Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Цветан Тодоров и Средният път на демокрацията

В България философът не е бил обект на брутални репресии, но е усещал комунизма като постоянно притискаща маса върху живота и мисленето си, пише за него „Нувел Обсерватьор“

Цветан Тодоров беше човек на справедливата среда. Опитваше се да придаде нови сили на идеята за умереност, пише „Нувел Обсерватьор“. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Цветан Тодоров и Средният път на демокрацията

Цветан Тодоров беше човек на справедливата среда. Опитваше се да придаде нови сили на идеята за умереност, пише „Нувел Обсерватьор“. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Цветан Тодоров, който почина в нощта на 6 срещу 7 февруари 2017 г. на седемдесет и седем, заемаше особено място във френския интелектуален живот. Така и не успяхме да го прикачим към някой от нашите лагери. Той не бе част от пантеона на „French Theory”, тоест мейнстрийма на френската теоретична мисъл в хуманитарните науки от 60-те години досега. Твърд антикомунист, вероятно заради произхода си, той взе участие в антитоталитарния дискурс, но без да се превръща в поредния „нов философ“.

Но не беше и от авторите, които се затварят в университетската си специалност. Той започна с литературна критика. През 60-те и 70-те превеждаше руските формалисти и задълбочено Обнови анализа на наратива им, заемайки похвати от семиотиката, науката за знаците и значенията. Съосновател на списание „Поетика“ с Жерар Женет, той написа станалото прочуто „Въведение във фантастиката“, теория на литературния жанр, останала авторитетна и до днес с известното тройно разграничение между фантастичното, чудесното и странното.

През 80-те Тодоров се отдалечава от лингвистиката, за да се насочи към по-фундаментални области. Неговата „Критика на критиката“ от 1984 г. звучи като сбогуване със структуралистката му младост. Оттук насетне той решително се отдава на историята на идеите. Просвещението става особено важно за него. Тодоров изследва с голям интерес образа на „благородния дивак“, тази ключова концепция на западния хуманизъм, из произведенията на Русо, Волтер и Дидро, но стига и по-далеч – до предшествениците им като Монтен и почти забравения барон дьо Лаонтан, за да се върне към Сегален и Леви Строс.

Тази промяна в интересите на Тодоров остава донякъде загадъчна. Защо е изоставил така внезапно въпросите около езика? Това не е просто професионална преориентация на зряла възраст.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Цветан Тодоров е роден в София, България, през 1939-а. Като млад учен бяга от комунизма през 1963 г. и се установява във Франция.

Тодоров се отдалечава от суровата дисциплина на лингвистиката по време на промени във френския интелектуален контекст от 70-те. Личният обрат за него настъпва през 1974-а с излизането на „Архипелаг ГУЛаг“.

Дотогава комунистическото наследство тегне върху него. Сближава се с левичари, особено в университета във Венсен. Но се чувства зле, защото не може да ги последва в политическо отношение. С края на комунистическата хегемония върху мисълта му, той видимо се освобождава от задушаваща го тежест. Личното му освобождение, твърди самият Тодоров, му позволява „завръщане“ към моралистичното, дори възпитателно изкуство.

В самата България Тодоров не е бил обект на брутални репресии. Но е усещал комунизма като хватка, като постоянно притискаща маса върху живота и мисленето си. Оттогава запазва непримирима омраза към тоталитаризма и недоверие към всякакъв вид революционна утопия. Заради това известно време го смятат за консерватор.

Очарован е от Запада. Спомняйки си за българската цензура, той казва:

„Най-сетне, липсваха актуални новини от западния свят: наистина ли губехме много?“

Тази привързаност към Запада го кара да подкрепи и американското навлизане във Виетнам. Но след избухването на втората иракска война, Тодоров застава против „правото на намеса“ и в 2004 г. отбелязва пред „Нувел Обсерватьор“:

„Правото на намеса е опасна концепция, която може да бъде използвана, за да оправдае всяка агресия, като например тази на „цивилизацията“ от епохата на колониалните войни. Но защитавам дълга за взаимопомощ, който за първи път е формулиран в притчата за добрия самарянин. Да се помага на човешки същества в беда – да; но да се сменят чрез бомбардировки политическите режими, които не харесваме – това не. Признавам само едно възможно изключение: ако разберем, че покрай нас се извършва геноцид, трябва да се направи всичко, за да бъде спрян“.

Тодоров беше човек на справедливата среда. Опитваше се да придаде нови сили на идеята за умереност, а това е трудно. В сборника си с есета от 2008-2009 г. „Човешкият отпечатък“ (бел. ред. – издадени на български език от „Изток-Запад“) той открито заявява, че е привързан към „Средния път“ на либералната демокрация, която трябва да бъде критикувана само от името на самия демократичен идеал (по собствените му думи). По този повод той написа:

„Нека се предпазим от двете крайности: няма защо да се изчервяваме, че сме избрали Средния път“.


Бел. ред. – превод от френски език: Манол Глишев. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Почина Цветан Тодоров, фантастичен хуманист“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах