Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Това е сън с отворени очи

„Море на живите” на Александър Секулов

Снимка: Петко Налбантов/БГНЕС - Това е сън с отворени очи

Снимка: Петко Налбантов/БГНЕС

„Това е сън с отворени очи…”

Цитатът е от забележителната книга „Море на живите” на Александър Секулов, появила се в края на миналата година. Книга с поезия, която оприличавам на една голяма поема. За мен – поетическият знак на 2016-а.

Слагам този цитат в заглавието, но ще започна с друг – „Да върнем този дом на майка ти…”, защото той се асоциира с вътрешното ми усещане, докато четях „Море на живите”. Бе перифразиран в мен на: „Да върнем поезията на поезията…”.

И наистина, признавам си, бях стъписан – още от началните редове на „Море на живите”, когато насреща ми се надигна хекзаметрична фаланга от думи, образи и метафори. Сякаш чувах в цезурата на дългите редове как авторът си поема въздух, за да продължи напред. Дори в един момент си казах, че подобно мощно писане си е направо кощунство при поетическия минимализъм днес, при тази модност на липсващата метафора, при това мисловно синкопиране, при тая словестна анорексия. Да не говорим за фейсбук-поезията.

Не съм литературен вивисектор, доверявам се на инстинктивните си усещания – така е и сега, когато препрочитам „Море на живите”. Просто чета и съпреживявам. Да! Изпитвам усещането за живот, за много живот. Предметна, обемна, релефна, сетивна – поезията на Александър Секулов преобразува с лекота зримото в мисловно, а мисловното в метафора. Той пише, забавлявайки се, както и обратното – забавлява се, докато записва. Химнично е това писане. То е запазена територия за Секулов. Лекотата е поетическа мярка на този автор. Дори хекзаметричната структура, тази тежка стенобойна машина на епоса, се движи въздушно в „Море на живите”. В мощния поетичен корпус оживяват забравени поетически фигури, особено красиви са елипсите и анжамбманите – прехвърлят от ред на ред преливащите разгърнати метафори (на които им е тясно дори и в тези необикновенно просторни редове!). Тази книга доказва старото свещено правило – превръщаш се в истински поет или белетрист само тогава, когато езика ти позволи да седнеш на пейката до него (сещате ли се за бащата и сина на пейката на площад „Славейков“? Нещо подобно е), когато те признае за събеседник, когато ти „намигне”. А това, освен с талант, се постига с дълго пътуване към Словото.

Казах пътуване и веднага допълвам – Пътят е една от главните теми в „Море на живите”. Пътят като Пътуване. Пътуване през Времето. През Митовете. През Любовта. През Империите. И през Моретата, разбира се. Удивително е „морското” самосъзнание на този поет.

„Река, която тъй отдавна е изхвърлила в Егея трупа на този град…” – ще каже поетът за своята Марица. Ще го каже, така дълбоко закотвен в своя съдбовен Пловдив, пешеходец с почти римска походка, а с такова усещане за весла, чайки, сол, море, вълни! Но всъщност обяснимо е, ако разчетем кодовете на Елада, гръцката кръв, която тече в жилите на Александър Секулов, неговата генетична връзка със Средиземноморския свят, напълно обяснимо е. А тази рефлексия носи и друго натрапчиво усещане в поезията на „Море за живите”– усещането за Светлината, така присъща за този поет.

Светлината.

Тя е навсякъде. Осветява и всичките други теми в книгата. За Бащите, за Синовете, за Любовите. Назовавам ги с главни букви, защото поезията на Александър Секулов е екстатична, екзалтирана, витална, повдигната на пръсти.

И още нещо за „Море на живите”. Поетиката ѝ преодолява линейното време, на Словото. Тя е взела от онези „едновремености” на изобразителното изкуство, когато в една картина едновременно, но в различни времена могат да говорят всички изобразени. Или пък в един оркестър инструментите се споразумяват за хармонията и многогласо я постигат. В „Море на живите” този феномен се постига с едновременното „говорене” на няколко нива – образно, смислово и емоционално.

Мога да говоря дълго, но ще спра дотук. Такива книги не се анализират. Те се четат. Но за финал ще добавя: освен със всичко казано, „Море на живите“ е особено важна за националния поетически контекст и с още нещо – във времето на тотална ентропия тази поезия е крещящо отричане на Смъртта. Тя е Живот.

Каквато всъщност е и всяка голяма, истинска, човешка поезия.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах