Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Трамвайни дневници

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Трамвайни дневници

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

От почти две години се возя с трамвай. И не, не става по-лесно. Всъщност, дискомфортът се мени на сезонен принцип, но никога не изчезва напълно. Затова да погледна на пътуването с трамвай с чувство за хумор е моето средство да приема факта, че трябва да го правя и че няма друг начин.

(Ако някой попита защо вместо да се оплаквам, не си купя кола, отговорът е, че аз съм от хората, от които шофьор не става и си го знам. Което винаги е по-добре, отколкото да не ставам и да не го знам. Освен това този град едва ли има нужда от още един автомобил.)

Та реших да систематизирам опита си като трамваен пътник и да осмисля този ценен експириънс под формата на дневник.

Ден 1

ФАНТАСТИКО И УНИЦЕФ

В осем сутринта от началната спирка се качва човек с потник и протъркани панталони, от тези, които автентичните хипстъри биха обявили за много „куул“, само където на хипстърите ги продават фабрично състарени. На този тук са истински. Бегло сканирам аутфита му и забучвам отново глава в книгата, но последващото игнориране се оказва невъзможно. Човекът е надвесен над мен и дъхът му представлява бирено-чеснов меланж, от който усещам, че неконтролируемо ми се повдига. На слизане от трамвая вдишвам с пълни гърди въздуха, напоен с бензинови изпарения. Клин клин избива.

Ден 2

Прибирам се от работа. До мен две жени на средна възраст говорят разпалено. Темата е болната жлъчка на една от тях. Детайлите са графични, реализмът – неподправен. Никой в близост до тях не е пощаден. Насиленото ми ухо попива всичко и в резултат почвам да се замислям дали и аз нямам някой закъсал жизненоважен орган, и ако да, колко ми остава да живея. Очевидно това с жлъчката не е толкова страшно, щом тази жена толкова енергично разяснява състоянието си, а и изглежда съвсем жива. Въпреки всичко не се успокоявам, слизам леко травмирана и решавам да се обадя на един близък, който е лекар.

Ден 3

Тийнейджъри с препускащи хормони се бият с раници в опасна близост. Снишила съм глава максимално ниско, брадичката ми опира коленете, като човек, страдащ от колики. По някое време боят престава, но започва словесен двубой с изключително иновативни цинизми, които, като човек, израснал през 90те, няма как да знам. Предполагам, че такива неща си говорят актьорите в порно филмите, за да се надъхват. Решавам, че съм твърде стара, за да ги схвана тия работи и надувам плейъра до последната чертичка.

Ден 4

Този път всичко е наред. Трамваят е почти празен, няма никакви дразнители и миризми, което си го обяснявам с нечовешки ранния час (нарочен акт, с цел да избегна хора). Изведнъж ватманът набива рязко спирачки. Отпред на релсите е станало нещо, но не се разбира какво. Стоя в тъпо недоумение известно време, преди да осъзная, че скоро няма да продължим. Малцината пътници слизаме с пъшкане, стоим и се оглеждаме като лемури в средата на нищото. В крайна сметка продължавам пеша. Пристигам на работа с час закъснение и с изпотена рокля.

Ден 5

В трамвая се качва човек с криминогенно излъчване, който води на каишка куче с обратна захапка, от чиято уста се процеждат обилни слюнки. Кучето е нервно, шавливо и съвсем ясно усещам опашката му да се отърква в чорапогащника ми. Една жена прави забележка на мъжа заради кучето. Той я поглежда свирепо и излайва: „тилишмикаешмааа“. Жената си взима бележка и не казва нищо повече, като благоразумно обръща поглед към прозореца. Аз броя спирките, интервалите между спирките и придиханията на кучето. Пътуването се разтегля в пространствено-времевия континуум и се превръща в абстрактно изживяване ала филм на Дейвид Линч. След десет дълги минути слизам невредима и целувам паважа.

Някой ден положително няма да ползвам трамвая и може би този ден не е далеч, ако се вярва на слуховете за пускането на метрото, където подобни случки не са толкова чести. Но дотогава аз вече няма да съм същият човек, а тренирана бойна единица, готов продукт за Френския чуждестранен легион, за партизански отряд в колумбийската джунгла или (най-вероятно) златна кокошчица за някой терапевт.


Рубриката „Читателите на Площада“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах