Тони Николов: Министерството на културата е фантастика, която граничи с груб реализъм

С надеждата, че новият парламент ще обърне сериозно внимание на наболелите културни проблеми и ще превърне културата в приоритет на държавната политика, решихме да направим анкета сред хора, изградили име в областта на културата, пряко ангажирани със създаване на културен продукт, както и сред депутати с културен профил, които ще имат ангажимента да изграждат, поддържат и развиват политиките в тази област. На всички тях зададохме по 10 въпроса.

Тони Николов е философ, журналист и хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е главен редактор на „Портал Култура“ и сп. „Култура“. От 2005-а до 2009 г. оглавява Радио Франс Ентернасионал – България. Автор е на книгите „Пропуканата България“ и „Българската дилема“.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– Какво означава „трябва“, когато очевидно в България не е така? Бюджетът, отделен за култура, никога не стигна до бленувания 1% от БВП. И колкото и да е парадоксално, „трябваше“ да се разрази пандемията, за да се намали най-сетне ДДС на книгите, или да се намерят малко пари за финансирането на независимия сектор в културата. Нима това е нормално за една европейска държава? Човек неволно се сеща за фантастичната новела на Кърт Вонегът „Цигумилката“*, в която главният герой се опитва да изрази невъзможното с думите: „Все едно в България да има Министерство на културата“. Сигурно Вонегът е имал предвид едно (добре) работещо Министерство на културата, а не институция, номинално съществуваща на хартия. Фантастика, която у нас граничи с горчивия реализъм.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Има цял куп неотложни неща! Освен да се потърси допълнително финансиране за културата (включително по Плана за възстановяване и развитие), за да не отидат парите единствено за санирането на панелки, трябва най-сетне да се разбие тегнещата централизация от тоталитарното минало, в която всичко опира едва ли не до министъра на културата, който пък е безпомощен без разрешението на министъра на финансите и съответно без позволението на министър-председателя. Да се надяваме, че по-скоро ще дойде ден, когато ще имаме Независим национален център за книгата, Независим национален център за сценични изкуства, Независим национален център за музика и т.н., които автономно да развиват дейност с делегираните им бюджети, както и че галериите в страната ще разполагат със самостоятелен бюджет за откупки.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Не са един и два… И все пак – регионалните библиотеки, които дълги години не са обновявали фондовете си, затова имаме все по-нечетящи поколения. Или читалищата, чиято дейност се осъществява според допотопен закон от комунистическо време, което напълно ги лишава от възможността да се превърнат в онези „малки културни институти“, каквито са били някога.

– Кое трябва да преобладава във финансирането – пазарният принцип или държавната субсидия?

– С този въпрос навлизаме в актуалния напоследък дебат за „високите“ и „популярните“ жанрове и тяхното съчетаване. Има сфери (например в шоубизнеса), които би трябвало да могат да се оправят сами и на пазарен принцип. Но за да съществуват куклен театър или детска библиотека в някой регионален център, е необходима държавна субсидия. Иначе – на пазарен принцип – сградата им най-вероятно ще се превърне в търговски център. Държавната или общинска субсидия е базисното условие, без което не могат да просъществуват театър, кино, концерти, книги или изложби на високо равнище. След което – вече с оглед на качеството – би трябвало да се добавят преференциални субсидии на конкурсен принцип.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– Ако се върнем към началата на Търновската конституция, виждаме, че нашите предци са заложили на белгийския опит, което не е никак случайно. Съществуват невероятно успешни културни политики в малки европейски държави, обвързани и със съответните европейски фондове, от които можем да черпим опит с две ръце. Да не говорим, че и съседните балкански страни отдавна ни изпреварват по отношение на опазването на културното наследство, както и на представянето на собствената си култура зад граница.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– Тъжен въпрос. През последните десетилетия пред очите ни угаснаха в мизерия хора, дали много на българската култура. Инцидентните намеси и размахването на „списъци“ обаче са обидни за достойнството на българските творци. Може би е време да се създаде специален Фонд за подкрепа към Министерството на културата, който без ненужен шум да решава тези случаи.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– По най-нормалния начин, както и в други европейски държави – програми за „дебюти“ – в киното, литературата и на сцената. За да има достатъчна мотивация за утвърждаване и развитие, което не е лесно в едно доста „патерналистко общество“, каквото е българското.

– Каква трябва бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– Простете, не мисля, че „износът“ е най-добрият термин в случая… Развитието на една национална култура и нейното присъствие във все по-глобализирания свят не е равнозначно на „износа“ на български зеленчуци зад граница. Става дума за целенасочени и дълготрайни културни политики – като програмите за превод на чужди езици и обучаването на българисти, които през последните години претърпяха пълен провал. Най-тъжното е, че българската държава има доста скромна заслуга и за някои от успехите, с които иначе обича да се кичи –фестивалните награди на най-новото българско кино или отделни големи пробиви на български музикални дейци.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– Зависи как разбираме думата „ангажимент“ – не и като обвързаност на медиите с която и да е политическа власт. Необходимо е някой (защо не и Министерството на културата?) да внесе в парламента проект за създаването на независим Медиен фонд, за който говорим от години. Става дума за насърчаването на проекти за регионални и културни медии, за разследваща журналистика и т. н. Парите могат да дойдат и по Плана за възстановяване и развитие, което е най-добре – така тяхното отчитане ще става по европейски правила. А не с рекламни договори към комуникационната стратегия на отделните министерства, каквато е сегашната порочна практика, тъй като така се купува „благоволението“ на медиите.

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Човек с управленска компетентност и умение да отстоява културните приоритети на нацията в една сложна политическа ситуация. За съжаление след проф. Ивайло Знеполски българската култура не е имала подобен министър.

* У нас новелата излиза със заглавието „Котешка люлка“ – бел. ред.