МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Тръгвам. По-добре куршум в главата, отколкото да умра от глад и студ

22-годишната Даша Юрченко, украинка от град Буча, разказва живота си ден по ден след 24 февруари 2022 г.

Животът на Даша преди руската армия в Украйна. Снимки: Инстаграм - Тръгвам. По-добре куршум в главата, отколкото да умра от глад и студ

Животът на Даша преди руската армия в Украйна. Снимки: Инстаграм

Всеки, преживял руската инвазия в Украйна, може да разкаже своята история, болката и преживяванията си в сайта, създаден от украинското Министерство на културата на Украйна, наречен „Моята война“.

„Тази война стигна до всекиго, обгори душите, пречупи живота и го раздели на „преди“ и „след“, се казва в съобщението на културното ведомство на Украйна.

Предлагаме ви една от историите в „Моята война“. Тя е на 22-годишната Даша Юрченко, украинка от град Буча. Даша е разкрила всяко свое усещане в дневник, воден ден по ден след началото на войната.

24.02.2022

Събуждам се в 6 сутринта без будилник, отивам да си взема душ и в полусън след 10 минути чувам два много силни взрива един след друг. Без да разбирам нищо, излизам на бегом с мокра глава, за да видя какво става и чувам най-страшните за всеки човек думи: „Започна война!“. Взимам телефона, а там стотици новини и съобщения от приятели. Първата ми реакция – истерия. Звъня на приятелка, която живее в съседната къща – чувам само паника и сълзи. Неразбиране какво да прави и накъде да бяга… Страхът и гръмките взривове заглушават здравия разум… Звънят роднини и казват бързо да си събираме нещата, веднага да заминаваме от Буча. Как, къде? Никой нищо не разбира. Сядам да медитирам, за да се успокоя и започвам да си внушавам най-невярната, както се оказа после „логична“ информация: „Бомбардират Киев – за какво им е Буча? Всичко е наред, тук е БЕЗОПАСНО!“. Звъня на леля ми, която живее недалеч от тук – в Ирпен, обсъждаме ставащото и изведнъж замръзваме. Прелитат вертолети, много и шумно! Очакване… най-страшното чувство, което съм изпитвала. Ще хвърлят ли нещо върху твоя дом или не? Излизам навън и виждам как отново летят вертолети и после гръмки взривове, един след друг. В паника тичаме при съседката, гледаме през прозореца и виждаме много сив дим, съвсем наблизо. Бомбардират Гостомел. Град на няколко километра от моя дом.

25.02.2022

Сядаме на масата и започваме да търсим аргумент след аргумент каква причина имаме да останем у дома. Някой казва: „В Гостомел има стратегически обект, аерогара „Антонов“, тук няма нищо такова, живеем на уличка, където дори автомобил трудно завива. Нищо страшно няма да се случи точно тук“. И тогава започваш да вярваш в това с цялата си душа. А после започва сън, дълъг цяла вечност, който никога повече няма да се изличи от паметта.

27.02.2022

Няколко дни минават като в мъгла и една сутрин чуваш нови звуци. Взривове и стрелба. Изведнъж разбираш – БУЧА! Те са тук. Думите „страх“ и „паника“ не могат да опишат това, които изпитваме, когато цялата сграда се разтриса от първия изстрел на танка на „Вокзалная“, улица на 5 минути от твоя дом. Взривовете стават все по-чести и все по-гръмки, в паника бягаш в подземието, без да мислиш за нищо друго. В студ и тъмнина тялото престава да те слуша, а взривовете са толкова силни, че вече си сто процента сигурен, че къщите отгоре ги няма. Но си грешал. Защото след 10 минути танков изстрел преминава наблизо с такава сила, че за пръв път в живота си ушите ти писват, а челюстта се откача. От болка в първите секунди не разбираш какво е станало и само след няколко преглъщания осъзнаваш, че ти казват да запушиш уши с ръце и да отвориш уста. Всичко, за което мислиш в този момент, е: „Боже, колко ме боли челюстта!“. Никакви сълзи, никакви емоции. Празнота. Още неразклатената докрай психика помага да се оправиш с най-лошите мисли, седиш и си повтаряш: „Всичко е наред с нашата улица, сградите са цели, няма да ни затрупат в мазето, всичко скоро ще свърши, ще ни спасят“.

Спойлер: Никой не ни спаси.

28.02.2022

Взривовете продължават без спиране няколко часа. Вътре празнотата израства до огромни мащаби – никога не съм изпитвала подобно нещо. Вече изобщо не се страхуваш, примирил си се и само слушаш. Всеки звук. Знаеш секунда по секунда кога ще стреля и с каква сила ще удари. Концентрирал си се върху взривовете. Те са ти в тези няколко часа. И изведнъж… тишина! Минута, две, трийсет! Решаваш да излезеш! Страшно е! Не да умреш е страшно, а да видиш това, което е горе. Отваряш първата врата на подземието и резкият мирис на пепел и стопена пластмаса кара очите ти да сълзят. Отваряш следващата врата и виждаш небето! По-точно, НЕ ГО ВИЖДАШ. Всичко е в дим, черен и сив. Качваш се горе и осъзнаваш, че най-страшният филм е реалността. Сградите горят, много сгради. Поглеждаш в посока Ирпен, към района на панелките и през дима едва виждаш първата висока сграда, но не цялата! А с огромна дупка на горните етажи.

01.03.2022

Първото осъзнаване е и първото приемане. Войната е тук. В твоя град, по твоите улици. И ти не спиш, и ти не си пиян, и не си дрогиран. И си грешал. Както никога през живота си. След стрелбата от танковете чуваш още нови звуци съвсем, съвсем наблизо – залпове от автомат. Отново се криеш. А после… вече не помня! Спират електричеството, водата и газта. Прекъсват връзките. Не спират да стрелят. Преместваме се да спим на пода до мазето. Идва пролет, но не се радваш, навън е студено. Помня студа, див студ. Пръстите на краката онемяват, кожата боли. Постоянно искаш да спиш. А да спиш е непоносимо, защото събуждайки се след ярките сънища, се връщаш в реалността. И искаш да плачеш от безсилие и умора. В моменти на слабост идва желанието да заспиш и никога повече да не се събудиш. Но не, още вярваш. Принуждаваш се да се стегнеш, хващаш връзка, за да може за секунда да набереш близък човек и да чуеш гласа му. Защото вече знаеш, че това може да е за последен път. Психиката започва да те предава, бавно, но сигурно!

02.03.2022

Вече имаш нова дневна рутина: сутринта се събуждаш на пода с изтръпнали крака и замръзнал нос, плачейки. Мечтаеш утре да не се събудиш въобще. Слушаш ПВО и автоматите, понякога стрелят от танковете. Вървиш, насилваш се да хапнеш, знаейки, че храна вече няма откъде да се вземе, всички магазини са унищожени и разграбени. А и от подземието не можеш да излезеш така или иначе и скоро ще дойде гладът. Заставяш се да се вземеш в ръце и да търсиш мобилна връзка, за да може за пореден път с весел глас да разкажеш, че всичко ще бъде наред, но знаеш, че вече се държиш на последните си нервни клетки. По обяд започват залповете от небето и бягаш в подземието, седиш там до дълбока нощ, събуждаш се от адски болки в гърба и коленете, отиваш в стаята и си лягаш на матрака на пода, за да поспиш поне до сутринта, събуждаш се още през нощта, защото всичко трепери, чуваш въпроса „ще отидем ли в мазето?“, отговаряш „не, няма да отида“, като си мислиш – да идва вече вече рязко и бързо. Отново пропадаш в съня и сънуваш три много ярки и много тревожни сънища и вече е 6 сутринта и ти ридаеш. Но все още можеш да контролираш психическото си състояние: заемаш се със самозалъгване, наистина вярваш, че ще дойде по-добро, понякога изпадаш в истеричен смях от някоя шега и осъзнаваш колко обичаш живота и колко си го обичал и преди.

04.03.2022

Но един път снарядът долита до градинката между твоята и съседската къща. Отново подземието, отново пустота, отново няколко часа в студа. Излизаш навън и виждаш някакъв чичо, който спокойно казва, че шрапнел е премазал пръстите на краката му. По-нататък слабонервните да не четат, защото лично аз изкарах в истерия целия останал злощастен ден! Единия палец на чичото го отряза на живо един съсед. Втория ще го реже леля, иначе ще тръгне загнояване. Молят те да помогнеш, а мозъкът ти е изключен. Искрено се опитваш да направиш нещо и си мислиш: „Само не гледай, защото никога няма да забравиш тази картина“.

