Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Труман, не плачи, майка ти няма да дойде

Излизат ранните разкази на Капоти, издадени в сборника „Познатият непознат“

Младият Труман Капоти пред обектива на прочутия френски фотограф Анри Картие-Бресон. - Труман, не плачи, майка ти няма да дойде

Младият Труман Капоти пред обектива на прочутия френски фотограф Анри Картие-Бресон.

Когато разбрах, че излизат ранните разкази на Труман Капоти, не усещах в гърдите си напиращо вълнение и ентусиазъм. Обичам Капоти. Изпитвам непреодолима тъга към самотата на детството му, но честно казано не очаквах, че депресирано хлапе на 14 години може да налее един текст със смисъл. Не изпитвам необходимост да се оправдавам. Факт е: не подскочих до тавана от вълнение…

Започнах да прехвърлям в главата си историята на писателя и хукнах по следите на тези разкази. Впрочем, сборникът носи името „Познатият непознат“, което категорично е най-правилният избор за заглавие, но за това после. Така… обувам аз обувките, мятам небрежно шала през рамо и хуквам назад във времето. Спирам там, където Труман е толкова малък, че все още неготов за живота, но пък толкова нещастен и напукан от съдбата си, че вече неприятно мъдър за възрастта си.

Оказва се, че архивът на нюйоркската обществена библиотека пази 39 неугледни кашона, от които извират хиляди машинописни страници с ранните разкази на малкото нещастно дете Труман. И си представям аз. Прашната библиотека. Тези цели 39 кашона (които незнайно защо дълги години никой не отразява. Нали… все пак… 39 кашона… вероятно някак някому биха привлекли окото), в които лежат останките от ранното творчество на Капоти. Машинописните страници са украсени (или обезобразени) с толкова много бележки под линия, задрасквания, подчертавания, въпросителни, критики, корекции. Сякаш някой гневен преподавател е заставал над некадърното хлапе и с размахан показалец е казвал: „Това не е добре, Труман. Това е толкова слабо!“ и е задрасквал с размах в червено всички неточности.

Хубаво, де. Ако беше така, щях да остана спокойна. За себе си. За планетата. За света. За вселената и т.н. Шамарът дойде от това, че всички тези забележки, насоки и критики идват от… от самия Капоти. На 14. На 14!? Някога някъде някой е бил на 14, създавал е (безупречни) разкази и е имал самосъзнанието и критичния поглед сам да се скара на себе си. Да бъде безпощадно критичен. Да знае къде бърка и в кое трябва да е по-добър.

Нямаше как да не мисля върху това няколко дни. Защото е страшно. Защото в сегашната реалност се намират 14-годишни, които са обладани от Луцифер и Буда, макар да нямат и най-бегла идея who the f*ck is Буда. Историята става по-тъжна с това, че тези 14-годишни са уверени, че са съвършени. И че „който не ме харесва, значи няма стил“. Невъзможно беше да направя паралел. Разбира се, говорим за две крайности. Два полюса. Две диаметрално противоположни вселени, които никога никак не биха могли дори да пресрещнат погледите си, но това не успява да примири гнева от делника ни.

Капоти от дете се дави в дълбоките води на самотата си, но никога не назовава това състояние с голото му име. Просто превръща драмата си в неподражаем писателски стил, който заблестява върху белия лист още в толкова крехка възраст. Като малък майка му го оставя при лелите му. Помахва за сбогом и детето стои на прашния път, втренчено в колата. Надява се, че тя ще спре и ще се върне. Очаква да види обратния завой и да се вкопчи в майка си, но не. Удавен в сълзите си, малкият се прибира при лелите си и изпива шишенце с парфюм до последната капка.

„Недей да плачеш, скъпи Труман. Мама няма да дойде“, искам да кажа. Мама няма да дойде, но всичко ще мине.

С целия си характер и с цялата си личност Капоти ме притежава. Негова съм, толкова съм негова. Толкова силно вярваща не в Луцифер и в Буда, а в силата на таланта, който не позволява на самотата да повърне върху личността и с лошия си дъх да задуши всичко смислено в нея.
Защото нещата понякога могат да бъдат много зле. Отвъд всичкото зле, което можем да си представим.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg