Три обрата

Онова, на което обръщаме най-малко внимание, когато изразяваме отношението си към света, е гледната ни точка. Но не е вярно, че тя се подразбира.

Искам да разкажа за три мои първоначални гледни точки, които през живота ми се обърнаха на 180 градуса. Две от тях чрез съзнателен контрол, третата – поради биологичната си неизбежност. Израснах като гледах на света откъм България, т. e., основната ми гледна точка беше българската. Израснах също като български мъж, чиято основна гледна точка спрямо жените е, че, освен като сексуални обекти, са втора категория хора. И дълго време бях млад човек, който не знае кога ще умре и поради това възприема живота като безкраен.

Първият обрат. През втората половина от живота си гледам на България откъм света. Това е важно да се подчертае, защото показва, че България – или първоначалната ми гледна точка – продължава да бъде единият полюс на оста, по която протичат възгледите и лоялността ми. В същото време не смятам, че е преувеличено другият полюс да бъде светът. Америка е най-модерното олицетворение на идеалите на Западната цивилизация и за хората от тази цивилизация не може да има по-валидна гледна точка. Свободите и хоризонтите, които Америка осигурява на своите граждани, са цивилизационният контекст, който позволява да се забележат и отчетат всички локални различия и особености, без да бъдат оценявани, т. е. , класирани по значение.

Две важни наблюдения от тази нова гледна точка са, че а) България изглежда незначителна – като икономика и геостратегически – поради което и нейните вътрешни проблеми не безпокоят нито Америка, нито Европейския Съюз, и б) повечето българи ходят и дори заживяват по света с българската си гледна точка и поради това го виждат твърде деформиран: почти толкова, колкото и онези, които си стоят в България. И понеже съм бил от тяхната страна, им влизам в положението и се опитвам да не ги съдя, нито да вземам страна.

Апокалиптичните сценарии за хаос и края на света, както и за някаква световна конспирация, са измишльотини на хора, които имат недостатъчна информация и не съумяват да видят света като система. Има спор как да се постигне ред, а и дали изобщо концепцията за някакъв окончателен световен ред е необходима. Но независимо от включването на милиарди хора в глобалния политически процес, асиметриите няма да изчезнат и световните процеси ще продължават да бъдат направлявани от Запада. В този смисъл, за всяка локална сила е по-изгодно да преговаря със Запада и да установи устойчив баланс за себе си вместо да се опитва да отвоюва територии и сфери на влияние за сметка на мира. За това не е необходимо да се приемат западните ценности, достатъчно е да не се влиза в конфликт с тях. Путиновата Русия и Ислямската държава (или каквато и да е форма на ислямски фундаментализъм) са опасни аномалии, но те няма да доведат света до катастрофа. Главната им слабост е тяхната вродена аморалност. Западът има не само икономическо и военно превъзходство, но и нещо по-дълбоко и уникално: морален интегритет на социално ниво.

Вторият обрат. През втората половина от живота си се отнасям към жените не просто като към равни по права, а като равни и по възможности. Вследствие на съзнателно семейно решение, жена ми от дълго време е в ролята, която аз имах през първата част на живота си в България: роля на професионалист и основен приносител на доходи в семейството.

За да се извърши този обрат, беше достатъчно да се сетя, че не съм център нито на света, нито на семейството, а просто равна част от един екип, който работи заедно за своето щастие. Тогава видях, че постиженията на жена ми са лично нейни постижения, които нямат нищо общо с мен или с някакво мое въобразено превъзходство. При това нейните постижения не промениха нито моята роля, нито моята цена, нито моето самочувствие, нито пък загубих професионализма си или онези занимания и прояви, които ме харакеризират като личност. Аз не загубих мъжката си гледна точка, нито тя – женската.

Обаче моето осъзнаване на пълната и безусловна равност – в практиката на живота, а не само на думи – промени две неща: от една страна, гледната ми точка спрямо моята съпруга, а от там и към всички жени, и от друга – повиши нейното уважение към мен като важно условие за нашата хармония. Вярно, че сега тя е по-често уморена и изнервена, претрупана с отговорности и притеснена от срокове, тя е разсеяна за малките неща, тя очаква вечерята да е готова и сутрин се сърди, когато съм забравил да купя мляко… но това е неизбежното следствие от смяната на ролите. Понеже съм бил от нейната страна, приемам всичко това спокойно и се старая да сведа до минимум извънпрофесионалните дразнители.

Но сегашната ми гледна точка съдържа един нов, непознат на мъжете, елемент: осъзнаването, че умът и способностите са функция не на пола, а – на индивида. И постепенно започнах да виждам, че жени – конкретни жени, които преди това бях забелязвал само сексуално – значително превъзхождат мъжете си и мъжете, с които им се налага да работят заедно или да общуват социално. Във всеки случай, дори и да не ги превъзхождат, са напълно равноспособни. Така женската гледна точка за света започна да присъства наред с моята – като сравнение, контраст или резонанс – в моите наблюдения, вземане на решения и размишления. А това е богатство.

Дали това ме направи феминист? В смисъла на движение за равни права, не, понеже не изпитвам потребност да бъда част от движението и да играя активна роля, дори и да е теоретична. Но чувствителността ми към проблемите на жените се повиши извънредно много, а в противовес се отвращавам от и активно реагирам на мъжкия шовинизъм. И ако мъжете като група могат с нещо да увеличат отново цената си в очите ми, то би било признанието, че с нищо по принцип или по биология или по някакво божествено право не превъзхождат другия пол. Измисленото и налагано с насилие превъзходство е само един известен от памти века способ да се прикрие слабостта на мъжа; слабост, която е толкова по-голям недостатък, колкото повече мъжките качества се асоциират с физическа сила и власт над жените.

Третият обрат. Помня как в безгрижните десетилетия на физическата си младост вървях по улиците и не обръщах внимание на старите хора. Всяка бяла коса, всяка старческа немощ ми се виждаха като нещо, което никога няма да ме касае. Знанието ми се виждаше неограничено. Животът ми се виждаше безкраен. В ентусиазирания текст за моето бъдеще старостта беше някаква досадна бележка под линия.

Наскоро в слънчев следобед ми се случи да се разхождам по улиците на Тюбинген, Германия. По масите върху площадите и тротоарите на средновековния град седяха млади хора, също както аз съм седял едно време в кафенетата на Златните пясъци. Приказваха си, смееха се и… не ме забелязваха. Не бях потребен на никого. Аз, все още пълният с младост, планове и мечти възрастен човек обаче ги забелязвах и изпитах съжаление, че нашите две възрасти така безгрижно се разминават.

От моята гледна точка животът има край. Скъсяването на годините пред мен е факт – и дори и да не знам колко точно ми остават, краят е видим. А това придава на знанието и смисъла някаква фатална тежест и увеличава цената на времето. Придава нова меланхолия към съжалението, че няма как младите хора, чиято гледна точка не включва крайността, да се съгласят с убежденията, до които съм стигнал чрез опитност и внимателни наблюдения.

Те обичат да цитират сентенции на отдавна умрели философи, защото им звучат красиво, но едва ли се тревожат, че, ако не се ръководят от тях, животът им ще бъде провален.

Понеже съм бил в тяхното състояние, опитвам се да ги разбера. Красотата им е в това, че са свободни от моето знание и тази свобода им позволява да видят света по различен от моя начин и да го направят по-добър.

Въпросът, който не ми дава мира и на който се надявам един ден да си отговоря, е дали мога от моята нова гледна точка – с гръб към края, но обратно към младостта – да променя нещо в себе си и света около мен. Защото ако не е надеждата за промяна до последния дъх, всичко това се свежда до самосъжаление и тъга.

Източник: Блогът на Златко Ангелов