България в „Трейнспотинг 2“ – все едно сме взели Оскар!

„Трейнспотинг 2“, продължението на култовия филм на Дани Бойл от 1996 г., се очаква с вълнение от любителите на качественото кино по цял свят. У нас също, но тук интересът е от по-особено естество заради участието на младата ни и талантлива сънародничка Анжела Недялкова. Досега не само няма български актьор, стигнал до голяма роля в световното кино, но е и изключителна рядкост някой да получи роля с реплики в истински голям филм (сещам се за Христо Шопов в „Страстите Христови“) и винаги в такива случаи настава леко истерична медийна еуфория, все едно сме взели „Оскар“.

Още не знаем колко голяма е ролята на Анжела Недялкова в „Трейнспотинг 2“ – в рецензията си критикът на „Гардиън“ Питър Брадшоу споменава името ѝ веднъж, информативно (в скоби). Но пък освен нея критикът обсъжда само оригиналните герои. Лично Недялкова не вдига никакъв шум по въпроса, но дори и само заради факта, че Дани Бойл я е поканил във филма си, тя заслужава поздравления. Още по-добре ще е, ако получи и още роли. Останалото ще разберем на 17 февруари, когато филмът излезе по българските екрани.

„Трейнспотинг 2“ – изберете продължение, което не разочарова

Питър БРАДШОУ

Това, което започна като палава, незаконна лудория в духа на затъпяващата Британия от 90-те, сега се преражда в груба и брутална черна комедия за разочарованията при мъжете на средна възраст и страха от смъртта. Продължението събира отново ужасно двуличните, пристрастени към хероина антигерои от Единбург, опитващи се да се отърват от дрогата само за да открият, че няма кой знае с какво да я заменят.

В оригинала често си затварях очите, неспособен да издържа сцените с мъртви бебета и гмуркането в мръсни тоалетни чинии. Във втория филм сега видът на опустошени мъжки лица, зашеметени от осъзнаването, че животът им отива към края си, ме караше да гледам встрани.

Повторното събиране на екипа на „Трейнспотинг“ за ново приключение 21 години по-късно можеше да тръгне зле. Като някои подновени телевизионни проекти от 90-те  са пример в тази посока. Но Бойл и неговите четирима мускетари внасят точно количество неистова, измъчена енергия и маниакална тревожност. Единствените ми съжаления са, че „Трейнспотинг 2“ пропуска духа на ерата с референдума за независимост и новата шотландска идентичност – малки семенца, каквито през 1996-а е посял и прочутият монолог на Рентън „Гадно е да си шотландец“ – и това, че вторият филм не предлага кой знае какво на женските образи, особено на великолепните Кели Макдоналд и Шърли Хендерсън.

Бойл съживява някои от стилистичните трикове, които се оказаха откраднати от британските гангстерски кримки на времето, но сега стоп кадрите са по-кратки, по-резки; самият филм препраща към оригинала с флашбек вариации на известни сцени, но също и със старомодни кадри от буйното детство на момчета в началното училище. Значението на заглавието е обяснено по-ясно, отколкото в първия филм.

Сценарият на Джон Ходж е базиран – само донякъде – на романа „Порно“ на Ървин Уелш, в който героите се събират отново 10 години по-късно; но сега, разбира се, са минали 20. Днес, като последно оскърбление към легендарния гол на Арчи Джемъл срещу Холандия през 1978-а, Рентън (Юън Макгрегър) си живее удобно в Амстердам, напълно съвременен, добре пригоден европеец с хубава, сигурна работа. (И изглежда не Джемъл, а Джордж Бест е новият му идол.)

Но една лична криза, почти като при менапауза, го връща обратно в Единбург, който му е трудно да разпознае. Сякаш във филм на Серджо Леоне, Рентън изпитва неясни копнежи да се завърне и да се изправи срещу демоните от своето минало – и конкретно срещу тримата, които измами след наркосделката в края на миналата история.

Странно, но Рентън не изглежда много остарял – същото се отнася и за Улавия (Джони Лий Милър), който е сменил хероина с кокаин и вече има фирма за компаньонки, като тайно заснема клиентите си, за да ги изнудва – заедно със своята бизнес партньорка Вероника (Анжела Недялкова). Но горкият Компир (Юън Бремнър) е емоционално съсипан от наркотиците. И ужасяващият Бегби (Робърт Карлайл), който през цялото време е бил в затвора, е понапълнял, с по-рошави мустаци, по-големи и по-черни зеници, като на крокодил. Инсценирал намушкване, за да бъде преместен в болницата на затвора, Бегби планира дръзко бягство и е ужасно развълнуван да чуе, че Рентън се е върнал.

Голямата грешка на Рентън е овчедушно да предложи на Улавия да му върне откраднатия дял отпреди 20 години: 4 хил. лири в смачкан кафяв плик.

„Какво трябва да си купя с това? – гневи се Улавия по-късно. – Машина на времето?“

Защото, разбира се, сега той вижда причината за всичко, което му се е случило, в предателството на Рентън. И тази невъзможна машина на времето, която не може да се купи, е в центъра на историята. Злощастното, нежелано завръщане на Рентън събира героите заедно за един последен купон. Но както се случва често при срещи след много години – гледайки лицата на другите, всеки осъзнава колко е остарял.

Може би трябва да сте гледали първия филм, за да харесате този; за да изживеете, както феновете на Хари Потър, без да го осъзнавате или искате, че сте пораснали с неговите ужасни протагонисти. Но все пак е странно вълнуващо, когато Рентън се събира със своя лаконичен и достоен баща – добра малка роля за Джеймс Козмо — и се връща в някогашната си детска стая, в която нищо не е променено: зловещо добре изчислен жест на некрофилска вярност към миналото.

T2 не е толкова добър, колкото T1: прекалено дълъг е, прилича на сантиментална комедия и се самомитологизира. Но притежава същата импулсивна енергия и предизвикателен песимизъм, който не прилича на нищо друго. Това продължение е като разходка по високо опънато въже, по което Бойл успешно стига до другия край.

Бел. ред. – уводът е на Емил Георгиев, заглавието – на „Площад Славейков“, оригиналното е поставено в текста.