Това е любовта

Много трудно се пише за неща, които са те вдъхновили. И които са те накарали да се огледаш в една добрина, дето отдавна не си срещал наоколо. Често съм стигала до този извод през годините, в които по различни поводи съм писала текстове. И знам, че нехаресването те прави по-яростен, а пък гневът е пъстър, вкусен и наркотичен, когато е облечен в думи. Критиката на нехаресването е благодатна – веднага ставаш забележим. Критиката на харесването априори приемаме за високопарна, за сладникава, звучи ни пресилено и мелодраматично. И като такава „не ѝ се връзваме“ толкова – нали всички си знаем, че добрата новина не е новина. Така сме свикнали, така живеем отдавна, всъщност… откакто се помним все така живеем.

Ей това си мислех на излизане от прожекцията на българския филм (копродукция на България, Германия и Франция) „А̀га“. Всъщност, мислех си за много неща едновременно – така, както се случва, когато в душата ти са се разместили разни шлаки и ти е просветнало. И сега, малко повече от дванайсет часа след преживяването, което този филм ми подари, се опитвам да дешифрирам тези „много неща“, да ги подредя за себе си едно по едно и да ви ги споделя. Защото породените хубави чувства трябва да се споделят. Във времето, в което ни е отредено да живеем, направо е наложително. Животоспасяващо е.

Сега си представете бяло. Много бяло, много равно и много студено. Картина, в която снегът е фон на всичко и в началото окото ти, свикнало на пронизващата цветност на света отвън, не умее да регистрира нюансите му. Забравило е. Точно както е забравило да се наслаждава на времето, да го преживява миг по миг, дълбоко. В тази снежна белота ритъмът е като лед – вечен и бавен. Кадрите текат един след друг в тази естествена графичност от сняг, небе и кафеникавата цветност на една ескимоска юрта. Всеки един от тях е картина сам по себе си (такова съвършенство на кадрите съм виждала само в кинокласиката „Бари Линдън“ – филм на Стенли Кубрик от 1975 година). Цветовете са естествени, такива каквито са там, на мястото – насред сибирската снежна пустош, където като резка на бял лист стои единствено облеченият в кожи дом на Нанук и Седна. Попадаш в тази безцветност минути след трейлърите на разни американски мегапродукции, в които поредни годзили атакуват света, след избождащите очите цветове на рекламите, след продаващата шарена атака на материалния свят, дето сме си направили. Дъх не си могъл да си поемеш заради проблясващите компютърни кадри, които едва си уловил и нямаш време да дешифрираш в никакво друго послание, освен в първична емоционална реакция – ужас, страх, шок, изненада.

„А̀га“ те поема от ето този миг – когато си настанен в кресло, дето дори можеш да си го нагласиш така, че да ти е удобно – и полека, едва едва, те пренася… не, връща те към първоначалното, към първичното твое „Аз“. Първо дължините на кадрите ти се струват прекалени – бял, снежен екран, вдясно едва се вижда тъмна точка, която се движи. Втренчваш се в нея, чакаш ей сега нещо да се случи, а точката излиза от кадър. В класическия ритъм на един съвременен филм броиш до три и кадърът е сменен – няма нужда от съзерцание, трябва динамика, екшън. В „А̀га“ не е така. Не знам до колко броиш, защото просто не го правиш – потъваш в кадъра, в историята, в просто устроения живот на един и мъж и една жена.

Нанук и Седна живеят сега, на същата тази планета, на която сме и ние, в същото това време, дето е и наше, но живеят така, както са го правели векове преди тях. Домът им е някаква оцеляла точка на живота в пълния му смисъл, някакво незнайно как запазило се кътче, от което следва да оразмеряваме душевните си разстояния. Киноразказът следва този техен ежедневен живот почти документално – Нанук ловува, Седна го посреща, ядат простата си храна, неразточително обсъждат делничните си неща, имат своите тихи закачки, после лягат и спят. Дишат един до друг.

