„Това не е лудият гост, а писателят Балзак”

Гениален писател, един от създателите на класическия реалистичен роман, но не особено симпатичен като човек – това е кратката характеристика на родения на днешния ден преди 221 години Оноре дьо Балзак.

Писателят често повтарял, че не е трябвало да се ражда. Скоро след като се появил на белия свят, родителите му го пращат да живее при кърмачка. Мъжът ѝ бил жандарм, пиел много и често пребивал жена си. Лишен от майчина грижа, Оноре по-късно разработил собствена система за отглеждане на деца. В нея препоръчвал децата да са леко облечени, с голи крачета, за да могат да ритат. Но най-важното – настоявал истинската майка сама да храни детето си.

„Колко деца са се заразили от застоялия дъх на слугинята, духаща върху супата! Майката е незаменима”, твърдял писателят.

В училище не му вървяло. От колежа във Вандом го изгонили с бележка до родителите:

„Вашият син притежава всички качества, освен тези, които ни трябват”.

В училището Оноре бил против всичко задължително, затова често го затваряли в килера. Веднъж той прекарал там цяла седмица. За да издържи, включил на пълна пара въображението си. Изобретил перо с три накрайника, което позволявало бързо да се записват уроците. Четял много, а за да не го хванат, разсипвал по пода орехови черупки, които издавали приближаващите се стъпки на училищния надзирател. Когато разбрал, че е изхвърлен от поредното училище, Балзак издялал от меко дърво фигура, подобна на Христос, в състояние на сексуална възбуда. Скандалът бил огромен.

Родителите му разчитали да стане юрист и той се опитал. Но още след като положил първите изпити за бакалавър, той захвърлил скъпото обучение и работата си като писар и обявил, че възнамерява да стане велик писател. Семейството му е разочаровано, но все пак го финансира с условие – той разполагал само с 2 години, за да успее или да се откаже завинаги.

През август 1819 г. Балзак се нанася в малка бедна стая в най-пропадналия квартал на Париж – Маре. Един от литературните анекдоти, разказвани по негово време, гласи, че парижки книжар научава за начинаещия, но обещаващ писател и му предлага 3 хиляди франка за бъдещия роман. Докато го издирвал из Париж, меценатът установил, че писателят живее в най-бедния квартал и си наумил по-ниска цена – 2 000 франка. Когато стигнал до дома му, видял колко малка е квартирата и вече бил готов да даде само 500 франка. Влязъл, огледал стаята, масата, на която имало само сухари, потопени във вода, и казал на Оноре, че ще му плати 300 франка. Така, твърди легендата, се ражда романът „Последната фея”.

Истината е, че Балзак успява да издаде първата си книга едва след няколко години, финансиран от своята любовница мадам Де Берни.

„Тя ми помогна да издам романа в 500 екземпляра, които три години по-късно събираха прах по рафтовете на книжарниците”, спомня си след време Балзак.

Една нощ в квартирата му в Маре влязъл крадец. Започнал да ровичка ключалката на чекмеджето на бюрото му, когато чул бурен смях. Седнал в леглото, Балзак се смеел от сърце:

„Драги мой, напразно рискувате, търсейки посред нощ това, което аз не мога да намеря и през деня”.

Двете години, обещани от семейството, изтекли без видими успехи и Балзак бил принуден да се върне в родния си дом във Валпаризи. По това време започва да издава под псевдоним леки дамски романи и дори припечелвал добре. Но през 1824 г. 25-годишният писател се сблъсква с първия си голям неуспех, наречен по-късно от него „моето Ватерло”. Романите му „Анета и престъпникът” и „Последната фея” са разгромени от критиците. Тогава младежът измисля подход. Събира свои приятели в евтин ресторант до Ботаническата градина в Париж – „Червеният кон”, и създава „тайно общество”, което кръщава по същия начин. Целта на това общество от приятели литератори била да проникват във вестници и комисии, да пишат положителни статии един за друг, в бъдеще да се предлагат взаимно за членове на Френската академия, да си връчват ордени и медали и да забогатеят с общи усилия. В крайна сметка обществото „Червеният кон” не прави нищо друго, освен да публикува няколко хвалебствени статии за самия Балзак.

През 1829 г. Балзак научава, че в едно от големите списания ще бъде публикувана рецензия за трактата му „Физиология на брака”. За да гарантира положителен отзив, писателят отива при рецензента Пол Лакроа. Намерението му е да го убеди в цялото величие на творбата. Освен това Балзак пише и собствена рецензия за собствения си трактат, която е публикувана в „Меркюр де Франс” в началото на 1830 г. В нея се казва:

„Жив, цветист, живописен стил, остроумен и язвителен, приятни анекдоти, още по-приятни заради това, че са разказани от край до край”.

След „Физиология на брака” Балзак става наистина видна фигура в Париж. Дамите го обсипват с писма. Според някои твърдения – били са над 10 хиляди.

През 1831 г. се появява романът „Шагренова кожа” и става литературното събитие на годината. В началото на следващата година Балзак получава писмо, подписано от „Чужденката”, без обратен адрес. Авторката твърди, че е разстроена от цинизма и атеизма на „Шагренова кожа” и моли автора да се осъзнае. Писмото така поразява Балзак, че той пише обява в „Газет дьо Франс”:

„Господин Дьо Б. получи писмо, което е изпратено на 28 февруари. Той съжалява, че няма начин да отговори, и се надява, че мълчанието му ще бъде добре разбрано”.

