Църквата между вяра и шамара

Църквата не приема забраната на физическите наказания в Стратегията за детето. Снимка: БГНЕС - Църквата между вяра и шамара

Църквата не приема забраната на физическите наказания в Стратегията за детето. Снимка: БГНЕС

Аз съм вярващ човек. Но не религията е тази, която храни вярата ми. Не църквата ме крепи в нея. И не служителите божии, на които плаща държавата, не Бог, са моите учители.

Вчера БПЦ, тази мълчалива сянка в обществения ни живот, проговори. Светият Синод излезе със становище относно проекта за Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г., което още в преамбюла си съдържа  сериозна заплаха:

„Светата ни Църква, като грижовна майка, се отнася с особено внимание към българските деца“.

По-натам синодалните старци се разпореждат да бъде позволено на всеки родител да шамари детето си колкото и както прецени.

Америка за България

Ясно е основното послание – Църквата, тази грижовна майчица – не може да си представи света без насилие. Тайно си мечтае да раздава плесници наляво и надясно. Георги Господинов във Фейсбук я нарече „българска православна шамарена фабрика“.

С две думи – ключовите моменти в едно от малкото изявления на Синода по злободневни теми са: забрана на абортите по желание, толериране на домашното насилие над деца, забрана на темата за секса в училищното обучение и въвеждане на религиозно обучение.

Като старо куче по българските политически улици, не мога да не отбележа съвпадението. Църквата се активизира внезапно след едни 5 милиона, отпуснати от правителството преди десетина дни за заплати на свещениците. Опитът ми и здравословната ми параноя подсказват много вероятно задкулисно разпределение на ролите. „Доброто“ за пред Брюксел правителство е готово с една либерална стратегия, но вероятно ще се наложи редакция, защото, ах, църквата е против!

Направих си труда да погледна сайта strategy.bg, където тече обществено обсъждане на проекта, защитаващ правата на децата. Набива се на очи почти идентичното повтаряне на една и съща теза – „пошляпването не е насилие“, гарнирана с намеци за нахлуването на норвежката Барневарн в България. Становището на Светия синод звучи, въпреки строго бюрократичния си език, като изходен материал за тези опорки. Нямам съмнения, че това ще продължи да се разлива като наводнение, докато така необходимата стратегия не бъде редактирана.

Bookshop 300×250 2

И не, няма да напомням случая с Истанбулската конвенция, която имаше за цел да защити хората от насилие. Сами ще се сетите. Тук обаче става дума за деца, за чиято сигурност трябва да сме единодушни.
Но явно е по-важно да си запазим правото да сме насилници.

В този контекст църквата се явява като възможно най-ретроградната институция. Не че някой има съмнения в това. Но ако това е предвидимо по темата за отношенията между мъжа и жената, то е абсолютно непростимо по отношение на децата.

Да одобриш насилието над невинно дете е грях. Църквата, която има единствената роля да облича вярата в статукво, не е стигнала до същността на християнството, чието послание е простичко – любов. Не „чрез шамари към подчинение“.

Но какво ли знаем ние за любовта? Очевидно Светият Синод си представя семейния живот като затворено пространство, в което децата не са чували за секс, мъжът и жената са вързани един за друг доживот, а жената ражда като крава за разплод. И над тази кротичка клетка бди „благ“ дядо поп, гарантирал си средновековна безнаказаност.

Преди почти цяло десетилетие папата, глава на суперконсервативната католическа църква, вдигна църковната забрана над презервативите. През 2016-а католиците вече получават опрощения за абортите. Миналата година Франциск благослови и хомосексуалните, като призова да не бъдат низвергвани.
БПЦ обаче куцука към третото хилядолетие с няколко века закъснение. Иначе как можем да си обясним този цитат от официалното изявление на Синода:

„По-хуманно и съответстващо на божествения закон е да се говори на децата и младежта за ценността на живота, брака и детерождението, отколкото да им се внушава, че забременяването е лесно отстранимо, че абортът е суверенно право на майката или че двама или повече души могат да живеят без брак и да съжителстват на семейни начала, включително и ако са от един и същи пол“.

Докато четях изявлението на Синода, се чувствах затворена в мрачна цитадела. Осъзнах колко много хора, възпитани в почитание към религията, ще приемат като свещени думи написаното от поповете. Ще му повярват и ще се почувстват опростени, ако бият детето си, ако малтретират жена си. Жените ще се чувстват виновни, ако си позволят да се разпореждат с живота си. Много от тях ще раждат нещастни деца, на които после ще отмъщават за собственото си безсилие с купища осветени от църквата шамари. Любовта, така щедро прокламирана в текста, ще се загуби между синините и травмите, благословени от тъмничарите в епитрахили.

А свещена при тях е само глупостта. Защото не мога да си представя, че умни хора могат да застанат с името си зад това:

„…Абсолютизира правата на детето, сякаш то може да бъде разглеждано като пълноценен субект извън своето семейство и извън йерархичните отношения с родителите му.“

Добре, че на митрополитите от Светия синод не им се налага да отглеждат деца.

Bookshop 728×90