Тоя виц знаете ли го?

Един комик отива в клиника, за да разсмее болни от Алцхаймер.

Оглежда пациентите, казва им някаква шега – бурен смях. Замисля се 1-2 секунди и тогава му просветва – казва абсолютно същата шега. Пак – всички се заливат от смях. Повтаря я отново. И отново. Накрая всички стават на крака. Попилял ги е. С една и съща шега.

Само един седи в дъното, по-сдържан. Става, отива до комика и му казва:

„Поздравления, страхотно шоу. Имам само един въпрос – как го помниш всичкото това?”.

Аз съм този, дето се чуди. Как ги запомнят тия неща? Как Волен на всеки четири години знае откъде да го изгонят по същия начин и как точно знае всеки път на кого да каже, че е педераст? Трябва да се въведе Сидериански календар за изчисляване на дати за избори.

Как ни глобяват десет години за расистки изцепки по стадионите и всеки път е прецедент, а никога – рецидив?

Как имената са различни, а прокурорът е винаги същият, понеже кандидатът е винаги единствен?

Как всеки път имаш право да протестираш донякъде и да избираш донякъде и всеки път искаш да стане хубаво, а то става като всеки път?

Тази неделя ще е „Неделя, палимпсест“. Всички птици ще изпълняват кавър версии. И емисиите ще глозгат новината, докато не остане само виц от нея. Същият виц. И пак ще ни е смешен.

Неделя, палимпсест*

1.
Всичко на тоя свят се случва за втори път.
Повторно бебето проплаква и повторно
вият псетата под неговата люлка.
Всички птици изпълняват кавър версии.
Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то са́мо си тактува.

2.
Часът обича своята неделя:
дербитата и научнопопулярните предавания,
вечерните емисии, които глозгат новината,
докато не остане само скелетът ѝ – виц.
Тъй гладко нижат се неделните реклами
и ме уверяват – онова, което имам, да го купя пак.
Подреждат се неделните жени
във кафенето долу – роклите и клюките са същите.
В неделя цялата вселена мери пулса си,
светът си прави селфи,
после гледа патиците в Южния. Аз зная –
от мене не се иска да се взирам
и не бива нищо да отсъждам, а да слушам кротко.
На лицето не му трябват повече черти
от тактовите.
На сърцето не са нужни други чувства,
освен чувството за ритъм.
Стига ми, за да ви уловя, велики повторения:
любови и войни на силно време,
раздели, прози, обяснения – на слабо.
А в паузите – патици лениви
крякат стихове.

* Стихотворението е част от книгата „Ти, непрестанна новина“.