Ех, ако знаех, че това не е най-ужасната картина, която ще видя…

05.03.2022

Какво помня още… Новината, че снаряд е влетял в съседната къща и шрапнел е убил съседката. И още помня как няколко часа под звука на обстрелите ходех насам-натам из стаята и просто плачех. После легнах на пода и плачех. После излязох на улицата и плачех. Защото вече нямаше какво да се прави. Вече не беше срамно, признах си, че съм изгубила битката и съм се предала морално. Мама и леля отидоха да погребат съседката в градината, няма как иначе. Бърза помощ или полиция? Какво говорите?! Не може да се излезе отвъд оградата. Поглеждаш дома си, а там прозорците са избити и парчетата са изронили стената. Влизаш в стаята – таванът е паднал. В леха с кокичета лежи стъкло. За пръв път в живота си пиеш хапчета за сърце, защото то също не издържа. Заспиваш с надеждата, че все пак си спал през цялото това време и си сънувал най-ужасния кошмар. Но не! На сутринта всичко отначало.

И изведнъж, две седмици след началото на войната, ти споменават за зелен коридор. Пет минути и си в колата на съседите. Майната им на вещите, майната ѝ на къщата, НАДЕЖДА. В теб се появява едно такова чувство – най-после просто ще заминеш, все едно къде, все едно как. Само не и тук.

09.03.2022

Стигаш до първия блокпост и отдалеч виждаш как към теб се приближава военен с автомат, прицелен в страничното стъкло. Само две минути по-рано искрено си повдигала духа на хората в колата, повтаряйки, че всичко ще е наред и никой няма да ни закача, но сега разбираш, че може и да си грешила. Вдигаш ръце и рязко идва празнотата. Вече не е страшно, само тялото пак не слуша и предателски трепери. Той идва до колата, отваря вратата и гледа. Аз го гледам в очите. Младо момче, съвсем младо. Вижда как треперя и тихо казва: „Спокойно, просто ще погледна“. Пускат ни и сега виждам всичко със собствените си очи: унищожената улица и всички сгради подред, разстрелян автомобил и много кръв, огромни танкове и много военни с автомати, дупки в стените на зданията, домове без прозорци и без цели етажи, електрически стълбове върху пътя и най-ужасното – тела. Психиката с последни сили се опитва да те защити и рисува в главата ти филм за апокалипсиса. Ставаш зрител, заложник на филма, който са те принудили да гледаш. На втория блокпост те спират и казват, че евакуацията ще бъде след 4 часа и трябва да се чака. В това време втори войник стреля под колелата на колата, която минава покрай нашата и ти се смъкваш по седалката, никога не си предполагал, че имаш такава мълниеносна реакция. Не уцелиха хората, бяха предупредителни.

Времето тече дълго, колите стават повече. През това време просто вярваш. Край теб преминават танкове. Шест пъти. Камиони с боеприпаси и БТР-и. Разбираш едно – няма път назад. Адът още не е почнал, колкото и да си вярвал в това.

Часовникът показва 15:30 и всички сядат в колите, защото ей сега ще има зелен коридор и трябва да се вклиним в колоната. Момент на неподправено щастие! Най-после! Но не… Пътувахме с три коли и шофьорът на втората идва паникьосан и казва, че колата не реагира. Баба изпада в истерия. Бързо решаваме да се сгъчкаме в две коли, като оставим едната там. Но не. Третата кола също не пали – акумулаторът е паднал. Възрастните в паника започват да правят нещо. А ти излизаш и виждаш как покрай теб минават колите, които са чакали зад теб. Толкова смешно, никога не съм се смяла така! Гледам и си мисля: „Защо?“. Взето е решение – връщаме се вкъщи. Няма начин да заминем.

10.03.2022

Смирение и осъзнаване, че ти нищо не можеш и нищо не решаваш. Че си малък и безсилен. Че си просто играчка в нечии ръце и вече нямаш дори последното – надежда. Влизаме в къщата, лягам си и заспивам. На другата сутрин чувствам само едно – духовна смърт. Спомням си какъв живот си планирах, как всичко започна да се случва, как бях щастлива и това ми беше отнето. И никак не можеш да повлияеш, нищо не можеш да направиш. На 10 март на пода на този дом аз умрях морално. Но благодарение на това сега съм жива и пиша това, а ти го четеш. Аз приех тази смърт и спрях да се страхувам от нея. Брат ми каза, че е успял да излезе пеш от Ирпен и в този момент разбрах – аз ще тръгна също и нека ме убият с куршум в главата, по-добре от това да умра тук от глад и студ. А, да, колоната, която тръгна без нас, също не се е измъкнала, защото – оказва се – никакъв зелен коридор не е имало.

Взех решение за последен опит, отидох при съседите и казах на всички, че може да се стигне през Буча до Романовка и там хората наистина ги евакуират. Никой не ме послуша и не пожела. Даже мама не смяташе да тръгва. Аз я помолих да направи избор: с мен или тук. И ето я отново НАДЕЖДАТА.

Излязохме, вървяхме дълго, на някои места беше страшно, много страшно, виждахме войници, вдигахме ръце и продължавахме. Видяхме улици, които е трудно да се нарекат улици. Видяхме родния си град, който не разпознахме, защото живо място не беше останало в него. Сълзи и болка. Болка за Буча и Ирпен, най-красивите градове за теб, твоят дом, мястото, където си израсъл, където на всеки ъгъл имаш най-прекрасни спомени. Ужасна болка. За своята страна, най-красивата и любимата, най-скъпата!

Това е толкова нечестно, толкова несправедливо!

11.03.2022

Нататък дори не ми се разказва. Стигнахме до Романовка, а оттам до Киев и в първия ден бях най-щастливият човек на света. Горещ душ, много храна, много топло. Близките са до теб. Стреля само ПВО – вече разпознаваш всеки звук. Тук си в безопасност.

Но идва вечерта и от тишината ти става непоносимо. Седиш и чакаш. А нищо не се случва. И трябва да се радваш, но ти чакаш. Лежиш на топлото меко легло и чакаш. Паник атака – вероятно така се случват. Не можеш да мислиш и дишаш. Отново е много страшно. Истерия след истерия. Няма никакво шибано чувство за безопасност. Искаш да станеш мъничка и да изчезнеш. Цяла нощ. Просто чакаш утрото и слушаш. Всяко прошумоляване. Съседът трясва врата, мозъкът ти изключва, започва нова паник атака. Близките ти казват, че трябва да заминеш, а ти не можеш. Това е още по-страшно. Но не можеш и да останеш. Още малко и съвсем ще оглупееш.

Сега ме е срам за начина, по който се държах в Киев. Но не можех да се контролирам. А и чувството на негодувание, защото винаги си се гордял с психическото си здраве и емоционалната си интелигентност. А сега дори успокоителните не помагат. Не принадлежиш на себе си. Чувстваш се отвратително, а чернотата отвътре продължава да те изяжда. И в един момент искаш да избягаш. В паника търсиш варианти и правиш първата крачка, но само с помощта на приятеля си, защото без него не можеш дори да прекрачиш прага на квартирата.

12.03.2022

Помня още плача на съседското дете и как мнозина му търсеха мляко, помня как хората споделяха храната си, помня как се поддържаха един друг и се прегръщаха често и силно, как се поздравяваха за 8 март. Помня как се тревожех за приятелите си, а те за мен, как в подземието разказвах истории от живота и се смеехме, как искрено вярваме и се молехме, как бяхме готови да защитаваме дома си до последно. Помня как териториалната отбрана се опитваше да спаси децата, как питаха дали ни е нужна помощ, как съседката ни приюти, как животните идваха при мен, за да ме успокоят, помня как слънцето огряваше нашата улица.

И помня какво си мислех, когато се измъквах от Буча: на всяка цена ще се върна в моя град, ще вляза в моя дом под мирно небе. Това е цялата история!

Когато те зарязва първата любов и страдаш, плачейки във възглавницата, си мислиш, че сърцето ти е разбито. Но когато видиш разрушения до основи град и смъртта на хора, които си познавал… тогава чувстваш, че изтръгват сърцето ти от гърдите, а вътре остава вместо него чернота, която расте и още дълго няма да можеш да я махнеш, ако изобщо успееш. И освен това там се заселват ярост и чувство за вина. И където и да си след това, дори в безопасност в друга страна, това живее вътре и ще си тръгне, едва когато можеш да се върнеш в своя град, за да го направиш по-добър отпреди, когато прегърнеш всички роднини и близки, когато може да си до своя човек, а не на хиляди километри от него.

И сега живея за това.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах