Традициите не са каквито бяха – жена в мъжкото хоро в Тунджа

„Древното“ хоро в Калофер прие ценностите на новото време. Редно е да му го признаем. Дълго обявявано като „мъжко“, хорото днес допусна жена в хладните води на Тунджа. Това е съществен прогрес, политкоректно осъвременяване на традициите, похвален реверанс към либералните ценности. Наистина браво!

Жизнени са само онези традиции, които се приспособяват към времето. Жената в „мъжкото” хоро е първа лястовичка на промяната (по Нова съобщиха, за жалост не я показаха). Нищо чудно след този ясно демонстриран широк поглед към света, след ритуалното признаване на женското равноправие, догодина калоферци да дадат пример на цяла България и с други неща. Например, как се спазват ред и правила. Тази година не им се получи. Вярно е, че с маска на лице ни се пие, ни се играе, но цяла Европа носи маски. Вярно е, че за да има хоро, трябват повече от двама на едно място, но цяла Европа е въвела стриктни ограничения за събиране на хора. Вярно е, че студът калява, но болестта, завладяла цял свят, не прощава дори на най-каления.

Телевизиите в захлас повтарят, че хорото в Калофер се играе поне от 200 години. Военният министър Каракачанов, завършил уж история, повтаря същото с целия авторитет на поста и образованието си. Принципът, че едно твърдение става истина, ако бъде казано стотици пъти, не работи в исторически план обаче. Ако така ставаха нещата, досега да сме опрели на три морета.

Ритуалът в Калофер е отскоро. Телевизиите го отразяват от 5 години (сами си го признаха). Калоферци помнят хвърлянето на кръста от началото на 90-те, преди това БКП не позволяваше кръстове да хвърчат насам-натам в атеистичната държава. Хоро в Тунджа може би са играли бащите на днешните юнаци, ама без поп, без кръст и без носии, с помощта на един алкохолен ентусиазъм. В архивите от края на ХІХ и началото на ХХ век няма никакви доказателства, че Тунджа е била използвана вместо мегдан за мъжко хоро. Преди 173 години в Калофер е роден Ботев. Ако обичаят е на 200 години, даскал Ботю и синът му трябва да са играли или поне гледали хорото. Странно е, но никой от тях, нито пък техен съвременник не е написал и един ред за това, а Ботев е бил журналист. Като гледаме днешните аху-иху патриоти, трябва и по негово време да е било впечатляващо зрелище, особено в онези студове преди глобалното затопляне, когато Тунджа е замръзвала…

Калоферци са много горди днес, както стана ясно от телевизионните репортажи, че не са се „дали на вируса”. „Чума да има, хоро ще има”, обявиха пред камерите. Тоест, традициите преди здравето. Традициите над живота. Традициите вместо разума. Това показва как фатално е повлиял на съзнанието на хората атеистичният социализъм, в който ритуалите бяха само партийни. Защото хорото като ритуал трябва да има дълбок смисъл и да се корени в опазването на здравето, живота и разума на хората. Не да им се противопоставя.

Леденото хоро в Тунджа не е ритуал. То е гъделичкане на достойнството, заспало под безцелното и мизерно съществуване. Тъжното е, че няма нито една институция – държавна или духовна – която да предложи алтернатива. Църквата очевидно се е предала на суеверието. Иначе свещеникът в Калофер не би позволил подобна фантазия около истинския църковен ритуал. Хората в Тунджа влизат в неосветена вода, час преди попът да изпее молитвата и да хвърли кръста. Бентът, който се гради, за да могат да танцуват във водата, унищожава и друг елемент от символа – течащата река, идеята за пречистване чрез отмиване на греха.

Но все пак, нека напомним – тази година в мъжкото хоро влезе жена. Догодина ще са повече, в това съм убедена. Така бавно и полека традицията ще порасне с няколко века. Не назад, а напред и в крак с времето.