Травма в българската култура? Тя е в мисленето ни въобще

Дали съществува травма в българската култура? Съществува травма в българското мислене въобще. Това казва Иван Ланджев в рубриката „Въпросите на Площада“. Поетът и доктор по руска литература наскоро издаде книгата „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“, а преди броени дни стихосбирката му „Ние според мансардата“ излезе на немски език.

Участник в международни поетически фестивали, четения и научни форуми в над десет страни, сред които САЩ, Русия, Германия, Австрия, Унгария, Словения, Словакия, Латвия, сега Ланджев отговаря и на нашите въпроси. А кой е най-краткият му отговор? Едно просто „не“ на питането будител ли е днешният интелектуалец.

Иван Ланджев пред „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Някак неестествено е да говоря за „цялото“ българско изкуство така, от птичи поглед. Моят поглед не е такъв. „Изкуството“ не е някаква пихтиеста маса или пък „поле“ и прочие квазинаучни клишета. Има хора, които го създават – и някои от тях са в крак с времето, а други, голяма част, не са. Но… то пък и едно време, че да си в крак с него.

Сигурно затова намирам и някакво успокоение, бягство в заниманията си с руския XIX век.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Ще направя една уговорка още тук – ще давам примери само с литература. Естествено, като почитател си имам мнение за театър, кино, за различни художници и т.н., но в случая ще го запазя за себе си и ще говоря за това, от което разбирам повече.

Имаме забележителни поети, които спокойно могат да се наредят до световните образци и аз съвсем уверено поставям стиховете им на това ниво, да. С прозата имената са по-малко, там исторически не сме такива късметлии. Не че липсват автори, разбира се. Но искам да кажа, че България например все още няма роман, който да може да се мери с романите на най-великите западноевропейски, руски или американски романисти. Това не значи, че в нашия литературен канон няма важни романи – просто не можеш да ги сложиш в едно изречение с Толстой, Достоевски, Флобер, Томас Ман, Кафка, Фокнър, Фицджералд, Маркес и т.н. А например спокойно можеш да поставиш един до друг да речем Лорка и Гео Милев. Маяковски и Вапцаров – ако ще и Вапцаров да е силно повлиян от Маяковски, дарбата на нашия поет не е по-малка.  Могат да се посочат още такива примери с поезията ни. Вземете стихосбирки като „До другата трева“ на Биньо Иванов, „Стихове“ от 1965-а на Константин Павлов или пък избраното му от осемдесетте, „Стари неща“ – пред кои световни стихосбирки от периода отстъпват? Вземете книгите на Иван Методиев, още от самото начало – „Прости сетива“, „Пейзажи на душата“, „Космогонии“ и т.н., и т.н. Да, това е световно ниво, без никакво съмнение.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Ако имате предвид днес и някаква актуалност, то най-влиятелните в сегашния момент фигури обикновено не са най-интересните. Подозирам, че на мен повече ми влияят други хора… Трябва да мине време, за да се види кой е заслужено влиятелен и кой просто така си е повлиял, повлиял и нищо особено не е оставил.

– А кои са недооценените?

– Тепърва трябва да се осъзнава дълбочината на написаното от Константин Павлов, Иван Методиев, Биньо Иванов и Георги Рупчев. Не казвам, че изобщо не се осъзнава. Пишат се текстове, правят се приносни изследвания и т.н. Нещата вървят добре – днес тези автори се четат, младите се интересуват от тях, но не съм сигурен, че повечето читатели все още си дават сметка за какви постижения става въпрос наистина. Тези наши автори са от ранга на големите световни поети, които ни напуснаха през последните години – Шеймъс Хийни, Тумас Транстрьомер, Дерек Уолкът. Изобщо не са по-лоши.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Не.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Не обичам да ходя много по събития. Купувам си книгите, които ме интересуват. Те стават събития вътре в читателската глава. Ако има постановка, филм или концерт, които ме вълнуват, отивам.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Отново – за съжаление, не разбирам нищо от „събития“.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Ще отбележа моя издател Божана Апостолова (Жанет-45), не защото издава мен, а защото наистина е публикувала повечето стойностни съвременни български книги. Може да се похвали със завиден каталог, това е факт.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Не.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Ако имате предвид големи автори, които са още сред нас – Борис Христов, Иван Теофилов, Иван Цанев. И неколцина други.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Ако „политика“ в случая значи елементарна форма на благодарност за всичко направено, то да – естествено, че трябва да има. Добре е да не се забравят и изоставят хората, които са направили света ти по-смислен. Това е необходимият минимум уважение към приноса им. Проява на здрав разум и добра памет.

