Трамвайни дневници

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Трамвайни дневници

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

От почти две години се возя с трамвай. И не, не става по-лесно. Всъщност, дискомфортът се мени на сезонен принцип, но никога не изчезва напълно. Затова да погледна на пътуването с трамвай с чувство за хумор е моето средство да приема факта, че трябва да го правя и че няма друг начин.

(Ако някой попита защо вместо да се оплаквам, не си купя кола, отговорът е, че аз съм от хората, от които шофьор не става и си го знам. Което винаги е по-добре, отколкото да не ставам и да не го знам. Освен това този град едва ли има нужда от още един автомобил.)

Та реших да систематизирам опита си като трамваен пътник и да осмисля този ценен експириънс под формата на дневник.

Ден 1

В осем сутринта от началната спирка се качва човек с потник и протъркани панталони, от тези, които автентичните хипстъри биха обявили за много „куул“, само където на хипстърите ги продават фабрично състарени. На този тук са истински. Бегло сканирам аутфита му и забучвам отново глава в книгата, но последващото игнориране се оказва невъзможно. Човекът е надвесен над мен и дъхът му представлява бирено-чеснов меланж, от който усещам, че неконтролируемо ми се повдига. На слизане от трамвая вдишвам с пълни гърди въздуха, напоен с бензинови изпарения. Клин клин избива.

Ден 2

Прибирам се от работа. До мен две жени на средна възраст говорят разпалено. Темата е болната жлъчка на една от тях. Детайлите са графични, реализмът – неподправен. Никой в близост до тях не е пощаден. Насиленото ми ухо попива всичко и в резултат почвам да се замислям дали и аз нямам някой закъсал жизненоважен орган, и ако да, колко ми остава да живея. Очевидно това с жлъчката не е толкова страшно, щом тази жена толкова енергично разяснява състоянието си, а и изглежда съвсем жива. Въпреки всичко не се успокоявам, слизам леко травмирана и решавам да се обадя на един близък, който е лекар.

Ден 3

Киномания

Тийнейджъри с препускащи хормони се бият с раници в опасна близост. Снишила съм глава максимално ниско, брадичката ми опира коленете, като човек, страдащ от колики. По някое време боят престава, но започва словесен двубой с изключително иновативни цинизми, които, като човек, израснал през 90те, няма как да знам. Предполагам, че такива неща си говорят актьорите в порно филмите, за да се надъхват. Решавам, че съм твърде стара, за да ги схвана тия работи и надувам плейъра до последната чертичка.

Ден 4

Този път всичко е наред. Трамваят е почти празен, няма никакви дразнители и миризми, което си го обяснявам с нечовешки ранния час (нарочен акт, с цел да избегна хора). Изведнъж ватманът набива рязко спирачки. Отпред на релсите е станало нещо, но не се разбира какво. Стоя в тъпо недоумение известно време, преди да осъзная, че скоро няма да продължим. Малцината пътници слизаме с пъшкане, стоим и се оглеждаме като лемури в средата на нищото. В крайна сметка продължавам пеша. Пристигам на работа с час закъснение и с изпотена рокля.

Ден 5

В трамвая се качва човек с криминогенно излъчване, който води на каишка куче с обратна захапка, от чиято уста се процеждат обилни слюнки. Кучето е нервно, шавливо и съвсем ясно усещам опашката му да се отърква в чорапогащника ми. Една жена прави забележка на мъжа заради кучето. Той я поглежда свирепо и излайва: „тилишмикаешмааа“. Жената си взима бележка и не казва нищо повече, като благоразумно обръща поглед към прозореца. Аз броя спирките, интервалите между спирките и придиханията на кучето. Пътуването се разтегля в пространствено-времевия континуум и се превръща в абстрактно изживяване ала филм на Дейвид Линч. След десет дълги минути слизам невредима и целувам паважа.

Някой ден положително няма да ползвам трамвая и може би този ден не е далеч, ако се вярва на слуховете за пускането на метрото, където подобни случки не са толкова чести. Но дотогава аз вече няма да съм същият човек, а тренирана бойна единица, готов продукт за Френския чуждестранен легион, за партизански отряд в колумбийската джунгла или (най-вероятно) златна кокошчица за някой терапевт.


Рубриката „Читателите на Площада“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.

ДС