Център навсякъде и периферия никъде

Хорхе Луис Борхес се страхувал от две неща – от лабиринт (къща без врати, в чийто център го очаква чудовище) и от огледала (подозирал, че някога ще види отражението на непознато лице или още по-лошо, няма въобще да има лице). Възхищавал се на свети Августин за метафоричната употреба на християнски символи, защото „Христовият кръст ни спаси от кръглия лабиринт на стоиците“. Той не вярвал, религията му била интересна. Малко преди да влезе в лабиринта на Вавилонската библиотека и да няма отражение в огледало, Борхес помолил Маргьорит Юрсенар да отиде в швейцарския апартамент, където някога живял и да му го опише. Спестила му факта, че когато някой влиза през входната врата, гигантско огледало със златна рамка сграбчва посетителя от глава до пети.

Това е краят, но началото на изречението е друго, и е поставено именно с „Всеобща история на безчестието“(1935), първият му сборник с разкази. Именно тогава започва дългата игра на симетрии и сънища. Неочаквана смесица между философски лабиринт и детективска история. Коктейл от шпиониращи отражения и куриозни двойници. Палимпсест от (не)верни цитати и мистификации. Пространство, в което съчиненото е редом до интимното, без излишна сантименталност или афишираност. Въображението на Борхес е с център навсякъде и периферия никъде. То е ускорител за литературни частици от цялата история на словото.

Той постави на картата континент от думи, намиращ се между Европа и Северна и Южна Америка, между старите светове и модерността. Той разми границите между традиция и индивидуален талант и между реалност и измислица като многократно и остроумно ни постави пред факта, че самите ние сме измислени. Самият интернет изглежда като Борхесова приумица, пръкнала се от неговия Алеф.

За мнозина аржентинският писател е най-важния за литературата на миналия век. Анхел Флорес го поставя в началото на родословното дърво на магическия реализъм, а за други той е негов предшественик. Не само Марио Варгас Льоса, Хулио Кортасар, Габриел Гарсия Маркес, Карлос Фуентес или Роберто Боланьо са черпили от обновяващите му страници. Почти няма постмодерен писател, който да не е повлиян от него. Неслучайно Умберто Еко кръщава един от героите (сляп и възрастен библиотекар с отрицателно, ако ли не и отровно отношение към хумора) в „Името на розата“ с не чак толкова кодираното име Хорхе от Бургос. Следи от обогатяващото ДНК на Борхес могат да бъдат открити при Пол Остър и Итало Калвино и от Томас Пинчън, Алберто Мангел и Етгар Керет до Уилям Гибсън, Нийл Геймън, Георги Господинов и композитора Георги Арнаудов. И не само.

В дебюта му, който той определя като „бароков“, се срещаме за пръв път с главозамайващите му списъци, ненадейни криволици на историята и компресиране на цял живот в няколко параграфа. За тези разкази, чиито герои са теолози, пирати, магьосници, убийци, пирати, измамници и жестоки спасители, Борхес казва, че са плод на безотговорната игра на стеснителен автор, недостатъчно смел, за да сътвори нещо свое и решил да се развлече с отвличане на чужди истории и с последвали операции върху тях, които променят коренно самоличността им.

В епохата на пост-истината и във времето на фалшивите новини, когато властва страх от дълбокото, непознатото и несъзнаваното и когато неписан закон е, че винаги трябва да се усеща дъното (затова и преобладава плиткото), за да бъде успешно дадено изкуство или политика, Борхес е свидетелство за светлата и дълбока страна на въображението. Той е една от хиляда и едната по хиляда и една Шехерезади, които спасяват нощите и дните и таят в сърцето си милост, любопитство и вслушване. Помагат при броденето в лабиринта на всекидневието и при внимателното вглеждане в себе си. Борхес не забравя, че е и читател, защото, все пак, „четенето всъщност е дейност, която следва писането – по-примирена, по-благовъзпитана, по-интелектуална.“

„Всеобща история на безчестието“ от Хорхе Луис Борхес е издание на „Колибри“. Преводът е на Маня Костова.