Но ако под „политика“ за живите класици се разбира прикоткване от властта, определяне на „придворни“ поети и писатели, изобщо всякакви творци-галеници и властта да решава кои са класици и кои не, да ги „обнародва“ – това е жалка, пошла работа.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– По произведенията – делата, направеното. А най-чист критерий за неговата стойност е времето.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Има един всеизвестен лаф, който приписват на Уди Алън, а той е на Граучо Маркс – не бих членувал в никакъв клуб, който би ме приел за негов член. При мен е малко така работата.

Ако има такава битка между „отбори“ в изкуството, то тя не ме интересува – аз не участвам в нея. Знам точно кои хора уважавам и ценя и те също го знаят, показвам им го. Естествено, ще отвърна подобаващо на всеки, който наистина ме оскърби, мен или близките ми (ще трябва да се постарае). Ако има нужда, ще защитя приятел – всеки приятел би постъпил така. Но участие в тези всеобщи, тиражирани борби с групички, отбори и клики… не, мерси. Не ги разбирам. Важно е какво създаваме, каква работа вършим, не е ли така? За какво ми е легитимация през плюенето на някакъв враг? Ако създавам по-добри неща от него, аз вече съм го победил, какво има да се обяснявам и да изтъквам намерения, платформи,  манифести. На никого не му пука за ничии намерения. Вярвам, че това, което пиша, е достатъчна причина да бъда забелязан, без мрънкането, че някой ми пречи. Изобщо, аз съм по индивидуалните спортове.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Въпросът пак е зададен „наедро“, а аз не мога да ви отговоря така, „по принцип“. Познавам такива, които страдат. Те, разбира се, не го знаят, предразсъдъците им затварят очите. Познавам и такива с висок, чист дух. Но ако настоявате за отговор „като цяло“, то да – сякаш дребнавостта е характерна за нашия народ. Това е неприятно – не само етически, но и естетически. Живеенето става по-грозно така.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Съществува травма в българското мислене въобще. И тя ми се струва много банална – идва от неразбирането на здравословния, жизнеутвърждаващ индивидуализъм, който кара цялото общество да живее по-нормално. Всеки да си върши работата и да не чака да го оправят. Осъзнаването, че никой не ти дължи нищо и ти трябва да променяш живота си първо сам, да се грижиш – за себе си и за близките си. Че зависиш първо от собствените си действия и после от някаква власт. Това осъзнаване всъщност е условие да се почувстваш свободен човек.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото ни управляват некултурни хора. И явно това заслужаваме, тъй като мнозинството избира такива редовно, харесва си ги.

Тук има и нещо друго – знаем какво става, когато културата е зорко наблюдавана и направлявана от държавата. Никой нормален човек не може да иска подобна диващина – държавен контрол над културата. Но тоталната абдикация и незаинтересованост, подигравателността, цинизмът и снизхождението спрямо културата и хората, които я създават – това е отиване в другия полюс. И пак е нездраво.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– „… А мърша“, няма нужда аз да го пренаписвам, не мога да кажа нещо по-добро. Петко Славейков говори за същото неразбиране, за „травмата“, която обсъждахме по-рано. „Хора, дето нищо не щат да вършат“, „И не знаем, не можеме, не щеме/ да работим за себе си със време“ и т.н.