Това беше обир – наздраве, стари разбойнико!

Не e никак лесно да си член на престъпна банда. Особено на престъпна банда с ценности. Дори ако направиш всичко както трябва, все ще се намери някой да оплеска нещата. Да не говорим колко труд си хвърлил да решиш кое да откраднеш и кое да пощадиш. Всъщност кога проявяваш милост към обществото – когато крадеш картина на Малевич или когато не я крадеш? Ама тази история съвсем ни обърка!

Марта Андерсон може да е на 77 години и да се движи с проходилка, но поне излъчва авторитет. Вдъхва строгост и изглежда непоклатима, сигурно защото никога не е бягала от тежката работа. По-лошото е, че сънищата й имат навик да се сбъдват, даже когато не са толкова легални. А Марта е само един от колоритните обитатели на старчески дом „Диамант”. (Налудничаво име, нали? Преди това се е наричал „Лилия от долината”).

Нека ви представим Греблото, елегантен както тръстика, обречен да носи ужасния си прякор, само защото веднъж се спъва на едно гребло. По ирония на съдбата той дори не си пада по градинската работа. Онзи там е Умника, пухкавият изобретател с ум като бръснач – другото му име е Оскар Круп. Счита физическите упражнения за губене на време, затова пък е влюбен в добрата храна.

Ето ги и двете приятелки на Марта – Кристина, която обожава белгийски шоколад, и Ана-Грета, която изглежда толкова стара, че и самата старост бледнее пред нея. Втората е упорита и решителна жена, която има мнение по всеки въпрос, а освен това е безнадеждно кльощава – питайте Греблото, той вярва, че се е родила във водосточна тръба. Колкото да Кристина, тя е пенсионирана шапкарка с мечти на библиотекарка. Полуфабрикатите я настройват за война.

Петимата старци споделят интересно минало, а пластмасовата храна и скуката предопределят бъдещето им. Ще попитате как точно става това? Ами един ден им писва от всичко и се вдигат на бунт, не без помощта на боровинковия ликьор в гардероба на Марта. „Няма невъзможни неща – смята дребничката революционерка. – Но за да успее промяната, трябва да се изтъкнат алтернативи.” Права е, разбира се, нали приятелите й трябва да повярват, че са взели решението сами. Петимата ще си плюят на петите и после всичко ще се оправи!

Добре, ама да откраднеш Реноар и Моне от Националния музей, без да използваш автомати и огън за отвличане на вниманието, това надхвърля всякакви граници. Има само един проблем – да не забравяш къде си ги скрил… А иначе на другия ден цялата преса гърми: извършен е един от най-интелигентните обири в историята на изкуството. Ако някои хора не могат да разберат, че трябва да споделят богатството си, нашата великолепна петорка ще им помогне. Най-просто казано, „ще им направи услуга”, като се включи в разпределението на благата…

Но да се върнем на началото. „По една беля на ден държи доктора далеч от мен.” С този закачлив епиграф дребната старица и нейното обкръжение хвърлят ръкавица към шеметния успех на Алан Карлсон, разбирай Юнас Юнасон. Прави впечатление лекотата, с която се лее повествованието в „Старицата”– тук имат пръст ловкият превод на Богдан Русев и работата на редактора. „Лигата на пенсионерите” е толкова стремителна, жизнеутвърждаваща и неустоима, че страниците се разлистват сами. Има и друго, макар и през светлата струя на смеха, романът адресира универсални социални проблеми.

А иначе „една от тайните на щастливия живот е винаги да има нещо, което да очакваш с нетърпение”. Майката на тази сочна галерия от образи, Катарина Ингелман-Сундберг, е по-известна в родината си в друго амплоа – като автор на исторически романи. С „Дребната старица…” тя не просто нарушава традицията да поднася на читателите каквото очакват. Марта Андерсон й носи световна слава и виновни са те – онези невинни лудории, които сами се пръкват в ума й. В края на краищата никой не си избира сънищата, нито „колегите” в старческия дом.