Цветан Тодоров и навалицата в ума на Самюъл Бекет

Известният френски културолог и вероятно един от най-ценените българи не само във Франция е събрал поредица от свои есета, посветени на гении от различни времена и епохи, в новата книга на изд. „Изток-Запад“ „Човешкият отпечатък“, том 2 – „Сами заедно“.

Светът в този сборник е многообразен, особено в идейните гледни точки – тук са откривателите на Америка, Едуард Саид, Йохан Волфганг Гьоте, Волфганг Амадеус Моцарт, Анри Стендал, Самюъл Бекет, Бенжамен Констан, Жан-Жак Русо и Франсоа дьо Ларошфуко. Тодоров анализира творчеството им и същевременно прокарва между тях интересни пресечки и съединителни линии. Във виртуалния си диалог с тези духовни личности той е вложил съществени елементи от собствения си житейски опит, от възгледите си за човека, за връзката му с другите, за неговата обусловеност от околния свят.

Цветан Тодоров е философ и литературовед, лингвист, семиотик, историк на философската мисъл и културолог. Философските му рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за световната антропология и социология. Изследовател на човешките проявления и вечните морални ценности, Тодоров се занимава с проблема „Ние и другите“, със споровете на хуманистите в Европа, с откриването на Новия свят и процеса на колонизация.

Предлагаме ви откъс от есето на Цветан Тодор за Самюъл Бекет.

Бекет – надеждата

Човекът

„От раждането си изпитвам естествена любов към самотата, която само се засилваше колкото по-добре опознавах хората. Намирам повече в химерните същества, с които се обграждам, отколкото от видяното по света.“

Така в първото си писмо до Малзерб Русо оповестява проекта, който по категоричен начин ще бележи цялото модерно писане: човек загърбва света, за да се посвети на себе си, предпочита въображаемите същества и химерите пред истинските хора.

Дали обаче подобно действие не е твърде амбициозно и достъпно единствено за хората, надарени с богато въображение, за големите писатели? Дали всички сме на висотата да създадем химерни събеседници, които да компенсират отсъствието на истински хора? За да докаже, че това е възможно, Самюел Бекет пише „Събеседник“.

Изобщо не е нужно да сме обзети от поетически делириум. Като начало е достатъчно да направим най-простото нещо, което се налага от само себе си, още щом останем сами: да заговорим себе си. Какво се случва тогава? Вместо да сме сами, станахме двама: гласът, който ни дава думата, и другият, слушащият, който я възприема. „Един глас достига до някого в тъмното.“ Говори единствено гласът, но присъствието на слушащия също е необходимо: употребата на „ти“ трябва да покаже, че той е чул отправените към него думи. Ето как става възможно човек да има събеседник.

Двамата не остават сами задълго. Към тях се присъединява и трети, този, който е измислил гласа, слушащия и цялата ситуация. Гласът се обръща към слушащия на „ти“. Съчиняващият пък казва „той“ или „тя“ и има предвид гласа и слушащия. Например гласът казва: „Ти лежиш по гръб в тъмното“, докато съчиняващият се изразява така: „Малко по малко той достигна тъмнината и тишината и се излегна там. Един ден чу и гласа.“

Все още обаче наричаме твърде много неща с едно и също име. Защото гласът и слушащият са измислени от „аз“-а. Някой обаче е трябвало да съчини всички роли: това са значи „съчиняващият гласа, слушащият и „аз“-ът. И „аз“-ът е измислица на съчиняващия, предназначена да играе ролята на събеседник. Ето че сме четирима.

Това достатъчно ли е, за да си дадем сметка за една от най-простите словесни ситуации? Не е сигурно. Да вземем следния пример. „Какви привидения в тъмнината от светлина! Кой възкликва така? Кой пита кой възкликва, какви привидения в тъмното без най-малката светлина и без сянка!“ Да приемем, макар да не е очевидно, че възкликва гласът. В този момент навярно „аз“-ът се пита кой възкликва, а съчиняващият се пита кой се пита. Добре. Друг пример. Някой отбелязва: „В същата или в друга тъмнина някой друг измисля всичкото, за да има събеседник.“ Следва коментарът: „Защото защо или? Защо в същата или в друга тъмнина? И кой го търси? И кой пита кой го търси?“ Този път е ясно, че първата забележка не може да бъде дело на гласа, защото и той, както и слушащият, са нейни обекти. Да приемем, че забележката е направена от „аз“-а. Тогава съчиняващият задава въпроса кой го търси (отговор: аз). Но само някой друг може да продължи с кой пита кой го търси.

Нека временно наречем тази нова личност писателя. Така се разправят вече петима. Навярно Русо не е предполагал, че е толкова лесно да се срещнем с химерни същества.

Очевидно няма никаква причина да спираме, докато сме на прав път. Защото колкото и събеседници да сме разпознали, винаги можем да зададем нов въпрос: „В крайна сметка кой пита кой пита?“ И изниква нов персонаж. Такава е логиката на езика: говорещият не може да изрече себе си. Единствената му възможност е да въведе едно привидение, условно наричано „аз“, самото то обаче винаги ще е било обявено от някой друг без име. Събрала се е цяла тълпа лица, но говорещият не е сред тях.

Възможно е и друго нарастване на броя на персонажите. Можем да се запитаме дали някой от тях не е всъщност друг; както например „аз“-ът отпреди малко. После кой е ти в случая със слушащия, би трябвало да разграничим този, към когото се обръщаме, от онзи, за когото говорим: всяко ти съвместява и двете роли. „Ако гласът не говори на него, то задължително говори на някой друг.“ За какво му говори обаче? „На някой друг за този друг или за него или за някой съвсем друг.“ Ако си представим, че той говори на някой друг, всъщност можем да си представим и едно трето лице, за което говори.

Това води до цяла поредица нови възможности. Резултатът едва ли ще бъде от особен интерес. Първо, защото употребата на второ лице осигурява тъждество между този, на когото говорим, и този, за когото говорим. След това, защото другият, или така да се каже първият, би се отъждествил не по-малко и със слушащия, който вече е различен от „аз“-а. Тази посока на размисъл в действителност не води до разнообразие от събеседници.

Това обаче биха могли да направят някои други елементи: включването в контекста на тази вербална драма не на нови роли, а на обекти и поведения. Трябва да си представим мястото. Цилиндър от каучук? Не, по-скоро ротонда от черен базалт. Да си представим в каква поза е всеки от участниците: легнал, седнал, прав? Легнал. По гръб, по корем, настрани? Слушащият е по гръб, защото гласът му казва така: гол е, със събрани крака и раздалечени стъпала. Съчиняващият от своя страна би могъл да бъде проснат по корем или да пълзи. Можем да си представим как в този момент слушащият го чува да казва: „Ако можеше да чува пълзенето, за какво би могло да ни послужи това“ или още можем да си представим срещите с малките видове: с мъртъв плъх например? С „жива муха, която по погрешка го е взела за мъртъв“? По-добре не, има опасност да събудим лоши спомени.

Ето че е обграден от химерни същества. Но каква полза от това? Съмнителна. В този контекст и в тези персонажи няма нищо очароващо; в крайна сметка той нито за момент не е забравил, че всички те са измислени от него, което силно ограничава тяхното въздействие. „Да създаваш химери, за да запълниш празнотата в себе си“, „в химерната тъмнина на другите си химери“. „Клекнал си по този начин и започваш да си представяш как вече не си сам, като същевременно много добре знаеш, че не се е случило нищо, което да направи това възможно. Действието обаче продължава, така да се каже, обгърнато в своята абсурдност.“ Дали си заслужава при това положение да продължаваме с обърканите фантазии? Той често съжалява „че ги е предизвикал и му е трудно да се раздели с тях“. „Защо просто не легна със затворени очи в тъмното и не се откажа от всичко.“ Добре е и баснята да завърши така: в крайна сметка е по-добре човек да остане такъв, какъвто е бил преди началото ѝ. „Сам.“

В случая предприетото от Русо не е довело до обнадеждаващи резултати. Но дали все още става въпрос за проекта на Русо? Русо иска да замени света със своето „аз“, той решава да пренебрегне компанията на хората-обекти, за да се задоволи с представата за себе си като неповторим субект. От своя страна, авторът на „Събеседникът“ никога не позволява на „аз“-а да се покаже на повърхността. Ролите, които той създава, са различни от него; той дори предпочита да ги назовава с безлични имена, за да ги отдалечи още повече. Би могло слушащият да се нарича Х или поне М; на „аз“-а би подхождало В. Но дори тези персонажи изпитват затруднения да кажат „аз“. Гласът например никога не го прави; той се задоволява да подтиква слушащия към това. „Колко би допринесъл за разговора глас в първо лице единствено число, който от време на време шепне: „Да, спомням си.“ Но и слушащият не се решава.

Не се решава и съчиняващият, какво остава за писателя или за някой от персонажите над него, които, макар да нямат никаква надежда да се докоснат до автора на „Събеседникът“, се доближават все повече до него. В действителност последният се страхува от всякакво подобно изкушение и всеки път, когато се появи опасност на хоризонта, той сам се вкарва в правия път, като си казва „Шът!“ „Като си представя всичкото, за да не е сам. Бързо, шът.“ „Значи още един. За него нищо. Бързо, шът. Минава известно време и отново неволно разтревожен. Бързо, бързо, шът.“ В никакъв случай не бива да се докосваме до този още един, освен всички други измислени герои. „Нищо за намиране. Нищо за търсене. Съвършено немислимото. Неназовимо. Най-последното лице. Аз. Бързо, шът.“

Тук субектът, който въвежда персонажите, е представен по-подробно, отколкото в „Събеседникът“; и въпреки това над него тегне същата забрана: Аз. Бързо, шът. „Той не може. Той няма да го направи.“ Разбира се, не става въпрос за какво да е „аз“: да кажеш „аз“ като на игра е лесно; невъзможно е това „аз“, което общува със субекта, въвеждащ персонажите. И отново виждаме огромния контраст между, от една страна, безнадеждността на човека, описан в книгата, който, подобно на много други герои на Бекет, е осъден да извършва минимални действия, да пълзи и да лежи, да отваря и затваря очи в тъмното, да не поема риска да кръстоса крака или да повдигне ръка и, от друга, еуфорията на пишещия, който през това време създава сто страници великолепна проза (впрочем той също е чел Данте). Голям е контрастът и между, от една страна, царящото в представения свят усещане за фаталност, което обезсмисля всяко начинание, и, от друга, написването на книга – свободна и смела постъпка. Между чисто обективния свят навън, така добре изобразен чрез номинални изречения и субективността на онзи, който композира всичко това. Между самотата на лежащия и общението на Бекет със своите читатели. Читатели, които за разлика от слушащия биха се съгласили на свой ред да кажат „аз“.

Този обаче, когото нарекохме „писателя“, не само е измислил събеседването, но и е написал книга, озаглавена „Събеседникът“. При все това той никога не казва „аз“. Той никога не повтаря и думите на гласа: сега си седнал във фотьойла, отваряш току-що купената книга, прочиташ първото изречение. Непонятно е как светът е населен само от обекти, а субектите са неназовими. Книгата обаче съществува, читателят – също; това предполага, че той, подобно на слушащия, разбира езика, на който се обръщат към него: „Защото, ако той трябваше само да слуша гласа, който не му въздейства повече, отколкото ако му се говори на банту или на галски, нямаше ли да е по-добре да замълчи?“ Това на свой ред означава, че отвъд самотата съществува общност, човешки свят. Гласът казва на слушащия (но и на съчиняващия, и на писателя): „Първо лице единствено число, а между другото с още повече основание – и първо лице множествено число – никога не са били част от твоя речник.“ Невъзможността да се допусне аза погубва всяка надежда за появата на ние: и тук няма и помен от братство или общо действие.

Има нещо трагично в отказа на Бекет да изрази надеждата, макар че загатва за нея. Наистина светът, описан от автора, е безнадежден, но той е станал такъв, защото Бекет грижливо се е отстранил от него. Въпреки че в „Обезселителят“ писателят се явява неназовим наблюдател, а в „Събеседникът“ – забранен „аз“, ние знаем за присъствието му – съвсем различно от описаното. Надеждата не е също така в обърнатата асиметрия, при която „аз“-ът не оставя никакво място за външния свят, както са вярвали последователите на Русо. Тя идва по-скоро от липсата на съществен разрив между „аз“-а и другите, както ни подсказва общият им език. Аз съм само един субект, но другите не са просто обекти, затова можем да кажем: ние. Свят, лишен от междучовешкото си измерение, действително е абсурден; но свят без връзка между хората вече се различава от съществуващия.

Наистина, езикът сякаш предопределя тази ситуация: никога не можем да кажем, че другите или говорещият са неназовими. Но езикът, който създава трудности, ни дава и възможности да ги преодолеем; Бекет много добре знае това. Мога да кажа другите, бих могъл да включа и себе си, ако покажа, че „аз“-ът не е много по-различен от другите. Ако писателят признае родството си със съчиняващия, ако читателят може да се разпознае в слушащия, като представим едните, ще сме изобразили и останалите.

Ако другите са като мен (субекти, а не само обекти), аз самият съм като тях: обект. Не мога да изляза извън говорещия; но мога да го сторя за човека, който съм бил преди миг или преди половин век, като призная, че винаги става въпрос за една и съща личност: моето минало е друго и в същото време мое. Ако възприемем автобиографичната гледна точка, вече няма да е трудно да разкажем за миналото си: „аз“-ът съществува изначално и всичко, което се отнася до него, заслужава да бъде облечено в думи. Ако обаче тръгнем от обективния свят като Бекет, себеописанието се превръща в подвиг, защото ни въвежда в един обективен свят. Съгласяваме се да споделяме чуждата уязвимост и без съпротива се излагаме на погледа на непредставените – на мълчаливите читатели.

В „Събеседникът“ са предадени дванадесетина спомена. Те не са еуфорични. Най-старият – спомен за един спомен – разказва за раждането на субекта: бащата бяга, докато чака края на родилните мъки на майката. След това се показват родителите, но между тях „няма и следа от любов“. Бащата чака детето да скочи до него във водата; имитирането на собственото му пръхтене го забавлява. Майката е раздразнена от странните въпроси и от своенравното поведение на сина си. Възрастна просякиня се хвърля от прозореца на първия етаж и увисва на вратата; пътят ѝ пресича таралеж, който изглежда трепери от студ. Детето изпитва съжаление и към единия, и към другия, но резултатите от намесата му се разминават с очакванията. Вижда се като млад мъж, сам на брега на морето, сам в планината. Появява се млада жена, но не разменят и дума. Следват образи, все по-близки до настоящото изтощение: става трудно да се върви, а после идва затварянето. Няма голяма радост, но въпреки това спомените странно носят надежда: те издигат мост между нещастието на външния свят и качеството на вътрешния. Те очовечават света, който така престава да бъде абсурден.

Някои видове говорене предполагат участие и солидарност между събеседниците повече от други; например хуморът. А по страниците на Бекет никога не липсва хумор. Той се ражда най-неочаквано от: употребата на научни термини в банални ситуации; на административни клишета; прекаляването с анафори (първите, последните, тези, онези); доближаването на клишетата до противоположния им буквален смисъл („действието по изтягане се скъси“); но най-вече от изразеното предпочитание към комбинаторното изкуство. „Събеседникът“, подобно на други книги на Бекет, се разказва от някого с „така пропитата с разум фантазия“, който си казва: „В трудните моменти на драго сърце се обръщаш към простите аритметични действия. Като към пристан.“ Освен това Бекет обича да изброява всички възможни случаи на една комбинация. Така вместо обичайната досада предизвиква усмивка: „Надежда или безнадеждност, с които да назовем едва доловимия стар тандем.“ „След като се изтегне добре, нищо не му пречи да се обърне на едната или на другата си страна, или по единствения си гръб.“

Защо такива изречения пораждат надежда? Те описват изтощението и небитието. Но чрез формата си – „пропита с ра­зум“ – прокарват дистанция между описаното преживяване и този, който го предава; те създават пространство, където ние, читателите, можем да проникнем; пристан на спокойствието, където все още можем заедно да се усмихваме на безнадежността на положението.

Светът на Бекет не е безнадежден. Наистина това е свят без илюзии и самодоволство. Но по тази причина да намерим надежда в него е по-ценно, отколкото ако я вземем от някой наивен ентусиаст, при когото е в изобилие. И така, макар безкрайният свян да пречи да я назовем, надеждата е там. Тя е в усъвършенстването на произведението на изкуството, в едва признатия спомен, в споделената усмивка. Този стар тандем. Свянът прави картината малко по-невярна, отколкото би трябвало; но художникът ѝ – по-привлекателен.
В един друг текст („Из една изоставена творба“, в Мъртви глави) Бекет казва: „Мисля, че не съм обичал никого, иначе щях да си спомням.“ Съдържанието на изречението е мрачно, но тонът му е като намигване: не мога да ви го кажа открито и като цяло не обичам гръмките думи; но нали знаете, обичам ви все пак.