Тор в исландската литература

В исландските саги Тор е богът на гръмотевиците, светкавиците и бурите, закрилник на човечеството. В исландската литература Тор Вилхялмсон е пазител на знанието, господар на метафорите, автор на романи, разкази и поезия, както и на редица есета и статии за културата и изкуството. Пътешественик и космополит. Преводач на Умберто Еко и интелектуалец. Непознат е в България, макар да е сред големите умове на ХХ век. Освен писател, библиотекар и преводач, е и художник.

От тази седмица у нас вече може да бъде открита най-известната творба на Вилхялмсон – „Сивият мъх сияе“. Преводът е на Стефан Паунов, изданието – на „Лист“. Ключов за съвременната исландска и скандинавска литература, романът стъпва на родния книжен пазар 33 години след появата си в Исландия. Донася на автора си куп отличия, сред които литературна награда на Северния съвет.

„Сивият мъх сияе“ е разказ за духовното израстване на един млад мъж, същевременно и панорама на исландския бит от XIX век, и хронология на действителен съдебен процес от същата епоха.

Мъхът от заглавието е метафора, родена от природата.

„Мъховете обикновено се трупат по скалите и камъните на едри сивкави петна. На светло не привличат вниманието, но на тъмно издават слаба мъждива светлина, блещукат, тлеят или проблясват, сякаш за да помагат на нощните странници да намерят пътя или просто за да им напомнят, че дори мракът не е пълен мрак. Тази светлина в тъмнината е в естеството на нещата и е навсякъде около нас – слънцето зад всеки облак, напредъкът във времена на суеверия, стремежът към свобода въпреки тиранията. Именно тези мъхове ни въвеждат в големия роман на исландския писател Тор Вилхялмсон”, казва в послеслова на книгата преводачът Стефан Паунов.

Той работи над „Сивият мъх сияе” повече от десет години, в които прави десетки редакции, справки с други преводи, енциклопедии, речници и критична литература. През този период Паунов се среща веднъж и със самия Тор Вилхялмсон и именно от него получава най-ценните съвети за превода си.

Вилхялмсон напусна този свят през 2011 г. Романът му не е писан в класическия смисъл на думата, а е съчинен, разказан и продиктуван устно, и след това документиран и нанесен на хартия от неговия син Гвудмунд Андри Торсон. По тази причина текстът звучи суров на места и носи привкуса на устната традиция на старите исландски саги.

Сън

Те прекосиха широка плитка река и няколко камъка се струпаха върху пясъка на дъното там, където конете оставиха следи. Още преди да се отдалечат от реката, съдията усети, че му се доспива след безсънната нощ, прекарана в трескави мисли; успокоителният ромон на реката се носеше отвъд могилата и ниския хребет, които бяха прекосили, и след това – мочурище, осеяно със струйки вода, а накрая се озоваха в малка долина: хайде да починем тук, предложи съдията, доспа ми се.

Така и сториха. Той потъна в дълбок и неспокоен сън.

Когато се събуди, бе плувнал в пот, прокара ръка по бузата си и отбеляза:

Често ни измъчват лоши сънища, както е казал Стурла Сигкватсон.

А Гисур му отвърнал, че е по-лошо да не сънува нищо, добави Торд. Но разкажете ми съня си, господин съдия.

Сънувах как група коне се носи в галоп по някакъв дълъг хълм и се откроява на фона на небето, почервеняло от залязващото слънце. Конете бяха тъмни в контраст със струите светлина и изведнъж отвъд хълма изникна синьо море с огненочервена ивица, оставена от скритото наполовина слънце. Тогава забелязах лодка, която се носи върху вълна в посока към тази ивица, в нея гребеше млад мъж. Не успях да различа чертите му. Лицето му изглеждаше румено, а косите – червеникави. Той като че ли остана да гребе дълго време в същите води, когато се приближи до слънчевата ивица в синьото море, сякаш вълната не утихваше и го задържаше на място; накрая проникна в кървавата ивица и аз си помислих, че някой липсва в лодката, защото ми се стори, че там заедно с него беше жена, млада жена, облечена в много дълга рокля. Но сега тя бе изчезнала от лодката, а той гребеше бавно към жарката светлина на залеза, червена, златиста и ярка. Тогава като че ли на хоризонта се зарея тъмен облак и затъмни това залязващо огнено слънце, студен повей премина над океана, който бе утихнал и все още изглеждаше син, прозирен въпреки помръкналото небе; и тъмната лодка прекоси синия залив, който сияеше странно, като че ли от дълбините му извира светлина; и тъмната лодка хвърляше дълга сянка, която трептеше, без да разбирам защо. Тогава изведнъж изригнаха огнени искри, макар че не виждах къде гори пламък. Лодката се превърна във вкаменен кораб и там седеше този мъж с едно гребло и се взираше в дълбините така, сякаш търси нещо. Тогава ми се стори, че една вълна се надига и минава по равното море, като носеше нещо, което отначало не можах да различа. И когато стигна до кораба, където момчето седеше с греблото си, което ми се стори необичайно дълго, за да е местно, и напомняше по-скоро за прът за изтласкване на лодки, какъвто съм виждал другаде, тогава ми се стори, че момчето застана разкрачено на носа на лодката и с печално изражение на лицето протегна греблото си натам, и аз видях, че това е дългата рокля, която той вдигна във въздуха, и отначало тя натежа, но после се изду, и при това момчето сякаш си отдъхна, като видя, че в роклята няма тяло, но и тъгата не слезе от лицето му.

Насън си помислих, че съм виждал жената с издут корем, но в същото време знаех, че тя бе слаба като вейка, преди да изчезне от лодката. А роклята, която се вееше на вдигнатото гребло срещу светлината на току-що изникналата луна, се издуваше като от оплодена утроба, но това бе може би само повей на вятъра. В небето се носеха огнени искри, когато изгря кръгла бледа луна, и зловеща, както си помислих, докато гледах тъмния кораб да се носи към помръкналия бряг. И ръбът на сребристия полумесец последва лодката и освети камъчетата по сушата, и тогава сякаш изникна гробна могила на фона на лунните лъчи, които започнаха да блуждаят по стъпките на човека, когато той слезе на сушата и приведен заподскача от камък на камък, но като че ли внимаваше да не се приближава до гроба, сякаш се страхуваше, че там се спотайва нещо. Стори ми се, че чувам едва доловимо стенание на ранен звяр или дете и мъжът се скри от погледа, а с него и брегът, и тогава конете изникнаха отново с гръм и трясък и изместиха всичко останало встрани. Тогава ми се стори, че жребецът най-отпред е много по-едър от останалите и така се открояваше, че погълна цялото ми внимание, макар че продължавах да усещам присъствието и на другите коне и чувах тропота на копитата им, толкова бесен, че заглушаваше всички други звуци; гледах как конят профучава на фона на лунната светлина, каменно сив на цвят и пръскащ сребристи искри срещу избледняващата месечина. И тогава ми се стори, че има криле, понеже се извиси и се понесе в безоблачното небе, но в нито един момент не се издигна толкова високо, че да не докосва земята със своите бляскави копита, когато протяга и изпъва крака; за момент ги задържа свити към издутите гърди, и изви тяло с разперена грива и вирната опашка. После прекоси земи, които непрекъснато променяха облика си, и преодоля планини, долини, бели ледници и горещи извори с бледа пара, парчета тъмна земя, окъпани в светлина върхове и реки, които текат с грохот през проломи и с рев си пробиват път в тесните скални процепи, и той се зарея със своите новопоникнали криле по върховете сам или може би заедно с орлица край високите отвесни канари и насочи остър поглед към ръбовете на скалата, за да намери подходяща тераса за гнездо, и започна да кръжи над просторни долини, понесен на крилете на мисълта, и видя отвисоко как реките текат учудващо бавно през ливадите, и пред орловия му поглед изникнаха отделни ферми, руини и буренясали могили, обитавани единствено от прозирни видения, които се влачат по тревистите полета като струйки пара.

Това сякаш продължи известно време, а аз като че ли летях заедно с жребеца. И аз си представих как, докато кръжа над тези величави земи с многобройни премълчани истории, се сливам с крилатия кон и той се е превърнал в мен, а аз – в него, и двамата бяхме кентавър с двойна природа, едновременно жребец и земно дете, прикован и свободен.

Изведнъж този полет приключи на брега на поток с подводен камък и настана покой. Дори водата течеше толкова протяжно, толкова бавно. И в нея ми се стори, че виждам легнала жена, която гледа със своите сини и все по-синеещи очи в лазурния звезден небосвод, а по брега растяха ситен синчец и незабравки.

Тогава видях в съня си мъж, но не знам дали това бе гребецът от лодката, той се появи и седна върху издутия корем на жената, който едва се подаваше от водата, бавно се намести върху него и започна да гребе с длани, късите му пръсти бяха събрани и дебели, а ноктите – ръбести и груби като на хищник. Той продължи да гребе в плиткия поток и мина над подводния камък, докато по брега притичваше черно куче с бяло петно на челото и на едното ухо, то се движеше неимоверно бавно и все пак бягаше, а бялото петно около окото му приличаше на монокъл.

Настанен като господар върху издутия корем на жената, мъжът продължи да гребе и да я влече по речното дъно, докато нейната дълга коса се люшкаше по течението. Той протегна глава назад, завъртя очи, разкриви и изопна мъртвешки бледото си лице, и запя „Горе в небесата, Господи, при теб“ на висок глас, докато по склоновете се спуснаха стада овце и се стекоха надолу като млечнобели ручеи. Тогава ми се стори, че докато мъжът гребе, главата на жената се надига от водата с отворени очи, които все така синееха, устата бе отворена с черен пясък по ръбовете и на места между зъбите. Когато забеляза това, мъжът се протегна назад и затисна главата ѝ във водата, без дори да поглежда през рамо. Стори ми се, че кокалчетата на пръстите му побеляха и изпод ноктите бликна кръв, остави тънка следа, потече във водата и се разтвори в бледозеления мъх по брега.

И тогава се събудих. Можеш ли, Торд, да разтълкуваш съня ми?

Неговият събеседник не бързаше да отговори. Сдъвка едно дълго стръкче чак до класа му. Изплю го и рече:

Сънищата нищо не значат, както е казал Стурла Сигкватсон.

Източник на снимката на Тор Вилхялмсон: Flickr

Автор на корицата на „Сивият мъх сияе“ е Люба Халева.