Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Тръгна си самотен, неуспял да изиграе Дон Кихот

95 години от рождението на Георги Парцалев

Георги Парцалев бе пренебрегван от партийните кабинети, но обикновените българи го обичаха, радваха му се, когато е сред тях, благоговееха пред него. - Тръгна си самотен, неуспял да изиграе Дон Кихот

Георги Парцалев бе пренебрегван от партийните кабинети, но обикновените българи го обичаха, радваха му се, когато е сред тях, благоговееха пред него.

С Георги Парцалев се запознах два пъти. Първия път беше преди ВИТИЗ, когато започвах журналистиката и носех репортажи и проблемни статии в някои редакции. Един ден приятел фотограф поиска да го придружа до „чичо Жоро“, за да вземе грамофонна плоча. Щял да я презаписва на касета, а „чичо Жоро“ му беше кръстник. По-късно научих, че Парцалев – от суеверие – не отказвал на покани да стане кръстник или кум на обикновени хора извън театъра.

Отидохме с приятеля на последния етаж на къщата на бул. „Патриарх Евтимий“ и Парцалев ни отвори гол, само с бански гащета, в онези години известни като „плувки“. Имаха щампа на тигрова кожа. Приятелят ми не се смути и влязохме след актьора в огромен хол. Той вървеше пред нас, лавирайки по пътечка между икони. Целият под беше покрит с икони, някои от които върху плат на очевидно старинна възраст. На част от стените висяха пак икони. По-късно научих, че Парцалев не отказвал да купи поредната предлагана икона и от гастролите из страната се завръщал винаги с нови придобивки. Чак в дъното на хола актьорът седна в неоправеното си легло, подобно на кушетка, и ни покани в много широко кресло, нещо като диван, поставен срещу него.

Приятелят започна да отговаря на въпросите на Парцалев за работата си, за хубавата си сестра, за хубавата си жена и т.н.

Честно казано, Парцалев не беше между харесваните от мен актьори. Умирал съм от смях, гледайки неговите скечове в партньорство със Стоянка Мутафова. Но в театралните представления остро характерният му глас някак си премахваше индивидуалността на персонажа му, прехвърляйки го към естрадата. Важните му роли от постановките на Сатирата „Големанов“, „Женитба“, „Смъртта на Тарелкин“, „Ревизор“ не бях гледал, защото през 60-те години още не приемах театъра като съдба.

Но с голямо любопитство влязох в Театър „199“ в края на февруари 1980 г., за да гледам Парцалев и Иванка Димитрова в представление на „Играта джин“ от американския автор Дон Коубърн. Покани ме Иванка Димитрова, която ми предложи да се присъединя към тях двамата след представлението. Пацо настоявал да почерпи, пък и да чуе мнението ми за представлението. Така се запознах за втори път с Парцалев.

Отидохме в ресторанта към хотел „Славянска беседа“, който беше някакъв демодиран соц, останал извън предпочитаните кръчми. Парцалев беше съвсем официален в тъмния си костюм и приличаше на дипломат. Той благодари, когато му направих комплимент за вида му на лорд. Пушеше безспирно „Марлборо“ и призна, че „нормата“ му е по две кутии на ден. Говорихме за представлението, в което двамата бяха точно на мястото си, като живеещи в дом за възрастни хора. Персонажите им се чувстваха самотни, забравени от роднините и запознанството им с последвалата игра на карти връщаше жаждата за живот и надеждата за по-добри дни. В този смисъл можеше да се каже, че притежава позитивен дух. Парцалев каза, че не го канят често в спектакли извън Сатирата и много му се иска представлението в Театър „199“ да има успех. То наистина имаше успех.

Иванка Димитрова, която в тези години се занимаваше доста усърдно с представления на малки сцени, намираше камерни текстове и не спираше да играе или да режисира в тъй наречените кафе театри. Така и се бяхме запознали и сприятелили с нея след мой отзив за нейно представление в хотел „София“. След това тя търсеше мнението ми за преведени камерни пиеси, които искаше да пусне на сцена. Тя беше много интелигентна, с чувствителност към драматургичните качества и никога не си позволяваше да клюкарства за колеги. Страхуваше се от ранно пенсиониране, но не страдаше, ако я забравят в Народния театър. Харесваше у Парцалев отсянката на благородство, а той се държеше с нея като с по-голяма сестра. Единственото противоречие между тях бе заради отказа му да намали броя на златните пръстени по ръцете си и не се вслуша в съвета ѝ, че с толкова злато, особено с гривните, проваля стила си. Какво да се прави, беше пристрастен към златните накити, давал сума пари за тях и се гордееше с един пръстен с диаманти, който бил на цар Фердинанд.

Парцалев остана в сянката на Калата и Кольо Анастасов до смъртта си на 31 октомври 1989 г. Партийните кабинети не го обичаха, а от тях зависеше рейтингът на комиците. Той трудно стана заслужил и народен артист, далеч след изтъкнатите си колеги. В общество с омраза към различната сексуалност няма начин да се живее и работи нормално и да се получава по заслуги. Но българите го обичаха, радваха му се, когато е сред тях, благоговееха пред него.

Погребението му в софийските гробища беше толкова многолюдно, колкото е било на Гунди и Котков. Все пак му отредиха място в Алеята на артистите. Днес няма да видим скръбни лица там, не знам кой поддържа гроба. Той си отиде самотен, дори неуспял – подобно на мнозина свои колеги, да изиграе персонажа, в който мечтаеше да се превъплъти – Дон Кихот.

Днес за Парцалев напомнят филмите, повечето сполучливо показващи вдетиняването на неговите персонажи, попадащи в капаните на собствените действия – класика са „Тримата от запаса“, „Баща ми бояджията“, „С деца на море“. Все още не е изпълнен планът за музей в родния му град Левски, където сега се пазят вещите на именития актьор, завещал ги на града – всичките икони, старинните красиви мебели и картини.

Вижте още: ОТКРОВЕНО ЗА ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90