Тогава идва второ писмо. Започва преписка, по време на която става ясно, че „Чужденката” е Евелин Ханска, знатна дама от полски произход. Баща ѝ е бил руски сенатор, а тя е омъжена за граф Венцеслав Хански и живее в Русия. Преписката ѝ с Балзак продължава 17 години. Това е една дълга епистоларна любовна история. Първо влюбените чакат смъртта на граф Хански, а после – разрешение за брак от руския император. Евелина Ханска се омъжва за Балзак едва 5 месеца преди неговата смърт.

Писателят бил известен със слабостта си към жените и често ходел в публични домове. Но имал теория, че еякулацията при любовен акт води до намаляване на мозъчното вещество и пречи на писането. Затова никога не стигал докрай в любовните игри. Веднъж му се случило и тогава се втурнал в дома на Александър Дюма-син, крещейки:

„Тази нощ загубих половин роман!”.

Балзак често обяснявал, че нито една жена „не струва два тома на година”.

Писателят е страдал от периодични пристъпи на афазия – психическо разстройство, което по негово време още не е било открито. Изразява се в намалената способност на човека да се сети за названията на нещата, когато говори. В очевидно автобиографичния роман „Луи Ламбер” Балзак описва симптомите на болестта си. Затова след излизането на романа през 1832 г. в Париж тръгва слухът, че писателят не е съвсем с ума си. Така се ражда още един анекдот. Веднъж знаменитият немски учен барон фон Хумболд се обръща към познат парижки лекар и го моли да покани някой път на вечеря някой луд. Докторът се съгласява. На масата баронът вижда двама души със странно поведение. Единият е облечен изцяло в черно, седи мрачен и нацупен, и не продумва през цялото време. Другият е раздърпан, разрошен, бъбри без умора. По време на десерта Хумболд се обръща към лекаря, за да му благодари, че е довел луд на вечерята, посочвайки разрошения бъбривец.

„Какво говорите! – възкликнал докторът. – Това е писателят Балзак. Лудият е онзи в черно.”

Един от най-големите проблеми на Балзак били дълговете. Цял живот писателят се опитва да забогатее, затъвайки в задължения все по-дълбоко. Той работи като издател, печатар, съставител на подаръчни издания и популярни брошури. Дори измисля нов шрифт. Но всичките му начинания завършват с провал. От романите си печели много, но харчи всичко веднага. В квартирата си в покрайнините на Париж той поръчва да му направят звуконепроницаем кабинет. В него се крие от кредиторите си. За да приема посетители, те трябва да научат някои важни пароли. На иконома те трябвало да кажат: „Сега е сезон за сливи”, на слугите: „Донесох белгийска дантела”, а на прислужницата „Мадам Бертран е в добро здраве”.

Все пак той дълго разчитал да се разплати, като пише и издава.

„Половин година усърдна работа и ще бъда свободен”, написал в писмо през август 1834 г.

През декември същата година думите са различни:

„Ако мисля реалистично, само година ми е нужна, за да приключа с всички дългове”.

Подобни изчисления се появяват и през следващите години, но нито веднъж писателят не успява. През 1836-а и 1837 г. той пише 4 романа, 4 повести, множество есета, трактати и журналистически статии. Работи от полунощ до 6 сутринта, дори веднъж успява да напише 15 хиляди думи за една нощ. Рекордът му е 33 думи в минута.

„Принуден съм да творя вечно – оплаква се той. – Дори Бог е работил само 6 дни.”

През 1837 г., успял да избегне затвора за длъжници, Балзак купува земя на югозапад от Париж и създава имението си „Жарди”. То става новото място за укриване от кредитори. Въпреки плановете да го превърне в овощна градина, да купи стадо крави и да снабдява с мляко околните села, да прави вино или да отглежда ананаси, имението остава в разруха. Стените на стаите са голи. Върху тях Балзак пише с въглен: „Тук има гоблен от Обюсон”, „Този таван е нарисуван от Йожен Дьолакроа”, „тук е вратата от Трианон”. Мечтае за картини от Рафаело, Тициан и Рембранд. След като не успява да сбъдне нито една от мечтите си, той се впуска в още една безумна и провалена авантюра – на 39-годишна възраст заминава да търси сребърни рудници в Сардиния.

Умира млад – едва 51 годишен, заради бурния си живот, причинил му отоци, лекувани само с пиявици. По случай 40-годишнината от смъртта му парижкото кметство решава да постави на площад „Пале Роял“ скулптура с неговия образ. Поръчват я на Огюст Роден. Той решава да изобрази Балзак в расото на доминикански свещеник, за да отдаде почит на неуморния му труд. За начало Роден извайва голата му фигура от гипс, след което работата спира. Срокът наближава и скулпторът решава, че може да представи голия Балзак пред обществото. Скандалът бил огромен. Общественият комитет забранява възмутителната фигура да се излива от бронз. Роден я оставя в двора си.

Голата скулптура на Балзак, дело на Роден. Снимка: Бруклински музей

През 1898 г. все пак се появява „облечен” Балзак, дело на Огюст Роден. Но хората отново са недоволни – сравняват паметника с чувал въглища, тюлен или снежен човек. Няколко десетилетия скулптурата стои във вилата на Роден в предградията на Париж. На сегашното си място в Монпарнас е поставена едва след 40 години – през 1939 г.