Троянската война през очите на Бризеида

Наричат тази книга „Илиада на феминистките”. Но това е изключително опростен опит да се опише „Безмълвието на момичетата”, в което главен герой и наблюдател на Троянската война е Бризеида, жената, която Ахил получава като награда.

Гласът на Бризеида запълва романа на Пат Баркър, без да го доминира. Шепата думи на Бризеида са прекъсвани от дълги потоци на повествованието, в които се вижда душевното състояние на Ахил – мъжът, от чието поведение зависи резултатът в тази война, започната заради жена.

Пат Баркър използва езика на съвремието, защото основната ѝ идея не е да преразкаже Омир, а да покаже как митът се променя в зависимост от гледната точка – от дистанцията на времето, от различния пол на главния герой и през очите на жена писател. Сравняват „Безмълвието на момичетата” с „Цирцея” на Маделин Милър, но Баркър се придържа много по-плътно до основата на епичния разказ, включвайки освен това и заемки от Еврипид.

Това е книга за съвременния свят, непроменен от извора на цивилизацията до днес.

Предлагаме ви откъс от „Безмълвието на момичетата” в превод на Стоянка Сербезова-Леви, предоставен от издателство „Лабиринт”.

През нощта, когато отведоха Бризеида, един от закотвените кораби се откъсна от въжетата. Патрокъл го събуди и двамата хукнаха с крясъци към плажа: издаваха заповеди и вдигнаха на крак войниците – да изтеглят кораба от водата, преди да бъде отнесен навътре в морето. Когато настъпи утрото, корабът вече беше на брега, килнат на една страна, и заради полепналите по корпуса му белезникави раковини приличаше на покрито с брадавици древно морско чудовище. Повече не последва такъв висок прилив, но това беше предупреждение. Преместиха корабите, които бяха вдигнати на подпори, още по-навътре на сушата и проверяваха редовно въжетата на всички закотвени в морето кораби.

Безкрайността на морето и небето го кара да се чувства като джудже. Дюните се издигат зад него, а поклащащите се по тях високи стръкове трева хвърлят черни островърхи сенки върху белия пясък. Но започва да се спуска мъгла, както често се случва по това време. След няколко минути тя го е погълнала и на него не му се налага да вижда нищо, той просто се вслушва в плясъка на разбиващите се вълни и усеща струйките вода между пръстите на краката си. Като малък е спал с майка си в спалнята с изглед към морето. След като майка му замина, често се будеше в тъмнината и си представяше, че шумът от вълните е нейният глас, който го приспива.

Паметта си прави странни шеги. Той си спомня ясно как е заставал при прозореца на стаята си и е наблюдавал майка си, която е нагазвала в морето, а черната ѝ коса се е разстилала като водорасли по водата, преди следващата вълна да я погълне. И въпреки това знае, че няма как да я е наблюдавал, защото морето не се е виждало от стаята му. По-късните му фантазии обаче не можеха да заличат спомена за онази самотна стая, нито болката от отсъствието на майка му. Баща му беше опитал всичко, изкушаваше го с най-различни лакомства, за да го накара да се храни, купуваше му скъпи играчки, всяка вечер лягаше в леглото при него и протягаше ръце, за да го прегърне, но той се обръщаше на другата страна или понасяше прегръдките му, но като майка си беше скован и вял. Жреци, врачки, родственици и бавачки – баща му се допитваше до всички, но никой не беше в състояние да му даде съвет. Той канеше синове на сановници с надеждата, че те ще му станат „приятели“, но момчетата веднага разбираха, че той „не е като всички“, и след няколко безуспешни опита да го включат в играта започваха да играят без него. Той спря да расте. И тогава се появи Патрокъл, блед дребосък със сребриста коса и с ребра, които се брояха. Патрокъл, който беше убил едно дете, момче, с две години по-голямо от него, след като двамата се скарали, докато играели на зарове.

В деня, когато Патрокъл пристигна, Ахил долови някакъв шум и с надеждата, че това може би е един от редките случаи, когато майка му ги посещава, нахлу в залата и застина, щом видя, че баща му разговаря с непознато момче. Момчето беше високо и тромаво, с насинено лице и счупен нос, явно натъртванията не бяха скорошни, тъй като синините бяха започнали да избледняват. Поредният „приятел“?

От време на време Патрокъл надничаше иззад баща му. Ахил изпита не познатата неловкост от срещата с поредния „приятел“, а нещо много по-тревожно: студени тръпки, породени от усещането, че е готов да го приеме. Но той беше нараняван твърде силно и твърде често, за да се сприятелява лесно, ето защо, когато момчето му подаде ръка, подканено от баща му, Ахил просто сви рамене и се обърна на другата страна.

Веднага щом се разбра, че Патрокъл е убил човек, че е направил нещо, на което всъщност ги обучаваха, момчетата от обкръжението на Ахил се наредиха на опашка, за да се бият с него. Той се превърна в най-желания противник. Постоянно се биеше като вързана на верига мечка, която не може да избяга и трябва да продължава да ближе раните си, да скимти през нощта, а през деня, след като бъде изкарана от клетката, да се изправя срещу кучетата. По времето, когато Ахил най-накрая събра смелост да се сближи с него, той вече беше напът да се превърне в жестокия малък главорез, за какъвто го смятаха всички.

Как се бяха сближили? Той не помни – всъщност почти не помни какво се е случило през първите две години, след като майка му замина. Знае, че двамата с Патрокъл са се биели, играели са, карали са се, смеели са се, ловели са зайци с капани, брали са къпини, прибирали са се с лилави петна около устата и всеки е разглеждал коричките на раните по коленете на другия, а после са скачали в леглото и са заспивали – голи и безполови като две бобчета в шушулка. Патрокъл му беше спасил живота много преди да започнат да воюват заедно. Но и Ахил беше направил същото за Патрокъл – биеше се рамо до рамо с него, когато другите момчета го нападаха, и накрая те го признаха за водач. Когато Ахил навърши седемнайсет години, двамата с Патрокъл бяха напълно готови за битки, готови да превземат целия свят.

Бяха бойни другари, заслужаващи похвала заради храбростта си.

Истината: Патрокъл беше заел мястото на майка му.

Сега той е в колибата и го чака да се върне. По някаква причина Патрокъл мрази нощните му разходки до морето. Може би се страхува, че някоя нощ, когато повече няма да бъде в състояние да вдишва лепкавия въздух, Ахил ще изчезне в морето, както беше направила майка му.

При всички положения, разтревожен или не, на Патрокъл не му остава друго, освен да чака. Ахил още не е готов да се върне, не е готов да погледне празното легло. Леглото можеше и да не бъде празно – Ахил разполага с безброй момичета. Но не иска другите момичета, иска само онова, а него не може да има. Отново и отново се връща към болката от загубата и се опитва да я изглади като камъчетата, на които е стъпил. Бризеида му липсва. А не би трябвало да е така. И защо? Защото една нощ е дошла в леглото му с мириса на море в косата си? Защото кожата ѝ е била с вкуса на сол? Е, ако това бяха единствените причини, той можеше да заповяда да хвърлят всички проклети момичета в морето и след като излезеха от водата, те щяха да миришат на сол.

Бризеида беше неговата почетна награда, нищо повече, нищо по-малко – това нямаше нищо общо с момичето. И болката, която Ахил изпитва, е от унижението, че са му откраднали наградата – да, откраднали са я и го е направил мъж, когото превъзхождаш във всичко. По обсадени и плячкосани градове, по убити воини и по подвизи в жестоката месомелачка на войната… А той му я отнема, без да му мигне окото. Боли го не за момичето, а от обидата, от удара по гордостта му. Но така или иначе вече е приключил с тази история. Нека се опитат да превземат Троя без него – скоро ще осъзнаят, че не им е по силите, и ще допълзят за помощ. Опитва се да изпита удоволствие от тази мисъл, но не се получава. Може би е трябвало да последва първоначалния си порив и да се върне у дома. Патрокъл настояваше за това, а Патрокъл почти винаги е прав, колкото и да му е неприятно да го признае.

Няма отговори, те не могат да бъдат намерени на забуления в мъглабряг. Днес вечерта майка му вероятно няма да се появи. Той се загръща с наметалото и се отправя обратно към колибата, където знае, че го чака Патрокъл.

Докато върви между вдигнатите на подпори кораби, умът му се изпълва с незначителни неща, със списъците на онова, което трябва да свърши. Ако следващата пролет приливът отново е висок, може би трябва да преместят складовете по-навътре на сушата. Те бяха построени преди осем-девет години след онази ужасна първа зима, която прекараха на палатки. Дървото вече беше станало перленосиво от дългото излагане на вятъра и дъжда и ако надникнеш под тях, със сигурност ще установиш, че повечето дъски на подовете са изгнили. Дали да не ги потегнат? Дали да не даде на мъжете нещо, с което да се занимават, и в същото време да им покаже, че държи всичко да бъде свършено докрай, каквото и да означава това? Докато се промъква като сянка покрай призрачните си кораби, Ахил отново мисли делово, като стъпил на земята воин, и си казва без сълзливости и колебания: „Да, трябва да им намирам работа“.