Дъхът и дишането са основен и въздействащ елемент в този разказ. Благодарение на този по-бавен ритъм се връщаш към закърнялото умение да съзерцаваш и да четеш през детайлите и полека започваш да акордираш собствените си сетива към организма на този филм и неговите герои. Дишаш бавно и с пълни гърди. Различаваш нюансите на бялото и в неговата плоскост разчиташ истории и чувства. Наслаждаваш се на това усещане пълно, все едно досега не си имал едно сетиво или услужливо си го забравил някъде отдавна. Преживяваш заедността на един мъж и една жена в малките им диалози, които, ако са написани, вероятно биха се побрали на един лист А4. Виждате ли, даже не смея да нарека това „любов“, ами му викам „заедност“… Защото толкова сме я разпъвали тая любов, че ми е неудобно да я назова точно там, където всъщност най-органично ѝ е мястото. Но, да, любов е! То всъщност точно това е любовта и Нанук я описва най-добре – (цитирам по памет):

„Двата крака са като семейството – единият не може без другия“.

Любов е да чакаш някого, който иска да се върне и винаги ще намери пътя. Любов е да разделиш една сварена риба на две и да дадеш частта с повечето месо на другия. Любов е да поддържаш огъня и да удържаш с все сила общия дом, когато го брулят ветровете. Любов е тихо да си носиш болката и да не я споделяш, за да спестиш на другия неговата. И да простиш е любов. Особено, когато трябва да я конфронтираш със смъртта. За да оживее любовта, която единствено пренася историите ни във времето, се налага да простиш. И да извървиш пътя до тази прошка, дори това да ти коства да ходиш по изтънял лед и да се блъскаш в елени по пътя си.

Знаете ли, този филм ме предизвиква да бягам от обичайните форми, в които съм се научила да пиша подобни текстове. Той изобщо изцяло ме извади от това, което съм се научила да бъда, от това, което ми се е наложило да бъда, за да оцелявам. Върна ме в моята любов, в моите ценности, в онова, което виждах у родителите си, после това, което аз направих и което ми се случи. Сигурно с всички така става, защото в края му очите на всички плуват в сълзи. А уж няма кой знае за какво. Само дето един такъв кадър, в който новият свят е побран в гигантска вкопана дълбоко в земята дупка за добив на диаманти, а градът полека се материализира наоколо с неговите геометрично подредени блокове и остри ръбове, така те хваща за гърлото, че ти идва просто веднага да се обадиш на най-милите си, на майка си и баща си, и просто така, изневиделица, да им кажеш колко много ги обичаш. И да осъзнаеш колко истински щастлив си, ако все още можеш да го направиш, защото от другата страна на линията има кой да ти вдигне.

Още една дума с избледняло съдържание ще кажа за „А̀га“ – че е прекрасен. Усетете я тази дума сега, дайте ѝ време да се разпростре в съзнанието ви – идва от „красен“, от „красота“. И това „пре-“ отпред подсилва тази красота, извежда извън нея. Колко красива дума само! Като „А̀га“ – името на едно момиче, което едва се появява в разказа, но значи толкова много!

Та за този филм благодаря на целия екип! На сценаристите Милко Лазаров и Симеон Венциславов, които са създали една толкова съвършена, чиста и красива история. На режисьора Милко Лазаров за тази световна визия, която толкова отдавна нямаме в българското кино. За дължините, за дискретността на присъствието, за усещането, че си в документален разказ, в който няма нито камера, нито екип. За вкуса, претворен в чувство и разказан в брилянтна киноформа. Да благодаря на оператора Калоян Божилов за великолепните кадри и майсторството да ме потопи в цвят през нюансите на бялото. Да благодаря за монтажа на Веселка Кирякова, защото знам какво означава да съшиеш парчетата от една история така, че да не се виждат шевовете и цялото да се носи като дреха, лепнала по тялото сякаш е кожа. Да благодаря на тези невъзможно добри актьори – ще ги спомена всичките, защото заслужават – Феодосия Ивановна, Михаил Апросимов, Сергей Егоров, Афанаси Клаев, Галина Тихонова – за това екранно присъствие, което до края ме остави в съмнението, че са реални хора, а не персонажи, изиграни от артисти. Благодаря за музикалната среда, за чудесния звук (нещо недостижимо за български филм по принцип), в който дишането е герой. Благодаря за „А̀га“, който ми върна не само самочувствието, че у нас могат да се правят световни филми („Козият рог“ е другият такъв филм – той и днес е модерен филм!), но и ми припомни кои бяха важните неща, заради които трябваше да живея.

Животоспасяващо ми беше, наистина.