Трендафил на рекламата

Би било тъжно и страшно, ако културата беше монохромна, ограничена от строги критерии, изисквания и в плен на снобски претенции. Пъстротата на културния живот е от съществено значение, за да го има изобщо. В преситеното от впечатления днешно време, когато изглежда, че всичко вече е казано, направено и помислено, всяка нестандартна изява носи ореола на изключителност, смята се за феномен и се включва в културния контекст автоматично. Това обикновено става за сметка на качеството, но какво пък – все нещо трябва да се жертва. Когато Джокондата е вече нарисувана, а искаш да твориш – заповядай, залепи банан на стената. Ще те забележат.

В България сме по-консервативни. Тук не обръщаме толкова внимание на поривите на авангардното изкуство, колкото на личностите, които се заявяват като авангардни. За да бъдат припознати като такива, е достатъчно да се захващат с много неща наведнъж, да се държат провокативно, да стоят добре на екран, да са интересни за жълтата преса и да имат с какво да запълнят 10-минутен ефир.

Не са много хората у нас, които се вписват добре в подобен профил. Понякога ги забравяме, те изчезват от екрана, притихват. Но не се заблуждавайте – не са си тръгнали. Тишината означава, че замислят нещо ново, още по-впечатляващо. Дори под формата на интервю.

Сложна личност гостува тази събота, 18 юли, при Георги Любенов в БНТ – Константин Трендафилов, познат и като Папи Ханс. Не случайно споменавам и двете имена. Установих с почуда, че хората у нас се разделят на три групи – такива, които са чували за Папи Ханс, други, които са чели Константин Трендафилов, и трети, които никога не са подозирали за съществуването му. Третата група е най-малка и се надявам да я стопя допълнително с този текст.

Константин Трендафилов е много полезно явление за българската култура. Както самият той казва за себе си – и му вярвам напълно – той е изключителен работохолик. Още няма 30, а вече е автор на „два бестселъра – едни от най-продаваните съвременни книги, едната поетична, другата – роман”. Освен това през последните 3 години е записал 8 песни – първато от тях стана хит и заради него се отварят с информационна цел и следващите. Последното му парче е вече в зоната на чалгата – Папи Ханс с Азис. Междувременно 10 години работи в рекламата, а от година и половина дори е собственик на рекламна агенция.

Ако това нищо не ви говори, може би сте чували за „Pod igoto” на шльокавица. Е, автор на идеята е именно Константин Трендафилов. Този млад човек бълва идеи една след друга, защото както сам каза в интервюто:

„Преди 5 години разбрах, че не искам да правя нищо друго, освен да творя”.

Сега вече искал и комфортен живот, насред който да твори, така каза. Затова в ранна сутрин и късна вечер се занимавал с музика, а през деня работел в рекламата. Това е изключително поучително за съвременните творци, които обикновено разчитат да печелят от изкуството си – Папи Ханс е доказателство, че човек може да осигурява хляба си чрез една професия, а масълцето върху него – чрез творчество. Това е чудесен подход, особено когато след теб върви тълпа от 14-годишни, която скандира песните ти, след като години по-рано каките им са плакали над стиховете ти.

Не бих направила сравнение с Доктор Джекил и мистър Хайд, защото в множеството образи на Папи/Константин злодеи няма. А и лицето му си е все същото – в рекламата, в литературата и в музиката се вижда един и същ хипстърски идол – със закачливи мустачки, с разрошена при коафьор прическа, разкопчана риза… Тъжно ми е само, че Константин Трендафилов вече не е в литературата. Но да не бързам с тези чувства, първо да проследим трендафилите на неговата мисъл пред Георги Любенов:

„Нямам място на литературната сцена. Имам два бестселъра – едни от най-продаваните съвременни книги, едната поетична, другата – роман. В крайна сметка би следвало човек като мен да каже: „О, страхотно е да присъстваш на българската литературна сцена, да продаваш книги”.

Истината е, че на литературната сцена виждаш от едната страна възрастни хора, които са на тази сцена от много дълго време, които не искат да признаят успеха на новите и младите, на новата вълна, която се задава и на която аз бях фронтмен. От друга страна имаш пък по-новите от теб, които са едни хора, които са започнали да пишат, защото са видели, че и ти пишеш, и които пишат ужасни неща и небивалици, които обаче се ядват. И в един момент видях, че от една страна имаме някакви сноби, от другата някакви аматьори. Снобите са неуспешни, аматьорите са по-успешни от мене. Какво се случва тука?

И си казах, че не искам да участвам в литературна сцена, където въобще няма критерий какво въобще е добра литература. Това не е Англия, където хората си отварят вестника и виждат довереното ревю на хора, които са авторитети. Последният истински български критик почина преди година и това беше баща ми. Оттам насетне аз не виждам литературна критика, която да си струва, която да влияе, която по някакъв начин да създава критерии. Оттам насетне какво да правя аз в една такава литературна сцена? Поне в музиката е ясно, че всеки е за себе си, че хората определят. Там правилата са повече като в джунглата – ако вляза в клуба, влизам в клуба. Хората искат да танцуват на него и танцуват. Ето това наричам аз истински критерий. Като при порното – или въздейства, или не”.

Константин Трендафилов е син на починалия наскоро проф. Владимир Трендафилов, един от видните ни литературоведи, и на писателката и преводачка Кристин Димитрова. И двамата му родители са талантливи изявени личности, фактори на българската литературна сцена. Със сигурност на Константин не му е леко – не се надбягва само с единия от тях. Това донякъде обяснява опита му да се раздели на три, че и на повече. Дотук е успял да изпревари и двамата поне в едно отношение – той е много по-популярен от тях. Най-вече с помощта на „Биг Брадър”, когато за него чуха хора, които не четат книги. А тези, които четат книги, може и да не са разбрали, че е станал известен.

Но музикантите, или поне хората с донякъде музикален слух, със сигурност са се впечатлили от присъствието му в „Като две капки вода“ – не всеки има мъжеството да пее, когато не му се удава. Зрителите трудно издържаха до края на песента, но смелостта на Папи беше за завиждане.

В подобни ситуации единственият начин да обърнеш прожекторите към себе си е като провокираш – до безсъзнание. В телевизионното си интервю от вчера обаче Папи Ханс твърди, че не обича да провокира. Но пък вижда себе си като енигма. Целта му не е да шокира, а „да покаже на хората, че не могат да го схванат”. Правел каквото му хрумне. Това наистина е огромно постижение и мнозина вероятно ще изпитат оправдана завист към човек, който си е извоювал правото да прави каквото му дойде наум. А и защо не: той има публика на всяка сцена – и на литературната, и на музикалната, и в телевизията, и в рекламата, и в порното дори… Нищо, че е „фрапиран в каква нация живее”.

Понеже не съм литературен критик, макар понякога да пиша за литература, обещавам да не пиша повече за книгите на Константин Трендафилов. Те имат своята аудитория, тя е голяма и явно е намерила нещо за себе си в тях. Това не е малко постижение. Би трябвало да е достатъчен повод той да помисли за завръщане към писането, защото с музика няма шанс. Може би някой ден многото образи на Папи Константин Ханс Трендафилов ще се слеят в един. Тогава той ще сътвори нещо в друг вид изкуство и там най-сетне ще намери себе си, което ще бъде харесано и от хора, по-възрастни от 14 години. Може би този път ще е картина, балет или филм. Или просто кекс.