плосък, носен на гърба на четири слона, стъпили върху Великата костенурка А’Туин. Но сляпата им вяра в литературните и словесните фикции няма да трае дълго – авторите на тази книга я опровергават още в началните страници.

Първото издание на тази книга излиза още когато Тери Пратчет е жив – през 2008 г., сега излиза за пръв път на български език – в превод от английски на Светлана Комогорова-Комата.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Предлагаме ви откъс от „Фолклорът на Света на Диска”, предоставен от изд. „Сиела“.

Тук не говорим за герои с малко „г“. Има ли мъничко кураж и изживее ли подходящата криза, практически всеки може да се окаже герой с малко „г“. Но Героят с главно Г е звезда, сияеща в небосвода на митовете и легендите, ценна придобивка за всеки бард или разказвач, който го срещне. Хората, надяващи се да си живеят мирно и тихо, не са толкова навити да го срещат, защото всеки път, щом премине Герой, избухват порядъчни размирици – дори да е някой от тия, дето по-скоро търсят справедливост, а не, да речем, зеленото око на малкия жълт бог.

Героите се делят на два основни типа: Престолонаследникът и Варваринът. И двата типа се разпознават по определени признаци, добре известни на всекиго, който поназнайва нещо за фолклора и за мощта на наративиума, и полуисторическите легенди на много народи изобилстват с тях. По-рядко се среща Първият (или Културен) герой, разпространен в Света на Диска и в някои земни митологии. Но тъй като той е най-древният от трите типа, съвсем справедливо е да започнем с него.

Първият герой

В митовете и фолклора на някои страни съществуват сказания за Първия герой, бродил по земята в зората на времето и дал на човечеството жизненоважни дарби и умения, без които обществото не би оцеляло. Такъв герой е нещо повече от човек, но не е бог – той даже може да предизвиква боговете, които искат да държат хората в невежество и безпомощност. В едно отношение той е противоположност на Героя Варварин, тъй като носи цивилизация, а не просто клане и оплячкосване – поради това някои го наричат Културен герой. Неговият кураж е куражът на издръжливостта.

На Диска името на Първия герой е Мазда – забележително съвпадение, тъй като на Земята има едно възхитително в морално отношение божество на име Мазда, бог на светлината, истината и справедливостта в зороастризма, древната религия на Персия (Иран). Той е силата на доброто и води битка със злия Ариман, когото ще победи в Последния ден. Мазда от Света на Диска не е толкова възвишен, но и той се е трудил за доброто и е страдал за него. Разбира се, много неща зависят от гледната точка, тъй като една несъчувстваща му душа би заявила, че извършеното от него е кражба. Той открадва огъня от боговете.

– Но реших да започна с легендата как Мазда откраднал огъня за хората.

– Чудничко – одобри Коен.

– Ще добавя и няколко куплета, за да разкажа, какво са му сторили боговете след това…

– Как какво са му сторили?! Направили са го безсмъртен!

– Ъ-ъ… да. Може и така да се каже. В известен смисъл.

– Защо пък „в известен смисъл“?

– Коен, това го има в класическата митология. Предполагах, че е всеизвестно. Оковали са го на една скала за вечни времена и всеки ден долита един орел да му кълве черния дроб…

– Не си падам много по четенето – рече Коен. – Прикован за скала? За първо провинение? Още ли е там?

– Коен, вечните времена още не са свършили.

– Май е имал възголемичък черен дроб.

– Ако се вярва на легендата, расте наново всяка нощ…

Коен зарея поглед към далечните облаци, скрили заснежения връх на планината.

– Дал огъня на всички нас и боговете са постъпили така несправедливо с него, а? Хъм… ще видим тая работа.

„Последният герой“

Действително го има в класическата митология, както казва певецът. В Древна Гърция това е била легендата за Прометей, благодетеля на човечеството, а може би дори и негов създател – защото някои древни автори пишат, че той е изваял телата на първите мъже и жени от вода и глина, след което богиня Атина им вдъхнала живот.

Независимо дали това е вярно, или не, всички са съгласни, че той им е донесъл цивилизацията, като ги научил на уменията, които сам научил от Атина – обработка на метал, строителство, математика, астрономия, медицина – за голям гняв на Зевс, който възнамерявал да ги остави невежи. И на всичкото отгоре Прометей откраднал огъня от боговете. Запалил факел от колесницата на слънцето, отчупил един тлеещ въглен, скрил го в кухо стебло от резене и тъй го отнесъл долу на Земята като дар за човечеството.

Побеснелият Зевс наредил да съблекат Прометей гол и да го приковат към една скала в Кавказките планини. Всеки ден призори чудовищна птица, отчасти грифон и отчасти лешояд, долитала от небесата, разкъсвала тялото му и изкълвавала черния му дроб. Всяка нощ, докато лежал премръзнал, дробът му израствал отново до зазоряване. И все пак той знаел, че един ден ще бъде освободен. Тъй и станало. След като Прометей прекарал хиляда години прикован към скалата (а някои казват, че са били десет хиляди), Херакъл, герой от дивия и колещ чудовища тип, убедил Зевс да му позволи да простреля грифоно-лешояда в сърцето и да освободи Прометей. Героят Варварин идва да спаси Културния герой – на Земята и на Диска.

Престолонаследникът

Хората от Анкх-Морпорк знаят всичко за престолонаследниците, пристигащи инкогнито, за да заявят претенциите си за кралството, което им се полага по право и се оказват идеални владетели – храбри, мъдри и справедливи.

Разнасяха се легенди, че някой ден отново ще има крал, споменаваха се вълшебни мечове, рождени белези и всички останали дреболии, за които задължително се дрънка в преданията при подобни обстоятелства.

„Магизточник“

Нещо повече, кажи-речи на всички им е известен слухът, че такъв наследник в момента живее в града като най-обикновен страж. Дори и могат да го посочат по име – капитан Керът Айрънфаундърсън (заговорът Ноби Нобс да се натамани за тази роля напълно се проваля). Всъщност единственото лице, което като че не знае за слуха, е самият Керът. Той е намерено дете; има силен меч, с който умело борави, макар той въобще да не е вълшебен и по него да няма никакви тайнствени надписи; и има белег по рождение със странна форма, подобен на корона. Ала при все това се противи на натиска на наративиума и си я кара както си знае, пренебрегвайки очевидната си съдба по най-дразнещ начин.

На Земята сигурно е имало такива като Керът, ала дори и да е така, стратегията им е била толкова успешна, че никой никога не ги е чувал. В онази вселена най-близкото до отношението на Керът е наивната простота на Артур като юноша. Както е добре известно, той нямал представа, че е син на споминал се крал и просто изпълнявал ролята на оръженосец на своя по-голям приемен брат сър Кей. На Кей му потрябвал нов меч за един турнир и пратил Артур да му намери. Артур взел, че влязъл в един църковен двор и там забелязал нещо, което му се сторило, че ще свърши работа. Както пише Малори в книгата си „Смъртта на Артур“:

…в църковния двор, точно зад главния олтар, се явил голям чет¬въртит камък, подобен на мрамор, и отгоре му стояло нещо като стоманена наковалня, висока една стъпка, от която стърчал оголен бляскав меч и върху него със златни букви било написано:

„Онзи, що изтегли този меч от този камък и наковалнята, е по право роден за крал на цяла Англия“.

Без да си прави труда да прочете надписа, Артур небрежно извадил меча и го отнесъл на сър Кей. Когато хората разбрали откъде е дошъл, и след като го поставили обратно и никой друг освен Артур не успял да го помръдне, той бил признат за Отдавна изгубения наследник.

Лесно можем да предположим, че това е прочутият Екскалибур, с който Артур не се разделял в битка, но Малори твърди, че не е – според неговия разказ мечът, изваден от камъка, се счупил две-три години по-късно в дуел между Артур и Пелинор, ала Мерлин обещал да му намери друг:

И тъй, двамата яздили, додето стигнали до едно езеро, красиво и просторно, и в средата на езерото Артур съзрял ръка, облечена в скъпа бяла коприна, която държала прекрасен меч.

– Гледайте – рекъл Мерлин, – ей го там меча, за който Ви говорих.

И видели тогава една девица да върви край езерото.

– Коя е тази девица? – запитал Артур.

– Това е Владетелката на езерото… а Вие говорете любезно с нея, за да Ви даде меча.

…И тъй, Артур и Мерлин… се качили в лодката. Щом стигнали до ръката, сър Артур хванал меча за дръжката и го взел, а ръката се скрила под водата.

Това е истинският Екскалибур, който умиращият Артур заповядва на сър Бедивер да хвърли в езерото:

Тогаз сър Бедивер отишъл при меча, бързо го вдигнал и приближил до брега. После увил ремъка около дръжката и запратил меча колкото могъл по-далеч във водата. И ето че сред вълните се протегнала ръка, поела меча в длан, размахала го три пъти и изчезнала с него във водата.

Дали крал Артур изобщо е умрял, в действителност е мистерия. Вярно, в средновековното абатство Гластънбъри имало гробница за него, само че не била истинска и плъпнали слухове. Както пише Малори:

Ала много хора в различни краища на английските земи мислят, че крал Артур не е умрял, а е бил пренесен другаде по волята на Господа наш Иисус Христос. И говори се още, че щял да се върне и да завоюва Светия кръст. Аз не мога да твърдя дали това ще стане, а по-скоро ще кажа, че тук, на този свят, той се е преобразил. Ала мнозина разказват, че на гроба му било написано: Hic iacet Arthurus, Rex quondam Rexque futurus („Тук почива Артур, крал някогашен и крал бъдещ“).

Това вече не е разказът за загубен престолонаследник. Това е герой от друг вид: Спящият крал под планината, кралят, който ще се върне от „друго място“, за да спаси народа си и да извърши героични подвизи – разказ, който вече сме срещали в Ланкър и другаде. Това е могъщ повествователен модел, разпръснат нашироко из мултивселената като утеха и източник на вдъхновение и надежда.

Героят Варварин

Не можеше да сбърка тази фигура. Беше я виждал много пъти. Широките гърди, вратът като дънер на дърво, изненадващо малката глава под буйната грива черна коса, наподобяваща домат върху ковчег…

Хран беше един от най-държеливите герои на Кръглото Море: биеше се срещу дракони, грабеше храмове, цанеше се за наемник, беше опорният стълб на всяка улична свада. Той можеше даже… да изговори дума, съставена от повече от две срички, е, ако, разбира се, му се дадеше достатъчно време и му се помогнеше малко.

„Цветът на магията“

Хран носи само набедрена препаска от леопардова кожа и многобройни златни гривни над лактите и на глезените. Не ще и дума, че страх не знае и е напълно лишен от въображение, а същевременно усеща всяка опасност като котка и е гъвкав като пантера. Животът му е един дълъг наниз от приключения, които ни най-малко не го изненадват:

– О, предполагам, че след минута-две вратата ще се отвори ши¬роко, ще ме замъкнат на арената на някой храм, където ще се преборя може би с няколко гигантски паяка и с някой роб с ръст два и половина метра от джунглите на Клач, после ще спася някоя принцеса от сватбения олтар, ще избия някой и друг от пазачите, или каквото трябва там, след това момичето ще ми разкрие тайния изход, ще освободим няколко коня и ще избягаме със съкровището. – Хран кръстоса ръце под главата си и легнал така, се загледа в тавана, като си подсвиркваше тихичко.

– Всичко това? – попита Двуцветко.

– Както винаги.

Земята също познава герои от този тип и най-забележителен е Конан Варварина от Кимерия, чиито многобройни приключения като пират, наемник и най-сетне като военачалник и император са описани в Америка през трийсетте години на двайсети век от фентъзи писателя Робърт Хауърд и други. Както пише един почитател: „Конан е истински герой от Валхала, денем той се бие и получава тежки рани, нощем пирува и коцкарува, а утре се хвърля в нови приключения“. Освен обикновените човешки врагове той вечно напада или е нападан от зли господари, магьосници, вещици кралици, магически чудовища, мрачни богове. Неунищожимо каменно подобие на жаба, грамадно колкото бивол, със седем светещи зелени очи, клечащо зад олтар в храм от черен камък без блясък, чиято геометрия не се подчинява на никакви човешки закони, е тъкмо чудовище за него. Той винаги побеждава.

Героят Варварин, също като кралското му съответствие, често притежава забележителен меч. Мечът на Хран се нарича Кринг и той го е откраднал от непревземаемия дворец на Архимандрита на Б’Итуни. Изкован е от черно метеоритно желязо, по острието му са изписани руни със сложна украса, а дръжката му е инкрустирана с рубини. Кринг не само си има име, той има и душа. Дърдори непрекъснато с глас, подобен на стържене на нокът по стъкло, и притежава много досаден характер. По време на многоизмерното си съществуване той, разбира се, се е подвизавал в безброй битки и по едно време е принадлежал на паша, който прерязвал с него копринени кърпички във въздуха. От друга страна пък, веднъж прекарал двеста години на дъното на езеро и хич не било приятно. Възможно ли е това да означава, че Кринг е съществувал и на земята – че Кринг и Екскалибур са прояви на единна същност? И затова ли Кринг отбелязва, когато го забиват в един дървесен клон, че „И по-зле можеше да е, да ме забият в наковалня“?

Като си помисли човек, дори и дървото може да е от значение. Волсунгите – фамилия древноскандинавски и германски герои, имали наследствен меч, с който се сдобили чрез изпитание, много сходно с това на крал Артур. Один, богът на войната, го забил чак до дръжката в един дървесен дънер и предизвикал кралете и воините да го извадят. „Онзи, що изтегли този меч от това дърво, ще го получи в дар от мен и ще го намери за добър, тъй като нивга не е хващал по-хубав меч в ръка“. Зигмунд Волсунг единствен успял да го извади и мечът му служил добре до последната му битка, когато се счупил в острието на копието на самия Один. Но когато синът на Зигмунд пораснал (в Исландия го наричат Сигурд, а в Германия – Зигфрид), той прековал счупеното острие, нарекъл го Грам и станал още по-голям герой от баща си. Може би Кринг знае и това.

Много герои предприемат приключения само за развлечение, докато други (младият Найджъл от „Магизточник“, например) се възприемат като тласкани от особен вид предопределение, наричано „геас“. Това е форма на ирландската дума „geis“ и няма нищо общо с меки китки. Означава наложено от магически наказания задължение да извършиш или да не извършиш нещо конкретно. Един герой може да бъде роден с geis (или дори с няколко), или някой може да му го наложи. И в двата случая това обикновено предвещава беда, особено ако попадне в ситуация на сблъсък между два негови „geissa“. Един велик ирландски воин, Ку Хулайн, бил пленен така. Той бил обвързан с две задължения – едното било никога да не яде кучешко месо, което е достатъчно просто, ала другото било никога да не отказва, когато му предлагат храна и гостоприемство. И затова когато враг, на когото това му било известно, го поканил на кучешка яхния, той бил принуден да наруши или едното правило, или другото и бил обречен. За щастие, Найджъл не се сблъсква с такава дилема.

Най-великият досега сред Героите от Света на Диска е Коен. Всичко, което другите са вършили, той го е вършил по-добре, по-бързо и по-често. Той е най-храбър и най-прочут. Бил е император на Уравновесяващия континент и по време на този етап в кариерата си е бил наричан с уважение Чингиз Коен. Има само един малък проблем – сега той е някъде към деветдесетгодишен. Повечето приятели и врагове от младините му са мъртви. Оцелелите му другари сега са известни като Сребърната орда. Като него и те страдат от най-разнообразни възрастови заболявания (хемороиди, глухота, беззъбие, сковаване на ставите) и също като него никога няма да престанат да бъдат Герои.

И все пак, в дългосрочна перспектива, до какво се свежда животът на Героя? Застанал на планински връх, Коен оглежда кралствата по света, когато потегля, за да осъществи последното си и най-велико начинание, придружен от Сребърната орда и един много озадачен менестрел.

– Ходил съм на всяко местенце, дето се вижда оттука – оглеждаше света Коен. – И там съм бил… и ей там… няма кътче, дето не съм се отбивал…

Менестрелът го огледа от главата до петите и като че започна да проумява.

„Знам защо го правиш. Слава на класическото образование! Как звучеше онзи цитат?“

– „И Карелинус зарида, защото не останаха му светове да завоюва.“

– Кой е тоя тип? И преди спомена името му – сети се Коен.

– Не си ли чувал за император Карелинус?

– Тцъ.

– Но… по-велик завоевател от него не е имало! Империята му се е простирала върху целия Диск!…

Както и да е, според преданията, щом излязъл на брега в Мунтаб, той се изправил пред вълните и заплакал. Един философ го уверил, че някъде има още светове, но никога няма да ги завладее. Ъ-ъ… това малко ми напомня за вас.

Коен повървя смълчан до певеца.

– Ъхъ – потвърди накрая. – Ясно ми е защо си го мислиш. Но не съм лигльо като него, личи си от пръв поглед.

„Последният герой“

А по-късно, когато се опитва да обясни защо той и другарите му възнамеряват да вдигнат във въздуха планината на боговете, макар, че това ще убие и самите тях, Коен си спомня гнева и разочарованието на Карелинус от това, че несправедливите богове са дали на хората толкова кратък живот:

Не ме бива много да боравя с думи, ама… Вършим туй, щото неминуемо ще умрем, ясно? И щото един тип стигнал до края на света, видял още не знам си колко светове и се разревал, като се сетил, че има само един живот. Толкоз грамадна Вселена и толкоз малко време. Тъй не е редно…

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах