Топ 10 на спектаклите в Англия през 2014-а

Майкъл Билингтън, един от водещите критици във Великобритания, изготви годишната си класация с най-добрите спектакли на годината. „Имелда Стентън беше поразителна, а Софие Грабол предизвика истинска сензация, но короната отива при бъдещия ни монарх“, отсъжда Майкъл Билингтън във вестник „Гардиън“.

1. „Крал Чарлз III“
Театър „Алмейда“, Лондон

Постановката на Майк Бартлет е хитът на годината. И съвсем заслужено, тъй като спекулира с наболелия въпрос какво би се случило, ако Чарлз се възкачи на трона. Имаме ли причина да очакваме от един мъж с ясно изразени принципи да обуздае интервентските си наклонности, когато бъде коронован? Имаме ли нужда от конституция, която да определя ролята на монархията? И какви машинарии могат да заместят един крал, който превишава пълномощията си.

Но истинската стойност на пиесата се крие в многоплановия портрет на Чарлз. Пресъздаден брилянтно от Тим Пигън-Смит, той е човек, който не се чувства добре в собствената си кожа, притеснен е от бремето на монархията и същевременно е непоколебимо принципен.

„Без моя глас и дух, аз съм прах“, обявява той. Също така има много остроумие в пародийния ямбичен пентаметър, използван от Бартлет, и в многото препратки към шекспировите пиеси: Ричард II като олицетворение на детронирането, двете части на Хенри IV в портрета на пакостливия и шумно празнуващ принц Хари; Хамлет в идеята за призрака на Даяна като инструмент за пророчества.

Тази пиеса предизвика безкрайни спорове и анализи. След като я гледах за втори път в Уиндам и я обсъдих с изключително умни американски студенти, бях принуден да преосмисля мнението си, че Кейт на Лидия Уилсън е подмолно манипулативната Лейди Макбет. Беше ми припомнено, че тя е образ, който вижда много ясно какво трябва да изтърпи традиционната монархия, за да се адаптира към съвременността и да признае принципите на феминизма.

Текстът беше толкова богат, че продукцията на Рупърт Гулд не получи цялото внимание, което заслужаваше. Пиесата лесно можеше да се превърне в много шум за нищо. Вместо това тя беше поставена със забележителна чистота върху пурпурен подиум, дело на Том Скът, и разкрива вижданията си за властта и общественото положение чрез старателно подбрана хореография. Представлението притежава воайорското очарование на пийп шоу зад кулисите. В същото време поставя сериозни и все още нямащи отговор въпроси за бъдещето на монархията и доколко нейното оцеляване зависи от благия й неутралитет.

2. Ballyturk
Театър „Блек Бокс“, Галуей

Още едно представление, което някои критици пренебрегнаха, но публиката обикна. Гледах го два пъти и все още съм поразен от текста на Енда Уолш, интуитивната игра на Килиън Мърфи и Микел Мърфи и мрачната красота на речта, в която Стивън Риа ни напомня, че „всичко е тук и ние сме тук, за да оставим завет“.

3. „Долината на удивлението“
Театър „Йънг Вик“, Лондон

„Зрелост, покой, естетично изящество“: тези качества открих във впечатляващата постановка, написана и режисирана от Питър Брук и Мари-Елен Естиен. Тя изследва тайните на човешкия мозък и проклятието и благословията на мнемоничните сили. Минималистичен театър, максимален ефект.

4. 2071
Театър „Ройъл Корт“, Лондон

Бях смаян от нивото на атаките срещу лекцията на Крис Рейпли за климатичните промени, написана в съавторство с драматурга Дънкан МакМилан. Някои критици дори се тормозеха от скучните му дрехи. Според мен посланието на този човек, че за да избегнем разрушението на нашата планета, ще е необходимо „най-великото колективно действие в историята“, е доста по-важно от избора му на спортни якета.

5. „Циганка“
Чичестърски фестивален театър

Музикалното възкресение на годината. Продукцията на Джонатан Кент пресъздава веселия свят на американския водевил. Музиката е на Джули Стайн, текстът е на Стивън Зондхайм по книгата на Артър Лорентс. Постановката се гордее със спиращото дъха изпълнение на Имелда Стентън, която играе ролята на Мама Роуз не като някакво непреклонно чудовище, а като жизнерадостна и напета жена, търсеща алтернативен път към успеха в шоубизнеса за двете си дъщери.

6. „Прозорец към небето“
Театър „Уиндам“, Лондон

Пиесата на Дейвид Хеър от 1995 г. става дори още по-дълбока на второ гледане. А близкото до съвършенството завръщане на Стивън Долдри ви кара да мислите, че бедстващият ресторантьор на Бил Нахи и пуритански идеалистичната учителка на Кари Мълиган наистина са имали общо емоционално и сексуално минало.

7. „Тежко изпитание“
Театър „Олд Вик“, Лондон

В една голяма година за Артър Милър възраждането на Яел Фарбер придава мистично усещане на този суров лов на вещици в Салем. С Ричард Армитидж и Ана Мейдли пиесата показва едно общество на ръба на разпадането.

8. „Бащи и синове“
„Донмар Уеърхаус“, Лондон

Адаптацията на Брайън Фриъл на романа на Тургенев предлага някои от най-добрите актьорски изяви на годината. Всеки беше перфектен – от Тим МакМълън и неговия изкушен от Европа денди с разбито сърце до Сюзън Енгел в ролята на сприхава руска принцеса с необяснима омраза към акордеонисти.

9. „Двамата джентълмени от Верона“
RSC, Страдфорд

Саймън Годуин в своя режисьорски дебют за RSC (Кралска Шекспирова компания) взима непозната Шекспирова комедия и я третира като хипнотично изследване на любовта, която има силата да променя човешката личност.

10. The James Plays
Фестивален театър, Единбург

Епичната трилогия на Рона Мънро за трима крале от 15 век, и то в годината на референдума за независимост, поглежда шотландския национализъм от любопитна историческа гледна точка. Продукцията на Лори Сансъм за Националния театър на Шотландия, представена по-късно и в Лондон, ни поднася и убийствено добра игра на датчанката Софие Грабол.