Трябва стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция

За разлика от поезията на мъжете у нас, където изворът се разделя на много и различни реки, Елисавета Багряна сякаш е корен на всяко стихотворение, написано от жена след нея в България, дори когато няма никаква формална или смислова прилика. Може би защото тя е първата, която освобождава гласа на жената на родния ни език. Първа е в много неща – в усещането за свобода и духовно равенство, в правото да търсиш себе си където пожелаеш, а не накъдето те поведат.

Жената, написала може би най-красивото стихотворение на света, в което е закодирано усещането за еротична експлозия, „Унес“:

…Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?…

Странно е, но и обяснимо, че тази трудна за овладяване страст и вихреност на Елисавета Багряна, въплътена и в живота ѝ, досега не е била пресъздадена в роман. „Лиза. Пътуване с Багряна“, излизащ под знака на изд. „Ентусиаст“, е първият роман за поетесата. Боряна Дукова, автор и на успешния роман за Яна Язова „Извън редовете“, разказва пълнокръвно, достоверно и завладяващо за една от най-популярните и интересни личности в българската литературна история. Заедно с това ставаме свидетели на интересните истории, свързани с някои от най-значимите личности в родната история. Герои в романа са съпругът на Багряна Иван Шапкарев, големите ѝ любови Боян Пенев, Изидор Цанкар, Матвей Вълев, Александър Ликов, личности, определили професионалния ѝ път – Йордан Йовков, Владимир Василев, Константин Константинов, Сирак Скитник, Дора Габе…

Предлагаме ви откъс от „Лиза“, предоставен от издателство „Ентусиаст“.

Дойде месец юли. Бях си уредила отпуска за лятото и тръгвах за Париж, моето първо пътуване дотам. На гарата ме изпратиха мама и татко. Жан също дойде с детето. Макар и разделени, мъжът ми държеше винаги да е в добри отношения с моите близки и с мен.

Качих се в купето и скоро влакът потегли. Минахме няколко гари и тогава се появи той – с чадър, с черна мека шапка, с кадифени панталони, а горе – бяло сако. Дори в артистичните среди се смяташе, че това не е много официално. Само той ходеше така, по английски небрежен. Боян Пенев. Не се изненадах, че го видях.

– Казах ли, че това лято ще бъдем някъде заедно? – усмихна се той, вместо поздрав. Негова беше идеята, след като приключи учебната година, да заминем за Париж. Скришом, без никой да знае, само двамата. Затова бяхме отпътували в различни вагони.

– Намерих те, сега ще отида за куфара си и ще се пренеса при теб.

Настанихме се. Имаше някаква стеснителност между нас в началото. За първи път бяхме съвсем сами на дълъг път – чакаха ни три денонощия във влака до Париж и един месец ваканция.

Във влака беше пълно с народ, нямаше вагон-ли, за да се изпънем. Беше страшна горещина. Боян започна да се шегува, че краката ни ще се налеят с олово. По някое време започна да го мъчи мазол. Започна да развързва връзките на обувките си.

– Бай Ганьо на път – присмехулно подметна един от пътниците.

– А, не! Бай Ганьо е груб и прост – възпротиви се Боян.

– Така де, като нас – българите! – отвърна му оня.

– Бай Ганьо е като всеки простак, независимо от националността… – заяви с категоричен тон Боян.

Пое дъх да каже още нещо, но се отказа. Сигурно намери за неуместно да разяснява виждането си за Алековия герой пред почти непознати, които се смееха на Бай Ганьо, но и го харесваха. А Боян имаше свое мнение за него. Не го приемаше за събирателен тип на българина, нито дори за представител на най-характерните му недостатъци. Смяташе, че у Бай Ганьо има отрицателни черти от българския характер, но че те нямат нищо общо с националната психика, а са общи, присъщи на всеки некултурен народ.

– На мое място Бай Ганьо щеше да остане бос, аз – не! – рече той, обърнат към нашия спътник, и сложи летни платнени обувки.

После, за да покаже, че разговорът е приключен, извади бележника, който винаги носеше със себе си. Обичаше да рисува и започна да скицира нещо. Когато след малко ми показа какво е сътворил, прихнах. Беше направил карикатура на мъжа, който се опитваше да ни обяви за байганьовци. После заговорихме за местата, през които щяхме да минем. Боян ги познаваше и имаше интересни анекдоти отвсякъде. Аз пък му разказвах за Берлин и Мюнхен, за моето първо и единствено пътуване извън България. Времето започна да тече неусетно.

Падна нощта. Хората във влака заспаха. Боян започна да се върти.

– Пак ли мазолът? – попитах го.

– Не. Мисля си нещо, Лиза, за теб…

– И какво е то?

– Ти нали каза, че си ме запомнила първо с Ботев… Отлекциите в Университета…

– Да, така беше…

– Мисля си, че ти имаш нещо общо с Ботев…

– Заради народностните мотиви в цикъла „Гергьовден“ ли? – предположих, защото бяха излезли в майския брой на „Златорог“ .

– Отвориха броя на „Златорог“, веднага се появиха отзиви за тях. Писаха, че са свежи и чисти стихове, като че ли ги извива кръшен глас на млада мома, чиито менци не са още отпивани…

– А литературният критик Боян Пенев какво мисли? – попитах аз.

– Обичаш и познаваш народните песни…

– Вярно е, но тия мотиви сами дойдоха. От четенето и от живота в Афтане… Не съм ги търсила, както не търся да приличам на никого, дори на Ботев… – добавих.

– Аз друго имам предвид, като споменах Ботев. При него има хармония между личност и творчество, между действителност и поезия. Той е като Байрон, като Лермонтов. От което са се вдъхновявали, с него са живели, с което са живели, него са възпявали… И при теб е така…

– Е, моите песни са вдъхновени от идеали, които не са така големи, революционни… Искам само да покажа скрития стремеж на българката да излезе, да се прояви, да заяви, че и тя има нещо, което да даде в изкуството, в литературата… Да покажа, че жената има право да избира своя път, да е равностойна по живот с мъжа…

Думите ми бяха прозвучали като на Ибсенова жена. Но дали самият Боян не беше Ибсенов мъж? От общите ни приятели знаех, че изповядва кредото за висшата цел. Дълбоко и силно вярва, че ако мъжът е носител на тая цел, без съмнение, жената, която обича, ще трябва да ѝ се подчини. Да служи на тая цел, значи да служи на висшите стремежи на своя мъж.

– Сигурно знаеш, че Дора не написа нито ред поезия във всичките години, през които бяхме заедно – каза мъжът до мен, сякаш дочул мислите ми.

– Зная, че сте пътували много заедно, че си ѝ открил духовни хоризонти, запознал си я с поезията на много чужди поети, превеждала е техни стихотворения, но… да… това не е бил нейният глас.

– Тя беше голокрило врабче… Не беше готова за стихосбирка… Ти си друга… Живяла си все в нашата слабокултурна среда, която само пред материалното благоговее. Тая среда смъква до своя уровен една голяма част от нашите поети и въобще цялата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното и водят безволно съществуване, забравят младежките си пориви… Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция и делничност… Ти си се спасила…

Слушах го в полумрака на влака и се сещах как преминах през фанатичния консерватизъм във Враца, как се откъснах от гнездото на застоя в Ючбунар.

– Освен това, Лиза, ти обичаш да копнееш, не си спряла да го правиш – продължи да говори Боян.

– Да! Не мога и не искам да забравя бялата палуба на „Хелиос“, чието кормило ме отведе към свободата на Берлин и към радостта и приказния сняг на Мюнхен… А сега съм в нощен влак, носещ ме към града, който е сърцето на света…

– Трябва да готвиш книга… Това си мислех – каза Боян накрая.

– Не знам… Вярно е, че пиша отдавна, а нямам издадена стихосбирка. Но аз не бързам… Не мисля за това.

– Обещай ми, че ще помислиш – обърна Боян лицето си към мен и зачака отговор.

– Обещавам – прошепнах, убедена, че мъжът до мен вярва не само в своята лична висша цел, но и в моята.

Известно време се чуваше единствено монотонното тракане от преминаването по съединенията на релсите. Започнах да се унасям от песента на влака, когато Боян отново заговори:

– Знаеш ли какво още мисли за теб литературният критик Боян Пенев?

– Не – сънливо отвърнах аз.

– Мисли, че най-важните качества на поета са искреността и волята… При теб ги виждам еднакво силни… Ти си от натурите, които превръщат чувствата си не в успокоителни съзерцания, а в решителни стъпки… Като тази да си тук… с мен, скитница из света… Ти не живееш, ти гориш!

– Само не си приписвай за своя фразата на Яворов „Аз не живея, аз горя“! – помъчих се да се пошегувам.

– Мога да си го позволя, ще ми прости, бяхме големи приятели… Ти познаваше ли Яворов?

– Наблюдавала съм го много с Лора. Нали „Раковски“ ми е родна улица. И четири пъти на ден минавах по нея. Лора съм я виждала в градинката пред къщата, където имаше чешма… Веднъж, на връщане от Университета, минах покрай Народния театър. Лора често отиваше на обяд да посрещне Яворов на задния вход на сградата.

И аз ги наблюдавах: Лора чака Яворов, той се показва, хващат се под ръка и тръгват. Двамата – еднакво високи, той малко прегърбен, тя съвсем стройна… Само това, гледала съм ги отдалеч… А после имах една страшна нощ с него.

Целият се извърна към мен. Дори в здрачината на купето можах да различа недоумението на бледото лице.

– Спомняш ли си как се отбеляза десетгодишнината от смъртта му? – попитах го аз.

– Знам за това, макар че не бях в България. Официалното честване е станало в Свободния театър, където настаниха Народния след пожара. Владо Василев, Дора Габе, Лилиев са участвали.

– Така беше. Ние, по-младите, обявихме, че също ще направим честване в аудитория четирийсет и пет. Тогава за първи път не бях в публиката, а четох стихотворение. Посветено на Яворов! Успехът ни беше толкова голям, че ни поканиха да гостуваме из страната. С организацията на пътуването се зае племенникът на Яворов.

Събрахме се Каралийчев, Фурнаджиев, Разцветников, Полянов и аз. Поканихме и Николай Лилиев. Първо в Чирпан отидохме. Толкова близки хора на Яворов живеят там! Баща му, сестра му, брат му. Приеха ни трогателно. Помня, че ядохме хляб от пшеница загария, какъвто друг път едва ли ще ям. Толкова е хубав, така ухае! Вечерта ни настаниха по квартири. Николай и мене, кой знае защо, заедно поканиха у Крачолови, в родната къща на Яворов! Мислели си, че сме мъж и жена. Едва в последниямомент разбраха, че са се заблудили, и набързо подредиха още една стая… Изживях страшна нощ, спах в леглото на Яворов. В стаята му се пазеха портрети, книги, маса, всичко, докосвано от ръката му… Сякаш ме гледаше с големите си маслинени очи и ме пронизваше…

– Очите на Яворов… големи, тъмни, огнени… преди да сложи черните очила – глухо каза Боян, който беше чел надгробното слово на погребението на поета, както впрочем и на другите двама свои приятели – Пенчо Славейков и доктор Кръстев.

Замълчахме, отново остана да се чува само тракането на влака.

– Никоя нощ не може да е по-страшна от моята… – рече Боян след време.

– Не се връщай към стари горчивини – прошепнах, но вече беше късно.

– Мисълта за смъртта беше проникнала у Яворов… Казваше, че е решил да умре в деня на венчавката с Лора… така да се венчаят навеки… Беше отчаян, плачеше… Мъчеха го слепотата, смъртта на Лора, следствието, което се водеше, че я е убил… С Владимир Василев го уверявахме, че има смисъл да работи, че Народното събрание ще му отпусне пенсия, като мине всичко и го оправдаят, планирахме да отидем при директора на Народния театър и да го помолим да постави на сцената пиесите на Яворов, за да получи средства… Мина датата на годишнината от венчавката и мислехме, че се е оправил… Докато не дойде онази четвъртък вечер. Стаята му била заключена и брат му го беше дирил навсякъде. Никъде го нямаше. Отидохме с Владо в квартирата му. Чукахме, никой не се обажда. Решихме да влезем през съседната стая. За щастие, тази врата се оказа отключена. Махнахме гардероба пред нея и брат му Атанас хвана дръжката да отвори. Цял се разтрепери, а вратата не помръдва. Сетих се, че не се отваря, защото там е кушетката в стаята на Яворов. Натиснах по-силно, вратата се отвори и видях насреща си страшното лице на Яворов… извърнато срещу прозореца, осветено от лунната светлина… Дясното му ухо беше пълно с кръв… На масата – едно писмо за Атанас и записка: да се измие чашата, защото е пил отрова от нея… Нищо по-ужасно не съм видял в живота си.

Боян притихна. Такъв беше той. През деня се беше шегувал, разправял анекдоти, рисувал карикатури. А вечерта, както разсъждаваше и говорехме за поезия, го връхлетя кошмарен спомен и меланхолията и скръбта го превзеха. Сложих ръка върху неговата. Той я пое в дланта си и промълви:

– Небето ми понякога потъва в мрак… И тогава, знаеш ли, чакам да усетя твоята ръка, да зазвучи твоят спокоен глас!… Всички прегради помежду ни са само външни, помни го!

Неловкостта, неудобството от непознаването на привичките ни, гнетливото чувство на черните видения и отминали кошмари, боязънта от неизвестността на дните, които щяхме да прекараме сами двамата, се стопиха в тази нощ. Сякаш колелата на влака ги изсипаха из хилядите километри изминат път.

– Дочаках те, Лиза! – додаде едва доловимо Боян. Но аз го чух добре и знаех, че това бе неговият оброк.