Цанко Лавренов, самоукият

Преди 120 години един от най-емблематичните и приказни български художници се появява на този свят като в приказка. Идва неканен и нежелан. В семейството преди него вече има четири деца, като най-голямото е едва на 10 годинки. Когато майката Силвина усетила зараждащия се живот под сърцето си, изпаднала в ужас и паника. Отишла за съвет при една опитна в женските работи ханъма. Старата туркиня ѝ се скарала, че си създава излишни ядове и понеже била и гледачка изрекла следното пророчество:

„Сега не искаш това дете, ама на стари години при него ще живееш и в неговите ръце ще издъхнеш…“

И думите ѝ се сбъдват. В крайна сметка родителите се примиряват. И когато на 26 ноември 1896 г. най-новият член на фамилията изплаква за първи път, радостта у дома е не по-малка от предишните пъти. Бащата даже дарява една мисирка на акушерката, която му носи първа вестта, че има мъжка рожба. А в дюкяна му настават веселба и черпня. Може би двамата родители са си спомнили, че и началото на съвместният им живот е било крайно нежелано и дори скандално.

Навремето госпожица Силвина била привлекателна партия за първите пловдивски ергени – дъщеря на богат търговец, завършила колеж в Одрин и владееща модния тогава френски език. И както подобава, сгодяват я за висш чиновник от Барон Хиршовата железница. От страна на годеника потичат подаръци, бижута, глезотии, умува се подходяща дата за тежка сватба. Но… както казва Яворов:

„Любовта глава не пита
тя е птичка дяволита
дето иска се пилее
дето иска там ще пее…”

Любовта на Силвина отива при ратая Иванчо, който мете дюкяна на баща ѝ. Един ден тя събира в една бохча всички подаръци от годеника и натоварва баба си да му ги върне заедно с прощално писмо. Скандалът е огромен. Бащата, естествено, е бесен – първородната му щерка да зареже един учен и богат челебия заради един сиромах измекярин! Никога! Скоро обаче е принуден да капитулира. Донасят му, че са видели Силвина и Иванчо да се целуват. Тогава той отсякъл:

„Е, сега вече трябва да ги оженим. Иначе не може!”

Идват сватовете, а в къщата на момата сякаш има погребение. Майката даже ги посреща забрадена с черна кърпа. Ще минат години, докато Иванчо стане най-обичаният зет заради качествата си… Все пак той е издънка на стар католически род, чиито корени се губят сред  павликяните, заселили се в Пловдив и околностите преди векове. Прадядото Лаврен, човек любознателен и ученолюбив, е автор на павликянския препис на Паисиевата история.

Животът също посреща малкия Цанко като нежелан гост. Той е слабо, болнаво, мечтателно и стеснително момче с изострена чувствителност. Грижливият баща го записва ученик в най-реномираното пловдивско училище по това време – френският колеж „Св. Августин” и с това прави най-лошата услуга на сина си. Мрачната монашеска атмосфера, тромавата и консервативна учебна система придружена с желязна дисциплина са крайно противоположни на Цанковата душевност. Ето какво си спомня той за онова време:

„…Щом учителят споменеше името ми и ме дигнеше да ме изпитва, обземаше ме такъв страх и смущение, че забравях всичко научено. Всичко в съзнанието ми изчезваше. Празно пространство! И учителите оставаха с впечатление, че съм непоправим мързеливец или пък съм умствено недоразвит. Само музикантът пер Херман, който ни преподаваше немски език, имаше добро мнение за мен, ценеше способностите ми и докрай остана с добри чувства…Днес понякога чувам някои да си спомнят с радостно умиление за безгрижните, за веселите ученически години. А за мен ученичеството бе най-тежкият период в моя живот”.

Единствената полза от престоя в колежа Лавренов вижда в усвояването на френския език. Той му дава възможност да изброди френската култура, но за разлика от други не става франкофон. Напротив, това потапяне засилва у него желанието да изучи историята и културата на собствения си народ.

Още от онези години Цанко инстинктивно вярва само в едно – че иска да стане човек на изкуството. Отначало се насочва към музиката под влияние на по-големия си брат Ради. Притежава впечатляващ музикален слух и още преди да тръгне на училище вече свири на мандолина. Но срещата с приказката на Андерсен „Грозното пате” го разтърсва, защото той се чувства досущ като грозно пате в заобикалящия го свят. В този момент решава, че трябва да стане писател и да пише приказки.

В крайна сметка магията на изобразителното изкуство от часовете по рисуване неусетно попива в него до степен, че оформя крайното му решение – да стане художник. Напразни са предупрежденията на един от учителите му, че няма ли някакъв друг стабилен доход, цял живот го чакат унижения, оскърбления и сиромашия, робуване на търгашески вкусове и т.н.

„Аз вече съм свикнал с всичко това!“, отговаря горчиво Цанко.

И с упорството на човек с богат вътрешен живот започва да се самообразова в избраното поприще на живописец. А трябва да започне от най-елементарното – смесване на боите, платна, грундове… Така тръгва метаморфозата на „грозното пате”, което в следващите години ще се превърне в един от прекрасните лебеди на българското изобразително изкуство. Творческото кредо на младия художник е любовта към родната история и народното творчество – учи композиция и хармония от цветовете и символите по китеници, черги,  гайтани, икони, от родопските пейзажи, изписаните пловдивски къщи, манастирите.

Спрямо глобалистичния нихилизъм на днешните млади художници всичко това може да звучи наивно и шаблонно, но през онези години Цанко Лавренов получава неочаквана подкрепа, и то в сърцето на Виена. През 1921-а той пристига в австрийската столица с амбициозния план да се подготви в частно рисувателно училище, а след това да кандидатства в тамошната художествена академия. Директорът на училището разглежда творбите му и изрича следното:

„Като ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението ви да учите изкуство у нас! Та ние, модерните художници, се учим от вашите икони. На ваше място не бих напуснал отечеството си. Бих учил там, за да пия от извора. Вглеждайте се задълбочено във вашето народно творчество. От него ще научите много, много повече, от това, което ние можем да ви дадем…”

Младият българин обаче е раздвоен между думите на професора и родната байганьовска действителност, която документира в мемоарите си. Там е записал случка от разходка из Венеция с двама свои съграждани:

„Венеция най-хубавия град! Хайде холан! Какво му е хубаво? Като нашата Кършияка в Пловдив, когато стане наводнение…”

Плановете на Цанко да учи европейско изкуство пропадат и поради икономическата криза в Австрия, чието правителство взема решение да изгони всички чужденци, пристигнали да учат в страната.

Завръща се в Пловдив, чудейки се какво да прави. И тъй като голяма част от печалбата в бащиния дюкян отиват за издръжка на следването на брат му, той се решава на собствена „икомическа инициатива”. С много тичане и усилия организира малък тютюнев чифлик с овощна градина към него. Наема и работници и не щеш ли – потръгва му. С доходите от това „предприятие” той може отново да се гмурне в света на изкуството. А този свят ври и кипи от страстите и идеите на новите течения и търсения. Лавренов се потапя в него, минава през разни „-изми”, заедно със събратята Данаил Дечев и Витко Бабаков създават самостоятелна живописна група, сдушва се с Гео Милев и кръга около него…

Когато и този период уляга, той подема отново своята си нишка, за да дойде момента на самопреценката – пред завършеното платно „Старият Пловдив” Цанко прошепва на брат си:

„Сега станах художник!”

Годината е 1930-та. От този момент нататък могат да бъдат изписани томове за неговото творчество.

Като повечето интелектуалци за времето си, и Цанко Лавренов е левичар, което не му спестява униженията и забраните по времето на примитивния „социалистически реализъм” през 50-те години на ХХ в. Той наваксва с писане на многобройни студии и монографии и всякакъв „обществено полезен труд”. Спасява го признанието и търсенето му в Европа. И най-вече неустоимото желание да рисува.

В края на живота си, вече в инвалидна количка, той пише на своята сърдечна душеприказчица от Пловдив Павлина Стамболова:

„…Седна понявга и се замисля какви хубави дни и мигове съм имал, когато съм скитал по нашите планини, какви различни изгледи са минавали през зениците ми! А сега – изведнъж орисниците, злите орисници казаха „Стоп”! И изненадан спрях и видях наредени на хоризонта моите ненарисувани картини! За тях скърбя!…“

В своите мемоари Цанко Лавренов пише, че е от павликяно-богомилски произход и отваря една историческа скоба, за да поясни появата на павликяните в Пловдив и околностите. Той се позовава на византийския летописец Теофан, който пише, че в 757 г. император Константин V Копроним преселил в Тракия арменци и сирийци и от тях тръгнала павликянската ерес. Тя била засилена от втора вълна преселение по времето на император Цимисхий (969-976 г.). Тогава по молба на патриарха на града Антиохия Теодор били изловени еретиците, които „със своята мръсна вяра заразявали населението” в Мала Азия, и насила заселени в Пловдивско.

Резултатът от тези преселения е документиран от Ана Комнина, дъщеря на император Алексий Комнин (1087-1118 г.), която придружава баща си в обиколката му из империята. За Пловдив тя пише, че станал столица на „разни безбожници”, тъй като павликяни и богомили се слели в едно и се разлели като река из цялата област. Според Лавренов по това време възникнала и „еретичната богомилска черква”.

Тук неизкушеният от древната и средновековна история художник допуска неволно две неточности. Първата – съвременните проучвания сочат, че в преселението споменато от Теофан участват арменци-павликяни, но не и сирийци, а българи и евреи, които от векове са съжителствали в района на Кавказ, който от своя страна е бил в границите на стара велика България. Втората – когато въпросните преселници пристигат в Тракия те заварват своите братя богомили в многолетна люта битка с гръцката форма на християнството – православието. И арменците-павликяни и богомилите настоявали че, са носители на вярата на ранното „народно християнство“, което на няколко поредни църковни събора е обявено за ерес от наложилите своето влияние официални католицизъм и православие. Спрямо богомилството бил извършен истински геноцид. Там където православието не успява, той е продължен от католицизма.

В края на своята историческа скоба Цанко Лавренов цитира сведения на д-р Йосиф Петков за историята на католическия и до днес град Раковски:

„…До средата на миналия ХIX в. в селото живяла една посветена богомилка, която притежавала стари богомилски книги. За съжаление, тези много ценни за българската култура книги по нареждане на католическия свещеник, който ги открил в дома ѝ, били изгорени на мегдана, а старата „съвършена”, пак по заповед на попа била оплюта публично…”

Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често се изявявате във форума за коментари под статиите ни, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име или с утвърдения ви в сайта псевдоним. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература, на имейл текстове на адрес mail@ploshtadslaveikov.com.