Тройното престъпление на „Игра на тронове”

Защо финалът е гениален, обяснява Юлия Латинина

Краят - в който Денерис, любимата героиня на публиката, Майката на драконите, Трошачката на окови се превръща в дракон и умира - е джордж-мартиновски, замислен от самото начало. Снимка: HBO - Тройното престъпление на „Игра на тронове”

Краят - в който Денерис, любимата героиня на публиката, Майката на драконите, Трошачката на окови се превръща в дракон и умира - е джордж-мартиновски, замислен от самото начало. Снимка: HBO

Последният сезон на „Игра на тронове” приключи и феновете почти единодушно избухнаха: Как така!? Обещаха ни вълшебна приказка: красавицата Денерис Таргариен с драконите си ще унищожи Нощния крал и ще се ожени за красивия принц Джон Сняг! Бяхме излъгани!

Приказната красавица се превърна в кървав диктатор, който сред руините на изпепелена от него столица обеща да „освободи“ всички останали земи на света, точно както „освободи“ столицата. Но красивият любим принц заби кинжала си в сърцето ѝ. И то след като заедно спасиха света от Абсолютното зло? Изневяра! Престъпление срещу законите на холивудския хепиенд!

Популярната руска журналистка Юлия Латинина не е съгласна с повечето зрители. В текст за „Новая газета” тя настоява, че сериалът предлага блестящ финал на брилянтната книга на Джордж Р. Р. Мартин. Разбира се, странно е да се говори за роман, който все още не е дописан, но неговата изключителност е очевидна. (Джордж Мартин пише поредната книга „Ветровете на зимата” от осем години и последното му обещание е, че ще го завърши през юли 2020 г.)

Сериалът избяга далеч напред и, както знаем, не винаги следва каноничния текст. Много често, например, използва холивудските клишета точно там, където Мартин ги отхвърля. Въпреки това краят – в който Денерис, любимата героиня на публиката, Майката на драконите, Трошачката на окови се превръща в дракон и умира – е, разбира се, джордж-мартиновски, замислен от самото начало.

Книгата на Мартин ни предизвиква да преосмислим ученическите си разбирания за феодализма — някакво мрачно минало на човечеството, по време на което благородниците са се занимавали с глупави рицарски турнири, организирали са постоянни граждански войни и ограбвали обикновените трудови хора.

Всъщност, феодализмът – това са корените, от които израства сегашната свобода на Запада. Същата прочута Харта на свободите, на която толкова обичат да се позовават хора, които не са я чели, съвсем не е гарантирала правата и свободите на гражданите. Гарантирала е правата и свободите на благородниците, дори правото им да се бунтуват срещу своя крал, ако наруши тези свободи. Свободата не е дошла в Европа едновременно. Тя била първо за благородниците. И всички автократи, които са се издигали на власт в Европа, са идвали по един и същ начин. С призив към тълпата и обещания да я освободят от тиранията на благородниците.

Спорът на Джордж Р. Р. Мартин с Шекспир и Сервантес 

В „Игра на тронове” Латинина вижда скрита полемика с два литературни паметника – единият са историческите трагедии на Шекспир, другият — „Дон Кихот” на Сервантес.

Историческите трагедии на Шекспир описват по същество същата война като в „Игра на тронове”, войната на родовете Йорк и Ланкастър за английския трон. Те я описват от гледна точка на това, което може да се нарече „Тюдоров реализъм“. Основната идея: някога са съществували могъщи благородни лордове с частни армии, които постоянно тормозели английската земя и веднъж убили легитимния цар. След това започнали 30-годишни размирици, докато дошъл нов законен крал и укротил лордовете.

Интересното е, че последните книги за Войната на розите – например „Войната на розите” на Дан Джоунс – са повлияни от „Игра на тронове”, точно както руската литература за войната от 1812 г. до голяма степен е повлияна от „Война и мир”. Тези нови книги описват ситуацията по обратния начин на Шекспир. Имало някога мощни благородни господари, чиито лични армии били гаранции за английската свобода. Един ден тези лордове убили краля, защото станал тиранин. След това лордовете се били тридесет години и по време на войната много от тях загинали. Сред пепелището дошъл крал, чийто син също станал тиранин, сякъл главите на жените си и почти унищожил свободата на Англия.

Всъщност, разликата между европейските страни е, че Испания и Франция са загубили феодалната си свобода по време на абсолютизма, а Англия успява частично да я спаси и предаде нататък чрез парламента, Славната революция и американските колонии.

„Дон Кихот” на Сервантес е написан, когато благодарение на огнестрелните оръжия и новите времена на абсолютизма, рицарската епоха вече се е превърнала в гниещ труп. „Дон Кихот” се присмива на рицарите с техния кодекс на честта. Но рицарският кодекс на честта наистина е съществувал и Европа наистина е живяла според него между XII и XIII век. Съгласно този кодекс, рицарите били освобождавани от плен, ако дадат дума, че ще донесат откуп; в рамките на този кодекс войната се е превърнала в рицарски турнир, а това е взаимното уважение на враг към враг; тази известна рицарска чест често няма паралели в други епохи или например в историята на Изтока.

Друг въпрос е, че рицарската чест е само между равни. Победителят приема в замъка си загубилия и му прислужва, но същият победител изтребва селяните на противника и счита това за нещо като икономически санкции.

Политическа некоректност в Средновековието?

Знатните герои на Мартин ни очароват, защото имат много повече свобода, отколкото хората в почти всяко друго общество – от Рим и Китай до съвремието.

„На мен, разбира се, ми беше много интересно как Мартин ще примири това явно противоречие – пише Латинина: – правото на феодалния Вестерос да се бунтува (със съпътстващите кланета), с приказката за Денерис Таргариен, майка на драконите, чиято военна кариера се развиваше предимно на Изток и се състоеше в екзекуции на робовладелци и командване на дивите дотраки.“

Тук авторката стига до трите „престъпления” във финала на „Играта на тронове”, обидили сегашната политически коректна публика.

Първото е поражението на феминизма. Феновете бяха ужасно щастливи, че до средата на поредицата имаше повече жени и те играеха все по-важни роли: кралица Церсей, Мелисандра, лейди Олена, лейди Мормон, Яра, Бриен от Тарт, самата Денерис. Но в крайна сметка, повечето от тях бяха убити, а на финала в Кралския съвет, както се оплаква един разярен критик, отново седяха само бели мъже. А къде са дотраките? Къде са Неопетнените с доста тъмния си генерал на име Сив червей? Каква неполитическа коректност!

Прощавайте, но другояче не би могло и да бъде. Жената в Средновековието е можела да направи кариера само в качеството на дъщеря, майка, жена или пророчица, или ако се отрече от пола си и стане воин. Имало е и такива прецеденти – например съпругата на Робер Жискар Сишелгайта умеела да се бие не по-зле от всеки рицар, и дори спечелила битката при Дирахиум през 1081-а. Но жените са ставали лидери, когато повечето мъже са били убити, както се случи в „Игра на тронове“ през 5-6 сезон. Няма причина жените да представляват благородническите си къщи в кралския съвет в мирно време.

Като второ „непростимо” престъпление Латинина посочва поражението на прогресивната идеология. Лявата страна на американското общество възприема Денерис като своя. Около нея бяха не само „бели мъже“, но и черни генерали, а млада чернокожа жена беше нейна съветничка. Тя обеща да „счупи колелото“. Тя премахна робството в Мийрийн и се готвеше да стори същото с гнилия феодализъм във Вестерос, управляван от „бели мъже“ с техните остарели понятия за чест. И изведнъж Денерис унищожи предалия се град с огън.

Не че във филма и в книгата не бяха разпръснати намеци за това, което ще се случи. Книгата на Джордж Р. Р. Мартин е преди всичко за това как се прераждат героите. Романтичната глупачка Санса Старк се превърна в опасна интригантка, от пакостливо момче Брандън Старк стана триока врана, а Джайм Ланистър – от празноглав красавец, спящ със сестра си, се преобрази в дълбоко трагичен персонаж. Но някак си ни се вярваше, че това безмилостно прераждане ще засегне и главната героиня, звездата! Тоест, очаквахме, че това ще бъде прераждане от плахо момиче в Майката на Драконите и не очаквахме да отиде по-далеч.

И в този случай всички намеци бяха разпръснати из текста. Наказанието на над стоте благородници от Мийрийн. Убийството на дотракските вождове. Смъртта на Рандил Тарли заедно със сина му за неподчинение. И всеки път много от зрителите, очаровани от благородната цел на Денерис, ги пропускаха. Е, да, на война – като на война, целта оправдава средствата…

Най-чудовищните диктатори в историята не са онези, обещавали да поробят народите, а онези, които са обещавали да ги освободят и да „счупят колелото“ на историята. Изведнъж видяхме как изглежда една орда от дотраки, когато стигне до градовете на Вестерос. Малко вероятно е, че тези днешни леви, които сега се опитват да „счупят колелото” (с най-добри намерения, разбира се) ще харесат това сравнение.

Но, разбира се, третият, най-непростим „грях” на финала е, че той е нарушил всички традиции на приказката и холивудското кино. Всички знаехме , че накрая Денерис и Джон трябваше да се оженят! Всички се досещахме, че Джон Сняг не е никакво копеле, а най-законен Таргариен! И всички с трепет чакахме кога най-накрая Джон и Денерис заедно ще спасят света от Абсолютното зло!

Всъщност – и това е много деликатен момент – Джордж Р. Р. Мартин е доста скептично настроен към любовта. В неговата книга са силни само онези бракове, които не са основани на любов: например бракът на Катлийн Старк. Любовта, според Мартин, кара човек да забрави дълга и задълженията си и от това нищо хубаво не се получава. Любовта на Роб Старк към Джейн Уестерлинг го кара да изневери на дълга си и да загине. Забранената страст на близнаците Ланистър се оказва трагедия и, разбира се, основната причина за всички войни във Вестерос и разпадането на къщата на Таргариен също е страст – любовта на Регар Таргариен към Лиана Старк.

Като си спомним всичко това, става очевидно, че Джордж Р. Р. Мартин не би направил изключение и за главната влюбена двойка – Денерис и Джон. С единствената разлика, че Джон е наистина примерен герой. Той не жертва своя дълг заради любовта си. Той жертва любовта заради дълга. Любовта между Денерис и Джон, която във всяка друга книга би била главният двигател на сюжета, за Мартин е само обстоятелството в начина на действие. Това е причината убийството на Денерис да е трагедия.

Няма прекрасен Спасител или Спасителка, ни казва Мартин на финала. Има ежедневна работа по копаене на канали и възстановяване на градските публични домове. А Спасителят, който иска да направи човечеството щастливо и да разбие колелото, е Тирион.

И, разбира се, половината от зрителите няма да простят на Мартин това тройно престъпление против идеалите на феминизма, срещу идеята за „счупване на колелото” и особено срещу приказните холивудски финали, изискващи задължително брак на Героя и Героинята. Е, добре – затова пък другата половина ще се замисли.

Вижте още: КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ ДА ВЪЗКРЪСНЕШ ОТ МЪРТВИТЕ, АКО НЕ СИ СПАСИТЕЛЯ?

Bookshop 728×90