„Този хубав, хубав комунизъм“

В България е в ход нова пропаганда на соца, отново са се захванали здраво да лъжат за НРБ. А ловът на наивници явно е много успешен

Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкова, че започнат да хвалят дори медиите през соца – нямало лоши новини. Да попитаме: как да има, след като новинарството бе превърнато в идеологическа реклама? Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - „Този хубав, хубав комунизъм“

Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкова, че започнат да хвалят дори медиите през соца – нямало лоши новини. Да попитаме: как да има, след като новинарството бе превърнато в идеологическа реклама? Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Соцносталгията изобщо не е някакво невинно пенсионерско умиление. Появила се след падането на тоталитарните режими в страните от бившия съветски блок, тя е закъсняла проява на тъй наречения Стокхолмски синдром. Той описва ирационално състояние, при което се привързваш към похитителя си, изпитваш дори съчувствие към него и си готов да го защитаваш.

Вярно е, че соцносталгията има и някои разбираеми психологически и социални предпоставки. Тя владее главно поколението, чиято младост („златните години”) е минала през социализма. Това съвпадение на време и място от само себе си идеализира режима – и гради подсъзнателния мираж, че ако обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият като тогава. Естествена предпоставка на соцносталгията е и масовото разочарование от проточилия се с десетилетия преход. На никого не му харесва да сме „най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС”, но соцносталгиците извличат от това аргумент без връзка със здравия разум: щом сега животът е лош, значи преди е бил добър. Логиката е по-скоро обратната: животът сега не е добър, защото не успяваме да изживеем пораженията, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, преходът най-сетне ще свърши.

Този хубав, хубав комунизъм

Въпреки предпоставките обаче, соцносталгията едва ли щеше да се радва на популярност извън тясната среда на старата номенклатура и нейните приближени, ако не се поддържаше с бликаща именно от тази среда активна пропаганда. И вместо с годините да затихва, пропагандният ефект се засилва, защото пребиваваме във време на постистина, в което тече подмяна на фактите с лични мнения. Из медийното пространство и особено в интернет днес можеш да чуеш много повече мнения, оплакващи социализма, отколкото в края на миналия век. Но те трябва да са именно лични. Защото когато са партийни и им проличи политическият интерес (като при Корнелия Нинова с нейното „какво ни отне демокрацията”), историческата им несъстоятелност веднага лъсва. Затова днешната пропаганда на социализма търси маскировъчни форми, иска да изглежда като разговор между приятели, представя се за разчувствана мемоаристика. Така минава главният номер на „мениджърите” на соцносталгията: за да не личи уродливостта на цялостния социален модел, животът тогава се представя в неговите емоционално-битови детайли, които навсякъде са повече или по-малко близки и действат предразполагащо. Дори животът в Северна Корея, сведен до всекидневни ритуали и детска глъч, ще звучи приемливо.

Америка за България

Разбира се, най-добре обучени в легендирането са кадрите на бившата ДС, които не само още не са отпаднали от публичната комуникация, но и успешно са се качили на новите ѝ платформи. Те имат специален мотив за разпалването на соцносталгията – за тях тя е един вид „оправдателна присъда” с днешна дата. Един такъв наскоро пак пусна текст с най-баналните фалшификации на паметта за близкото минало. И ако се съди по интереса, който предизвика, ловът на наивници в България явно е особено успешен. Не е нужно дори да измисляш нещо ново – достатъчно е периодично да им хвърляш все същата стръв.

Трите опорни точки на пропагандата

30 години след като се отървахме от социализма, традиционните опорни точки на пропагандата си остават общо взето три: сигурно, спокойно и безплатно. Но сигурността тогава беше Държавна сигурност, която се грижеше преди всичко за сигурността на държавната машина – и за вечната ѝ власт. В това отношение заплаха можеше да дойде единствено от населението, така че „сигурността“ беше насочена тъкмо срещу него. Волята му за съпротива трябваше да бъде смазана още преди да се е зародила. По целия терен се контролираше за нейни наченки – от медиите до частните отношения, следени чрез механизма на доносничеството. Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкова, че започнат да хвалят дори медиите през соца – нямало лоши новини. Да попитаме: как да има, след като новинарството бе превърнато в идеологическа реклама? И още: обикновен цинизъм е да твърдиш, че при онзи режим е нямало престъпност, след като той самият беше обявен със закон за престъпен. И след като беше извършил най-голямата кражба на частна собственост в историята на страната, започнала с къщите на богатите и земята на бедните. Затова да помним: използването на държавната машина за разправа с неудобни бизнеси и гласове е не изобретение на прехода, а рецидив на онова време.

Спокойствието пък е благовидният етикет на отсъствието на конкуренция, която, разбира се, напряга и носи рискове. В същото време тя дава възможност да изявиш индивидуалните си качества, но както знаем, при социализма те не бяха важни, защото кариерното израстване вървеше главно по партийна и ДС линия. Добрите професионалисти не бяха изключени, но само за да не катастрофират социалните системи, управлявани от „кадрите на революцията”. Рецидив от онова време са днешните „калинки”.

Доза Щастие

„Всичко беше безплатно“ – това е третата опорна точка на днешната пропаганда на соца. Но няма нищо безплатно. Включително и здравеопазване и образование. Винаги ги плаща населението – пряко или с данъците си. В каква пропорция да са единият и другият вид – това е въпрос на политически програми, за които хората днес могат гласуват по време на избори (през социализма не можеха). Но рецидив от онова време е, че за да получиш по-добра медицинска грижа, пак трябва да имаш връзки или да си платиш под масата.

Отново са се захванали здраво да лъжат

Има нещо издевателско към младите в опита на соцносталгиците да изкарат едва ли не за национално предателство желанието им да учат и живеят в чужбина. И да сочат като успех на социализма това, че ги удържаха тук. Знаем как – с Желязна завеса. Едва ли някой се съмнява, че ако тогава бяха отворили границите и бяха дали възможност на хората свободно да пътуват, емигрантската вълна щеше да е далеч по-голяма от тази през целия преход.

Въобще, соцносталгията е най-злонамерената, но за съжаление и най-ефикасната форма на евроскептицизъм. Защото свири на „тънки струни”. Старите играчи още веднъж са се захванали здраво да лъжат хората със старата пропаганда, използвайки илюзиите на паметта и работата на забравата.

Източник: „Дойче веле“

Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Лъжата за хубавия живот в НРБ“.

ДС