Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Това ли е албумът на Роджър Уотърс, който чакахме 25 години?

Някои музиканти са толкова големи, че дори и провалите им могат да се окажат шедьоври

Роджър Уотърс, който ни показа Тъмната страна на Луната, Блясъка на лудия диамант и срутването на Стената, издаде нов албум - „Is This The Life We Really Want?“. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Това ли е албумът на Роджър Уотърс, който чакахме 25 години?

Роджър Уотърс, който ни показа Тъмната страна на Луната, Блясъка на лудия диамант и срутването на Стената, издаде нов албум - „Is This The Life We Really Want?“. Снимка: ЕПА/БГНЕС

В заглавието на новия си албум Роджър Уотърс пита: Is This The Life We Really Want? (Това ли е животът, който наистина искаме?) И неизбежният въпрос след 25 години чакане е: това ли е албумът, който наистина искахме – от идеологическия, концептуален и музикален мозък на „Пинк Флойд“. Всъщност и аз, както всеки друг фен на Уотърс, нямам право да искам каквото и да е от него – той отдавна е дал предостатъчно. Но отговорът е по-сложен от „да“ или „не“ – хем искахме точно това, хем се надявахме на нещо по-различно.

При създаването им и в първите години на популярността на „Пинк Флойд“ Роджър Уотърс не присъства на преден план. Той е просто басистът на групата, който нито пее, нито композира, нито дори на снимките позира красиво – това е работа на Сид Барет, соло китарист, главен вокалист, основен автор (и за съжаление, склонен към злоупотреба с вещества и течности). В оригиналното издание на първия им албум „A Piper At The Gates Of Dawn“ няма нито една песен на Уотърс. Написаната от него „Take Up Thy Stethoscope and Walk“ влиза само в американската версия на албума.

В началото на 1968-а Барет вече е развил силна зависимост към дрогата и психическото му състояние не позволява да продължи работата си в групата. На негово място е приет китаристът, вокалист и автор Дейвид Гилмор. А Уотърс, освободен от сянката на „блестящия диамант“ Барет, се нагърбва с ролята на главен автор на песните и текстовете и съвокалист задно с Гилмор и понякога Рик Райт.

Главно под неговия артистичен натиск групата плавно излиза от 60-те години и периода на албумите, съставени от несвързани песни. За да се превърне в новия „Пинк Флойд“ – титани на прогресив рока, надхвърлили далеч популярността на жанра, майстори на концептуалните албуми със сериозни теми и на сложните музикални колажи (понякога изпъстрени с хипнотизиращи десетминутни сола). В тях така любимите на масите любовни песнички нямат (почти) никакво място.

Това е този „Пинк Флойд“, намеци за който се чуват още в „More“ и „Umma Gumma“, стилът им се избистря в „Atom Heart Mother“ и кристализира в шедьоври като „Dark Side Of The Moon“, „Wish You Were Here“ и „The Wall“ – написания 99% от Уотърс грандиозен финал на групата в класическия й състав. (Останалите два албума не са от съществено значение – „The Final Cut“ е просто послепис, а „Animals“, колкото и да е добър, не казва нищо принципно ново след „Dark Side…“ и „Wish You Were Here“.)

Вече като соло артист, между 1984-а и 1992-а Уотърс издава три албума – „The Pros and Cons of Hitch Hiking“ (1984), „Radio K.A.O.S.“ (1987) и „Amused to Death“ (1992), в които продължава линията, която беше наложил в „Пинк Флойд“. Но изглежда, че без благотворното музикално присъствие на Дейвид Гилмор в резултатите липсва онова неуловимо качество, което превръща много добрата музика в нещо повече, в истинска магия, способна да плени въображението на няколко поколения. Същото се отнася и за последвалите албуми на „Пинк Флойд“, в които пък отсъствието на Уотърс е осезаемо.

Последното събиране на „Пинк Флойд“ пред публика: 2 юли 2005 г., на благотворителния концерт „Live 8“ в Лондон

Следват 25 години, през които изглежда сякаш Уотърс се е отказал почти напълно от нови записи (но композира една опера, която не мога да коментирам). Той се интересува основно да покаже на живо (и на запис) своя версия (без Гилмор) на последния си шедьовър „Стената“, в който „Пинк Флойд“ не присъстват дори като инструменталисти – на практика „The Wall“ от 1980-а е негов солов албум, записан от „Пинк Флойд“. Това турн беше изключително мащабно начинание и благодарение на него и българската публика стана жив свидетел на един от най-великите моменти в рока отпреди падането на Стената в Берлин и вдигането на Желязната завеса.

На 30 август 2013 г. Роджър Уотърс представи „Стената“ на живо в София („Оставка!“). Петдесет хиляди души преживяхме срутването на стената на страха и самозабравата, а самодоволството от статуквото се срина в нечувано и невиждано у нас шоу. Спектакъл, съчетал великолепна музика, драматизъм, силни емоции, политически смисъл и грандиозна, зашеметяваща визия, както нищо друго в рока и съвременния шоубизнес. (В края на годината „The Wall Live“ се оказа турнето, събрало най-големите приходи за солов артист в историята – $458 млн.)

На този фон, на 2 юни, човекът, който ни показа Тъмната страна на Луната, Блясъка на лудия диамант и срутването на Стената, издаде нов албум, продуциран и миксиран от Найджъл Годрич, работил по проектите на „Рейдиохед“, Пол Маккартни, Бек, U2 и др. Албумът включва 12 авторски композиции, написани от Роджър Уотърс. Новото е в оптимистичния финал с цели три любовни песни на иначе пестеливия на този вид романтика в творчеството си артист. Но преди да стигне до любовта, Уотърс е гневен – и нещата, които го разгневяват най-много в съвременния свят, са убийствата с безпилотни самолети, бежанската криза, човешката природа, остаряването и, разбира се, Доналд Тръмп. Тук няма големи промени, няма и причини за такива – протестът винаги е бил в основата на творчеството му. Пък и трудно се спори с думи като:

„Picture a shithouse, with no fucking drains,
Picture a leader, with no fucking brains.“

(Представи си кенеф – без шибана канализация,
представи си водач – без шибан мозък.)

(от песента „Picture Thаt“)

Че Уотърс не е сред почитателите на настоящия президент на САЩ, стана ясно още през октомври 2016-а, на фестивала „Дезърт Трип“, когато бившият член на „Пинк Флойд“ посвети изпълнението на песента „Pigs“ (Прасета) на тогавашния все още кандидат-президент. За да разберат и глухите, светлинното шоу изписа с огромни букви „Тръмп е прасе“, а гигантската надуваема свиня от обложката на „Animals“ полетя над публиката, украсена с надпис „Майната му на Тръмп и неговата стена“.

Най-очевидното още от първото слушане на новия албум е, че повечето от 12-те песни в „Is This The Life We Really Want?“ съдържат много хармонични преходи и музикални идеи, ефекти и колажи с използване на човешка реч, звуци от радиото, сърдечен ритъм, тиктакащи часовници и други похвати, които сякаш крещят: „Аз съм „Пинк Флойд“. Можем да приемем, че това е стилът на Уотърс, той наистина беше „Пинк Флойд“, но този път цитатите са повече, отколкото във всички останали негови албуми взети заедно. Освен това той беше „Пинк Флойд“ не сам, а заедно с Дейвид Гилмор, Рик Райт и Ник Мейсън. Без тях – и най-вече без китариста – той не е „Пинк Флойд“. Пак е  велик музикант, но не чак колкото „Пинк Флойд“, защото групата, както впрочем всички велики банди, беше нещо повече от простия сбор на съставните си части.

В трите си соло албуми досега Уотърс замени китарата на Гилмор с някои от най-големите майстори на този основополагащ за жанра инструмент – първо Ерик Клептън, а после Джеф Бек и Стив Лукатър заместваха инструменталните партии, преди това запазени за Гилмор. В „Is This The Life We Really Want?“ с много малко изключения китарата отсъства почти напълно. Това не е просто необичайно за рокалбум. Това е особено необичайно за човека, написал някои от най-забележителните песни с китари (изсвирени от Гилмор) в историята на рока.

Другото, което не е липсвало в досегашните албуми на „Пинк Флойд“, където пееха трима, и на Уотърс, е вокалното разнообразие. За разлика от Гилмор, Уотърс е по-скоро добър актьор, отколкото голям певец. Самият той признава, че никога не се е чувства много уверен в това отношение. В студиото обикновено записите на неговите вокални партии отнемат най-много време. Той може да използва убедително гласа си по два начина – в тихо, искрено речитативно пеене, като човек, който ви доверява нещо много лично (например в началото на песента Mother, когато пита: Mother, do you think they’ll drop the bomb) или да крещи с налудничав фалцет (например към края на същата песен, когато вика истерично: Mother, will she tear your little boy apart?). И двата му гласа бяха отлично допълнение към далеч по-техничния и с по-голям обхват вокал на Гилмор. А в соловите албуми на Уотърс допълнителните и бекинг вокалисти стигаха до 15 в „Amused To Death“. В „Is This The Life We Really Want?“ обаче са само две, а щеше да е добре да са повече.

Може би затова, когато започнах да слушам новите 12 песни, в някои моменти имах усещането, че слушам парчета, записани с „Пинк Флойд“ през 1970-а, 1975-а или 1980-а, без участието Гилмор. При това главно парчета, които не са се оказали достатъчно добри, за да влязат в албумите им през онези години. Или пък (с появата на Гилмор) са били преработени, включени са китари и още вокали и така те са станали доста по-добри и различни… но сега Уотърс ни предлага първоначалните им версии. Да речем „Déjà vu“ напомня на репетиция за „Pigs On The Wing“, а „Smell the Roses“ – на „Have A Cigar“, но вместо в Рой Харпър, микрофонът се е оказал в ръцете на Уотърс.

https://youtu.be/r3YlyE58LAk

Сред 12-те нови авторски композиции има и други навяващи асоциации със славни заглавия от 70-те като „Shine On You Crazy Diamond“, „Dogs“, „Sheep“, „Mother“, „Comfortably Numb“… Само че какво е например „Shine On You Crazy Diamond“ без магическата  китара?

При добро желание почти между всяка от 12-те песни в „Is This The Life…“ може да се открие паралел с композиция на „Пинк Флойд“ от „Meddle“ до финалния „The Final Cut“. И това е великолепно – мен лично ме накара да изляза за известно време от 2017-а и да се върна в 70-те, за да чуя отново тази изключителна музика. Едва ли някой ще отрече, че новият албум на Уотърс трудно издържа на сравнения със старите албуми на „Флойд“. Но пък стои доста добре на фона на огромната част от съвременната музика.

Отначало смятах да озаглавя това ревю „Най-лошото от най-добрите години на „Пинк Флойд“. Междувременно, след три дни слушане, новите песни започват да ми харесват все повече – особено ненапомнящата за „Пинк Флойд“ „Is This The Life We Really Want…“ с цялата дълбочина, сила, мрак и безпокойство, които е способен да предизвика Роджър Уотърс. Понякога хубавите неща не се разкриват веднага. Изглежда този албум има и това ценно качество.

Някои музиканти са толкова големи, че с времето дори и провалите им могат да се окажат шедьоври.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах