Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Толкова голяма Вселена, а само един живот да я завладееш

За пръв път на български език излиза книгата „Фолклорът на Света на Диска“ - ключ към въображението на Тери Пратчет (откъс)

Снимка: Площад Славейков - Толкова голяма Вселена, а само един живот да я завладееш

Снимка: Площад Славейков

Продължение от стр. 1

Карелинус, могъщият завоевател на далечни кралства, си има съответствие в историята на Древна Гърция. Името му е Александър Велики и в кариерата на тези двама велики мъже присъстват странни съвпадения. Възлестият проблем примерно. Карелинус отишъл веднъж в Храма на Офлър в Тсорт, където сложен и заплетен възел свързвал две греди и разправяли, че който го развърже, ще властва над целия континент. Карелинус просто го разрязал с меча си и след това изградил огромна империя. Дали това е било мошеничество? Според Коен – не:

Не е постъпил като мошеник, защото тъй историята е станала по-интересна… Представям си картинката. Сбирщина пребледнели от страх жреци стърчат наоколо и се чудят що да сторят: „Да, де, туй си е мошеничество, ама той има много голям меч и не искам да се обаждам пръв, пък и да не забравяме за оная проклета многохилядна армия пред портите“.

Изумително е, че съвсем същото се случило и с Александър. Като млад пълководец той въвежда армията си в град Гордион (близо до съвременна Анкара в Турция), където има древна волска каруца, поднесена от първия им цар на Зевс, след като вързал нейната ос с въже, оплетено по странен начин. Имало предсказание, че онзи, който го развърже, ще владее цяла Азия, но за сто години никой не успял. Александър пробвал, не успял, после извадил меча си и го разрязал. Същата нощ се извила ужасна гръмотевична буря. Жреците на Зевс мъдро решили, че тя била знак за одобрението на боговете.

Друга история, която се разказва за него (ако бъде разбрана вярно), показва, че той изживява по съвсем същия начин като Карелинус и Коен ограничеността на своите постижения.

Популярен е разказът как Александър в разцвета на своето могъщество застанал на бреговете на Индийския океан и „се разплакал при мисълта, че не са останали светове, които да завоюва“. Като огромна част от популярните твърдения, това са глупости – средновековна легенда, която не се намира в нито един древен източник. Александър не е бил глупак. Той идеално е знаел, че макар и да е завоювал Афганистан, стигнал до границите на Кашмир и после слязъл по долината на Инд до океана, в Азия и Индия оставали още много царства, които не е покорил. В този ред на мисли, на север и на запад от Гърция имало обширни пространства и от самата Европа, където неговите войски не били стъпвали. Няма как да си е помислил, че не му е останало нищо за завоюване.

Тази средновековна легенда изопачава един по-стар и по-тънък анекдот, който откриваме у древногръцкия писател Плутарх – не в широкомащабното му произведение „Животопис на Александър“, а в едно есе, „За покоя на душата“ от неговия сборник „Моралия“. При двора на Александър имало и един философ на име Анаксарий, който единствено с разсъждения постигнал забележително съвременно разбиране за природата на мултивселената. Според Плутарх „Александър се разплакал, когато чул Анаксарий да говори за безкрайния брой светове във вселената. Един от приятелите му го попитал какво има и той отвърнал: „Има толкова много светове, а аз още не съм завладял нито един“.

Не само Коен споделя мъката на Карелинус и Александър. По същия начин я споделя и обикновено веселият турист Двуцветко, застанал на ръба на Диска и загледан в звездите:

– Понякога си мисля, че човек може цял живот да броди по Диска и пак да не види всичко, което има да се види – каза Двуцветко. – А сега се оказва и че има толкова много други светове! Само като си помисля, че бих могъл да умра, без да съм видял и една стотна от това, което има за гледане, започвам да се чувствам – за миг той спря, после продължи, – ами, жалък, струва ми се. И много се ядосвам, разбира се.

„Цветът на магията“

Интригуващо е също и как Фортуна (Госпожа Късмет) решава съдбата и на Александър, и на Коен с хвърляне на зар. Писателите от Античността и Средновековието спорят за влиянието на Фортуна върху живота на Александър – той постига изумителен успех като завоевател и владетел, ала е едва на трийсет и три години, когато внезапно умира, поразен от болест, или както вярват някои, коварно отровен. Дали Фортуна е била на страната на Александър, или не? Дали той дължи постиженията си на нея, или на собствените си достойнства? Дали тя накрая се е обърнала срещу него? В „Кентърбърийски разкази“ на Чосър монахът е сигурен, че е така. Той жали за дълга поредица от велики мъже, които отначало са се радвали на нейната благосклонност, ала после тя ги е предала. Един от тях е Александър, някога „наследник на нейната чест“, докато тя го съсипва в игра на зарове, където чрез магия превръща победното му хвърляне – шестица, във възможно най-ниското.

О, Александре, славен властелин!
Каква жестока орис за един
герой! Ти бе от своите отровен.
Не трепна на Фортуна взорът син,
когато хвърли жребия съдбовен*.

В Света на Диска Коен приема предизвикателството да играе на зарове срещу Провидението (не срещу Фортуна – Дамата). Провидението хвърля шест и казва на Коен, че за да спечели, трябва да хвърли седем – макар и зарът да е съвсем обикновен, само с нормалните шест страни.

– Значи… със седем печеля – повтори Коен. – Пада се седем и аз печеля, тьй ли?

– Да, разбира се – съгласи се Провидението.

– Прилича ми на шанс едно към милион – спомена Коен.

Подхвърли нависоко зара – той забави издигането си, въртейки се с пъргавината на планински ледник и шум като свистенето на вятърна мелница. Достигна най-високата точка на траекторията си и започна да пада.

Коен го наблюдаваше втренчено, без да помръдне. После мечът му изскочи от ножницата и описа сложна дъга. Чу се едно „цък“, въздухът блесна в зелено и…

…двете половинки на зар от слонова кост подскочиха върху масата. Едната показваше шест точки. Другата – една.

„Последният герой“

Ситуацията не е безпрецедентна в Света на Диска (в „Цветът на магията“ хвърлената от Дамата петица се превръща в седмица), нито пък в собствения ни свят, където разказват, че крал Олаф Норвежки играл на зарове с шведския крал за един спорен остров и спечелил, когато зарът му случайно се разцепил наполовина и едната му страна показвала шест, а другата – едно. При все това Провидението обвинява Коен в измама и нямаше да спази уговорката, ако Дамата – на която никой от боговете никога не се противопоставя – не се бе намесила в полза на Коен. Ала Коен не оценява услугата.

– А ти коя си? – сопна ѝ се Коен, почервенял от гняв.

– Аз ли?… Аз съм… шансът едно на милион.

– Тъй ли било? – Коен не се втресе, както според менестрела подхождаше на случката. – А кой е останалите шансове?

– Пак съм аз.

– Значи не си никаква дама – изсумтя Коен.

– Ъ-ъ, това не е съвсем… – започна менестрелът.

– О, не беше каквото подобаваше да ѝ река, нали? – прекъсна го Коен. – Очакваше да чуруликам „Ау, леле, господарке, колко се радвам“ ли? Да, ама не. Разправят, че сполуката обичала смелчагите, а аз пък ви казвам, че видях твърде много смелчаги да се хвър¬лят в битката и да си докарват белята. Я да върви по дяволите всичко…

„Последният герой“

Нищо, та дори и чудо, спасило живота му, не може да убеди Коен да се откаже от своя бяс против несправедливостите на старостта и неизбежната смърт.

Онези, които искат всеки път завършекът да е щастлив, е по-добре да избягват епическата поезия и героичните саги, защото за героизма се заплаща със смърт. Вярно, има няколко легендарни герои, изчезнали в приказните земи, но огромното мнозинство умират от насилствена смърт, поне толкова паметна, колкото и животът им. Някои падат в битка срещу съкрушителни обстоятелства, като благородните воини на Шарлеман Ролан и Оливие – в бой с войска на сарацините при Ронсевал. Други, като ирландеца Кухулин и датчанина Хролф Краки умират, защото домакинът враг е подкрепен от заклинанията на зли магьосници и злонамерени божества. Някои са убити заради предали доверието им близки или другари, като Сигурд Убиеца на дракони и Робин Худ.

От друга страна, смъртта предлага на Героя отличен шанс да си покаже храбростта. Един англосаксонски поет слага тези думи в устата на застаряващ английски воин пред лицето на сигурно поражение и смърт в битка срещу викингите край Малдън в Есекс през 991 г.:

Душите ни издигат се, сърцата ни туптят,
укрепва ни духът с упадъка на силата.

Накрая винаги идва гробната могила, погребалната клада, корабът на смъртта – който може да подпалят или просто да изтласкат в морето, както постъпват със Скилд Скевинг, легендарен датски крал:

Кораб прекрасен на пристан стоеше,
лед бе натегнал по дълги въжета.

Там те положиха краля покойник,
приживе пръстени често раздавал. Легна край мачтата храбрият воин,
злато натрупаха много край него…

Знаме от свила на мачтата висна,
после развя се и кораба гордо
взеха вълните далеч в океана.
Мрачни там бяха лицата на всички.

„Беоулф“**

Или, както го казва Коен, спомняйки си за един от старите си другари:

– Какво щеше да стане с него, ако ни нямаше нас да го погребем както подобава, а? Пламъци до небето – туй подхожда за умрелия герой. А всички наоколо се вайкаха, че сме похабили хубав кораб.

„Последният герой“

А накъде корабът плава. Е, винаги съществува вероятността да отиде във Валхала, или в Елисейските полета, или на Блажения остров, ала древните епоси и саги почти нищо не казват по въпроса. Далеч по-важно е героя да го помнят. За Сигурд казват, че „името му ще се знае, дорде свят светува“, и същото е важало, или би трябвало да важи за всеки герой. Както се казва в древноисландската поема „Хавамал“:

Добитъкът мре, родата мре,
всеки човек също ще умре.
Едно знам, което нивга не мре –
славата на мъртвеца.

Гроб, дето да лови окото, също е полезен за рекламата – хората на Беоулф не току-така покриват пепелта му с грамадна могила високо горе на един крайбрежен нос, където всеки преминаващ кораб ще я види. Ала вековете отминават и спомените гаснат. Можем и да отгатнем кой лежи в кралската могила край Сътън Ху в Съфък, но из Саут Даунс и в равни-ните Салисбъри има десетки и десетки могили, издигнати за мъже, чиито имена и деяния днес са напълно забравени. Което не е редно. Точно затова един ден сварват Коен седнал върху древна погребална могила и той отказва да се върне в лагера за вечеря, защото „не е свършил“.

– Какво не си свършил, стари друже?

– Помена.

– Кого поменуваш?

– Героя, дето ша го погребали тука, не виждаш ли?

– И кой е бил той?

– Де да жнам.

– И от кой народ е бил?

– Кажи ми да ти кажа.

– А дали е извършил велики подвизи?

– Нямам ши предштава.

– Тогава защо…

– Вше някой трябва да помене горкото копеле!

– Ама ти нищичко не знаеш за него!

– Туй хич не ми пречи да го поменувам!

„Последният герой“

Времето създава проблеми и на онзи рядък герой, който не умира млад. Подобава ли му да се кротне, докато Старостта – врагът, който той никога не може да победи или надхитри, настъпва неотклонно към него? Трябва ли да легне в леглото си, стар и болен, и мекушаво да чака смъртта – „сламена смърт“, както подигравателно са я наричали викингите? Разбира се, Провидението може дори и на стари години да му изпрати шанс за една последна хубава битка – Беоулф е крал от петдесет години, когато тръгва срещу дракона. Обаче ако не прати… е, в природата на героя е да се гневи срещу угасването на светлика.

В историята един от великите средновековни пълководци на Азия е бил монголецът Тимур-е Ланг, наричан на Запад Тамерлан, потомък на Чингис хан по майчина линия. Центърът на империята му бил Самарканд, а тя се простирала от Турция до долината на Ганг и границите на Китай. Умрял от естествена смърт през 1405 г. на седемдесет и две годишна възраст, докато планирал да нахлуе в самия Китай. Според легендата, разказана от елизабетинския драматург Марлоу в пиесата „Тамерлан Велики“, на смъртно легло той обявява война на боговете, задето са го поразили:

Кой дързък бог тъй мъчи мойто тяло,
и чака да надвие Тамерлан?
Човек ли ще изляза в болестта,
до днес наричан „ужас на света“?
Техеле, всички там, грабнете меч
и заплашете тоя душевадец.
С вас ще нападнем силите небесни
и с черни знамена във небосвода
ще известим смъртта на всеки бог***.

Той може и да не е единственият, отказал да си отиде кротко. Одисей навярно е сторил същото, макар и не така свирепо. В „Одисея“ от Омир чуваме как този находчив герой, чиято хитрост довежда до победата на гърците в Троянската война, най-сетне се прибира в своето островно царство Итака след десет години борби с чудовища, магии и корабокрушения. И Омир го оставя там – щастливо събрал се с жена си Пенелопа, за да остарее спокойно. Но дали е станало тъй?

Хиляда години по-късно Данте (който като всички италианци го нарича Улис) решава, че историята му е завършила по-различно. Връзките със семейството и родината не са могли да надвият над страстта му да научава все повече и повече за света. И затуй той поема на плаване с малка дружина верни приятели, всички вече остарели, и ги пришпорва към земите отвъд слънцето. Човек не е създаден да живее като звяр, казва той, а да се стреми към знания и превъзходство. Те преплават протока Гибралтар и се озовават сред дълбокия океан, оттатък екватора и далече на юг. Най-сетне виждат извисяваща се планина, която, макар и те да не знаят, е Планината на Чистилището, увенчана със Земния рай. Но откъм тази неизвестна земя се спуска вихрушка, завърта кораба им три пъти и го потапя. И така свършва животът на Одисей.

По викторианско време темата е разработена от Тенисън. В своята поема „Одисей“ остарелият герой си припомня живота, в който „вечно скита със сърце, не знаещо насита“ и решава никога да не спира, никога да не слага край, а все така

…да следвам знанието като падаща звезда
отвъд пределите на мисълта.

Той събира бившите си другари и ги нахъсва да отправят предизвикателство към годините и наближаващата смърт, и да го придружат в последно пътешествие към неизвестното:

…аз имам цел, и тя е да отплавам
оттатък залеза, там, де се къпят
звездите западни, преди смъртта
за мен да дойде. И навярно там
теченията ще ни отнесат,
до острова блажен. Ще видим пак
Ахил. Отнето ни е много, да,
ала и още много ни остава.
И нека няма я онази сила,
що местеше небето и земята,
но ние сме си ние – със сърца
безстрашни! Вярно, времето, съдбата
отслабили са ни – но с твърда воля
да се стремим, да търсим, непреклонни!

Коен и Сребърната орда щяха да го разберат.


* Превод Александър Шурбанов.

** Превод Манол Глишев.

*** Превод Евгения Панчева.

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Върхът у мен

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах