Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Църква на лицемерието

Българските духовници не участват в нито едно смислено, обществено, добро събитие. Те изчерпват работата си единствено по календар и требник

Църквата ни се е превърнала в някаква самостоятелна организация, която си живее необезпокоявана свой живот, за който от време на време разбираме я чрез някоя гей скандал в манастир, я чрез поредната „подарена“ от мирянин скъпа кола, я чрез блесналия по време на благословия луксозен часовник върху китката на някое преосвещенство. Снимка: Румен Добрев - Църква на лицемерието

Църквата ни се е превърнала в някаква самостоятелна организация, която си живее необезпокоявана свой живот, за който от време на време разбираме я чрез някоя гей скандал в манастир, я чрез поредната „подарена“ от мирянин скъпа кола, я чрез блесналия по време на благословия луксозен часовник върху китката на някое преосвещенство. Снимка: Румен Добрев

Понякога много ми се иска да съм вярваща. Да мога, когато ми е трудно, да се успокоявам с някакви невидими за окото неща. Да спирам бунтуващата си природа, като я уча, че животът се случва по нечия висша воля, с моя личен избор. Да озаптявам хилядите си въпросителни, като давам един-единствен отговор на всичките си любопитства – „има неща, които ние, човеците, не разбираме.“

Искам, ама не мога.

Не, че не опитах през годините. Някога, в зората на демокрацията, из София бяха плъзнали всякакви представители на различни християнски църкви, които набираха последователи. Мен, разбира се, ме прихванаха трима случайно минаващи покрай НДК американци, последователи на някаква твърде оптимистична и весела форма на протестанство. Вторачиха се в златното кръстче, което носех на врата си и изслушаха с широко усмихнати лица и сбърчени в досада вежди какво е православието. Рецитирах с познание – в университета посещавах лекции по православие и можех с философски размах да обяснявам някои библейски факти от своята все още малка, но стабилна ортодоксална кула. Вкъщи казах на майка си за американците, а тя, заета единствено да се грижи за образованието ми, провидя в тяхната поява възможност „ да си упражняваш английския“. Така че с учебна цел взех да ходя на сбирките на онази църква в близкото до блока ни читалище. Честно казано, имах усещането, че съм сред тежко душевно болни хора. Шоуто започваше американския пастор, който разказваше някакви битови случки от ежедневието и по впечатляващо тенденциозен начин ги свързваше с божественото послание. След него захапваше българският му колега – митоманиак, който се опиваше от възможността да поучава хората. Беше артистичен, не можеше да му се отрече – скачаше, клякаше, владееше добре гласа си, изпадаше в транс. След личното си шоу ни подканяше да пеем. Е тогава за мен настъпваше най-големия смут. Докато се лееха някакви глуповати текстове, разни хора започваха да изпадат в транс, да падат на земята, да дишат тежко, да приритват… След края на песента започваха да свидетелстват. Говореха за светлина, за топлина, за лице, което им се провидяло, за божия дух, който ги изпълнил отвътре. Гледах ги, чудех се дали наистина е възможно, защото изглеждаха адски искрени, а вътрешно ме напушваше смях. Сигурно заради изконната ми ирония като гледна точка към света, не знам, но факт е, че след третото посещение установих, че тук последното нещо, което може да се случи, е да си обогатя добре английския. Самото изповедание на вярата ама хич не ме досегна, а и дълбочините на православието ме вълнуваха и впечатляваха доста повече.

Така потърсих православната си вяра.

Бях кръстена в църква още като бебе, въпреки комунистическия режим. Бях възпитавана извън християнския морал, но с уважение към неговата традиция. Учителката ми по английски беше изключително изискана дама и в нейните уроци християнството беше сериозно застъпено, гледано обаче от културологична гледна точка, не като приобщаване. За разлика от повечето деца на моята възраст тогава, израстващи като пионерчета и комсомолци, не бях развила страх от попове, кръстове и църкви. Просто приемах цялата тази ортодоксална театралност като необходим ритуал, а с опознаването на философията зад религията – като начин за „приземяване“ на духовните дълбочини. Така де, имах всички предпоставки да бъда ортодоксално вярваща, когато любопитството ни към християнството вече можеше да се демонстрира свободно. Бях много млада, изучавах го, знаех историята му, имах професори философи, които обожавах и които говореха за православието със заразяваща мъдрост и преклонение.

Срещата ни обаче не се случи. Всъщност не – случиха се доста срещи, които в крайна сметка завинаги ме оттласнаха от вярата. Поне тази, която определяме като религия. И с цялото ми уважение към всички хора, за които тя е спасение, смятам основен виновник за това Българската православна църква.

С годините тази размита откъм ценности структура не направи нищо, за да приобщи към себе си хората. Някога, когато църквата активно се е грижела за ежедневния живот на хората, и те са се грижили за нейното достойнство и присъствие в него. Най-безценният пример за това е спасяването на българските евреи. То нямаше да се случи, ако наред с няколкото политически фигури, оборили решението за депортирането на българското еврейско население, не бяха застанали в подкрепа на онеправданите и сериозни църковни деятели като екзарх Стефан, глава на Българската православна църква по онова време, и пловдивския митрополит Кирил (бъдещ патриарх). Църквата тогава не просто е имала смелостта да взема решения – тя реално е била близо до народа си и се е вълнувала от неговата съдба, независимо от вероизповеданието му.

