Трите С-та на свободата

Спомням си, че в началното училище, в центъра на соца, чийто край не се виждаше, под задължителния за всяка класна стая черно-бял портрет на „вожда и учителя” Георги Димитров с дете на ръце (по-късно се разбра, че то се казва Нушка Григорова и вече пораснало работи в телевизията), все се намираше някой, миг преди да бие звънецът, да разкаже тъп виц от типа „Двата крака на кокошката са еднакви, особено левия”, който да ни хвърли в истеричен смях.

Влизането на учителката не само не можеше да го спре, а обратното – колкото повече се опитвахме да се въздържим, толкова по-силни ставаха конвулсиите му. Тя на свой ред изпадаше в истерия, но не от смях, а от гняв (който допълнително подклаждаше смеха ни) и започваше да удря до счупване с показалката по катедрата, да тропа с крак и да крещи: „Тихо, до един ще ви изгоня от клас, млъквайте, неблагодарници такива!”.

Това пък с неблагодарниците ни се струваше най-смешното нещо на света, защото не разбирахме точно сега за какво може да иска да й благодарим. Разбира се, тя не е искала нищо за себе си, а единствено за Партията, на която винаги трябва да си готов да благодариш и тъй като няма как да го направиш, докато се смееш, никога не трябва да се смееш. Тази безмилостна логика се потвърждаваше и от това, че накрая омаломощена от борбата си със смеха учителката започваше да повтаря: „Не ми се мисли какви пионери ще станат от вас”. Може би за посткомунистическото поколение читатели е добре да спомена, че пионерската организация беше нещо като младежко антре на Партията, в което влизаш на десетгодишна възраст и (в по-общ смисъл) излизане няма.

Ще ми се да спомена и още едно обстоятелство, което се надявам по-нататък в текста да добие повече смисъл: съученичката от моите първи трепети неизменно ми се присънваше смееща се. Така, както я виждах в онзи групов смях, за който учителката се безпокоеше, че може да провали пионерското ни бъдеще.

Доста по-късно – няколко години преди да падне Берлинската стена, прочетох романа „Името на розата“ на Умберто Еко. Един от героите му, слепият грохнал монах Хорхе, успял да убие всеки, докоснал се до смятания за изгубен ръкопис на Аристотел „За комедията“, ми се явяваше в образа на моята начална учителка, само че много по-стара и придобила с възрастта мъжки черти. Гласът на Хорхе, който идваше от страниците на книгата, също ми звучеше безполово, както може да се очаква от един старчески фалцет: „Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

– Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег на неговия разум – рече Уилям.

– Но и словото, и то е белег на човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег на глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш с него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява…”.

По-нататък Умберто Еко сякаш дава шанс на Уилям да обори Хорхе, нещо повече – в далечна аналогия с Шерлок Холмс, да го разобличи като престъпник. Но това въобще не спасява ръкописа „За комедията”, който старецът опожарява заедно с цялата манастирска библиотека.

Едно от многото други послания на „Името на розата“ е: смехът е заплашен от властта, защото тя самата вижда заплаха в него. Всяка власт, била тя на Църквата, Училището, Полицията, Армията, идеологиите, но, разбира се, колкото е по-фанатизирана, толкова по-малко може да го търпи.

Дори днешната либерална култура, която уж ни подтиква „Да се забавляваме до смърт”, както е заглавието на прочутата книга на Нийл Постман (колко двусмислено звучи то след трагедията в „Шарли ебдо”), не ни позволява да я мислим за култура на победилия смях. Той продължава да се плаща скъпо, включително и със смърт. Не знаеш кога ще дойдат двама братя и ще разстрелят наведнъж петима от най-добрите карикатуристи на Франция, защото били осмивали исляма. И тук въпросът не е дали това наистина е така, а защо тъкмо карикатурата, далеч повече от останалите жанрове, които могат да бъдат много по-безпощадни в критиките си, вбесява всякакви фундаменталисти?

Всъщност, отговорът е христоматийно прост: смехът е кратка, но пределна форма на разпуснатост. Тя може и да има нещо общо с всекидневната представа за разпуснат живот – звънкият смях върви със звън на чаши, на дайрета или на конски впрягове, но прониква много по-дълбоко в социалното битие на човека. Разпуснати са всички йерархии, за момент принадлежиш изцяло на собствената си реакция и състояние, никой с нищо не може да те задължи. Смеещият се човек е изгубен за властта. Индивидуалната му свобода е помела препятствята, „физикализирала” се е, минала е през тялото, за да се материализирала в мимика и глас. И това е добър повод най-известният вероятно изследовател на смеха – френският философ Анри Бергсон, да приеме, че той е своеобразен реванш на природата над обществото. Впрочем, същото може да се каже и за съня и секса. Сънят, който те пренася в паралелен свят, и сексът, който те кара заедно с любимия да се чувствате сами на света.

Трите „С” – Смехът, Сънят и Сексът, са краят на дисциплината, на принудата, на дълга. Само че за разлика от другите две „С”, които остават затворени в частното пространство, смехът прониква в публичността, сродява се с изкуството, влияе на общественото мнение, служи за инструмент на разума, както казва брат Уилям, превръща се в естествена съпротива срещу фанатизма и тоталитаризма.

Затова на главната в Пловдив има паметник на един от най-забавните хора в града, джаз-музиканта, известен като Сашо Сладура, който за разказване на вицове по времето на Вълко Червенков със заповед № 234 от 15 септември 1961 г. на Мирчо Спасов е изпратен в трудовия концентрационен лагер в Ловеч. Там успява да преживее само 11 дни. След побои, малтретиране, унижения и подигравки, той е убит.

Обикновено, когато смехът си свърши работата, престава да бъде смешно.

Текстът е публикуван в новия брой на сп. „Ескуайър“.