Топ 10 на най-добрите корици в България за 2024 г.

Безпрепятственият ни достъп до книги и книжарници в западния свят не оказва особено въздействие върху вида и цялостната полиграфия на българските издания. Все още са изключения издателствата, които отделят внимание на визуалното послание на своите заглавия, още по-малко са издателите, които имат усет, вкус и концептуален подход към вида на една книга. Това, разбира се, е продиктувано и от търсенето. Българските читатели като че ли все още нямат самочувствието, че заслужават да притежават красиви вещи – защото книгите освен духовно наслаждение могат да носят и естетическо, и дори тактилно. 35 години след началото на прехода витрините на българските книжарници се оказват отрупани с книги с компромисна визия.

Представяме ви десетте най-добри корици на българския книжен пазар през 2024 г., отличени от редакционния екип на „Площад Славейков“ заради високата им естетика, съобразена с формата и съдържанието.

Топ 10 на най-добрите български корици през 2024 г.

Борис Праматаров, „Дневникът на Сатаната“, Леонид Андреев, изд. СОНМ

Борис Праматаров е в класацията на „Площад Славейков“ за пореден път. Неговият стил е разпознаваем и трудно можем да го свържем с корици на книги, тъй като прави основно комикси. Но в тази е съвсем намясто. Той работи с мистични символи, които са подходящи за сюжет с религиозна символика. В корицата разпознаваме борбата между доброто и злото у героя.

Праматаров работи в чужбина, тази година направи изложба в столична галерия.

Веселин Праматаров, „Персонализмът“, Еманюел Муние, изд. СОНМ

Веселин Праматаров е баща на Борис и също работи за семейното издателство СОНМ. През годините той е създал стотици корици за различни издателства. За разлика от сина си, той подхожда различно към всяка книга и в „Персонализмът“ водещ е минимализмът. Заложил е само на шрифта при изписване на заглавието. То е обобщение на фразата на Муние в книгата – „огромна, завършена детска ясла“ и това е напълно достатъчно.

Емил Марков, „Бялата гвардия“, Михаил Булгаков, изд. „Лист“

Гледайки корицата на „Бялата гвардия”, очакваме да попаднем насред батална сцена отпреди повече от 100 години – хората, изправени едни срещу други, изглеждат мъртви, част от калта на бойно поле – калта като субстанция на войната, която при втвърдяване минава в агрегатното състояние на смъртта. Тази визуална метафора на Емил Марков е прелюдия към книгата.

Иво Рафаилов, „Успоредни животописи II“, Плутарх, изд. „Ерго“

Символиката на тази корица на Иво Рафаилов ни кара да си мислим за театър. Плутарх представя историите на двойки личности от своето време, като вплита и важни идеи, които влияят на познатия му свят. Той ги поставя като на сцена, за него те са неделима част от развитието на обществото. Рафаилов ни подсказва драматичния конфликт, но и оставя достатъчно на въображението.

Капка Кънева, „Смъртта на една дама“, Льоренс Вилялонга, изд. „Панорама“

Кориците на Капка Кънева са красиви, с винаги изящни изображения, дълбоки и въздействащи. През годините различни художници се опитаха да подражават на хартиените ú пластики, но безуспешно – безпогрешно дори „невъоръженото“ око може да разпознае кога една корица е създадена от нейната ръка и кога е подражание. „Смъртта на една дама“ е най-красивата от тези, които тя направи тази година.

Люба Халева, „Хартия с воден знак“, Горан Петрович, изд. „Жанет 45“

Символите в изображенията на Люба Халева ни карат да мислим и понякога дълго не отваряме книгата. Те ни разказват своя история, като че ли паралелна с тази на автора. Това не я прави различна, а ни показва един възможен прочит на темата, който е също толкова автентичен.

Мила Янева, „Момчетата Бърджис“, Елизабет Страут, изд. „Кръг“

За художниците вероятно не е лесно да измислят как да вплетат в изображение на корица надпис с награда или цитат за романа. „Момчетата Бърджис“ е пример как това може да стане, без да се нарушава естетиката на корицата. Мила Янева го е превърнала в ефект, и не можем да подминем тези акценти – логото на издателството например е част от пейзажа. Висока естетика с 3 цвята.

Милена Вълнарова, „Ти, подобие мое“, Радослав Бимбалов, изд. „Сиела“

Илюзията е неизменна част от работата на Милена Вълнарова – тя работи с различни техники и материали, като не само образите, а и структурата, и веществото ни носят послание. Тук глината отпраща към идеята за сътворяването на човека от кал – несъвършен в своето съвършенство, като оформянето на буквите върху корицата на „Ти, подобие мое“. Продължението към гърба на корицата ни доразказва историята.

София Попйорданова, „Свещите изгарят докрай“, Шандор Мараи, изд. „Нике“

Силата на София Попйорданова са цветовете, които използва. Понякога са като мараня – неуловими и бледи. Понякога тъмни и въздействащи. В тази корица тя е предпочела контрастите – пищната зеленина на пладнето срещу яркостта на залезно оранжево. На пръв поглед изображението е някак наивистично, но премерено и противопоставено на геометричността на подложката за заглавието и името на автора.

Яна Левиева, Стихотворения, Катул, изд. „Да“

Изображенията не умират. Дори години след кончината на Яна Левиева нейните корици продължават да се появяват в нови издания. Вместо да поръча нова визия за преиздаването на стихотворенията на Гай Валерий Катул, издателство за поезия „Да“ решава да използва старата, несъмнено изключителна, с преработени надписи и промяна на цвета. Все така с духа на Левиева.