Опитайте се да се сетите днес за някоя добра църковна кауза. За нещо, направено от църквата за хората. Освен приюта на отец Иван, който така или иначе е трън в очите на Светия синод, аз не се сещам за нищо друго. Църквата ни се е превърнала в някаква самостоятелна организация, която си живее необезпокоявана свой живот, за който от време на време разбираме я чрез някоя гей скандал в манастир, я чрез поредната „подарена“ от мирянин скъпа кола, я чрез блесналия по време на благословия луксозен часовник върху китката на някое преосвещенство. Не знам за нито една благотворителна акция на българската православна църква от последните двайсет години. Освен по църковни празници, когато се появяват в целия си старовремски блясък, служителите на българската църква не участват в нито едно смислено, обществено, добро събитие. Те изчерпват работата си единствено и само с подобаващата ритуалност и ангажираност по календар и требник. Затова и в лоното им има предимно отчаяни жени на възраст, бедни и хроми хора, които предпочитат да прекарват времето си в сградата на църквата, молейки за милостиня, не толкова заради вътрешната си духовна потребност.

И да, архонти. Архонти на килограм!

Направете си труда един ден да прочетете становищата на българската православна църква относно някои цивилизационни свободи, които хората са извоювали с много труд, борба и страдание. Ще разберете например, че църквата ни някак и с много условия приема ин витро процудурата, но е силно против „асистираното забременяване“ и сурогатното майчинство. И понеже не й е много ясно каква е връзката между асистирано забременяване и ин витро, затъва във витиевати фрази и обяснения, от които става ясно, че… абе, че човек не трябва да се меси в Божиите работи! Следвайки тази логика, трябва вероятно дори на зъболекар да не ходим, след като ни заболи зъб, защото това може да е божият промисъл за нас и дайте сега да не се намесваме в Божиите планове за нас самите! В двайсет и първи век църквата продължава да оспорва правото на аборт и въпреки че по никакъв начин не помага на жени, отглеждащи сами децата си, предварително им набива канчетата, ако случайно имат намерение да не си провалят бъдещето с нежелана бременност. Разбира се, църквата не обича и сексуалните контакти извън брака. На нея не й харесват теориите за сексуално „пасване“ на двама души, така че според нея сексът е нещо, което се учи във връзката, при това само когато тя е благословена от Бога. Нищо, че в реалния живот това почти никога не се случва, при това съвсем легално през последните петдесет-шейсет години, след сексуалната революция.

За църквата ни хомосексуализмът също е грях. Нищо, че някои от манастирите ни са плачевно известни като райски гей кътчета, където послушници влизат, само защото могат спокойно да се забавляват. Да имаш влечение към другия пол не е болест, нито може да е грях, но нашата църква направо червенее от гняв, когато се заговори научно за това. Не дай Боже пък да се отвори темата за гей бракове или отглеждане на деца в гей двойки! За православното християнство (а и за католическото) това е перверзна практика и сигурна предпоставка, че детето ще бъде обладано от Сатаната! Нищо, че в сума ти венчани, благонравни семейства родители пребиват до смърт децата си или ги насилват сексуално. Да, лошо е и това, казва църквата, ама… онова другото и то е лошо, та дайте да сме против. Пък за семействата насилници ще видим някой друг път.

Българската православна църка се е капсулирала в някакви свои постулати и убеждения, които пази с магарешки инат и тотална дистанция от реалния живот на хората. Защо да вярвам на някаква имагинерна доктрина, която ще ме обвини в грехопадение, защото като модерен човек практикувам секс за удоволствие? Защо да следвам правила на по хиляди години, изчетени и описани в една-единствена книга, които не отчитат човешката ми свобода и достиженията на съвременната наука? Как да вярвам на една далечна, лицемерна и остаряла като присъствие, несъпричастна към реалния живот организация, чието поведение рязко се разграничава от това, което проповядва за правилно?

Този текст не е предназначен да обижда по никакъв начин хората, които въпреки всичко изписано дотук са дълбоко вярващи. Това е тяхно право и духовна извисеност, която аз, клетата, не притежавам, но искрено уважавам. Този текст цели единствено да накара самата църква да се огледа наоколо, да види живота на хората и да се включи в него истински, лично, близко. И да престане да ни занимава със свои вътрешни подробности за това цар ли е Симеон Сакскобургготски, прав ли е да е ядосан иначе кроткият ни президент и Бойко Борисов заслужава ли църковно признание. Повярвайте ми, за тези тримата ама никой от миряните ви не го е еня! Още повече когато това е единственият повод да чуе нещо за вас и от вас там, изкачили се и установени във вашата си камбанария. Защото човекът – аз и цялата вселена – винаги ще има нужда от вяра. И винаги ще е по-добре, когато тази вяра е споделена от много други човеци. Точно затова трябва да е лична, интимна.

А пък аз…, ами аз си оставам вярваща в себе си, в науката, в световната справедливост и… в дядо Коледа.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах