Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Цeлият свят е сцена

Шекспировият „въпрос“? Така наречените колебания около авторството? О, я стига. Земята е кръгла, небето – синьо, водата – мокра, жените имат своите малки тайни, а Шекспир си е Шекспир

Доста работа е свършил Уилям Шекспир за трийсетината лета и зими, в които е писал: трийсет и шест или трийсет и осем пиеси (много от тях – в съавторство), може би още няколко малки участия в писане за театъра, сто петдесет и четири нажежени до бяло любовни сонета и четири по-дълги поеми с относително малка популярност. - Цeлият свят е сцена

Доста работа е свършил Уилям Шекспир за трийсетината лета и зими, в които е писал: трийсет и шест или трийсет и осем пиеси (много от тях – в съавторство), може би още няколко малки участия в писане за театъра, сто петдесет и четири нажежени до бяло любовни сонета и четири по-дълги поеми с относително малка популярност.

Will will fulfil the treasure of thy love.

Вече четиристотин години Шекспир върви с нас, шепне над раменете ни и понякога се смее, а друг път тъгува с нас. Благодарим ти, мастър Уил!

В „Резерватът на таласъмите“ Саймък кара някакъв изнервен статист да възкликне: „Не ми пука кой е старият Бил Шекспир!“ и с тази непочтителна реплика започва най-хубавото кръчмарско сбиване в цялата история на фантастиката. Наистина, в университетски кампус е нормално на човек да му дойде до гуша от туй наше вечно: „Шекспир, Шекспир, Шекспир…“ и да обърне някоя маса върху главите на досадните филолози и литератори, които измъчено, изпъчено повтарят името без капка смисъл.

Само че това са весели безсмислици. Естествено, че има защо да се радваме на стария Уил от Стратфорд. Всяка любовна история има потенциала да бъде като тази на Ромео и Жулиета – само по силата на страстите, да се надяваме, а не по страшния си финал. Всеки диктатор автоматично заприличва на Ричард ІІІ – и то не на истинския исторически крал, когото почти никой не помни, а на могъщото чудовище, родено от невероятното въображение на Барда. Всеки изкуфял наивник, приписващ приживе наследство на децата си, повтаря фаталната грешка на стария Лир. И всеки вдъхновяващ лидер с нещо напомня младия Хенри V на бойното поле при Аженкур. За миговете си на несигурност и тревога имаме по-скептичните реплики на Просперо и Макбет. Чудно как някакъв си поет с не особено висок произход от затънтено градче на остров, забравен край бреговете на Европа, е успял да изригне с целия опит на човешките емоции – и то на език, който тогава все още е бил провинциален!

Сигурно заради тези неща Призракът в края на „Резерватът на таласъмите“ най-сетне си спомня кой е бил приживе – самият Бил Шекспир! Саймък се е постарал да намигне към Призрака на Хамлетовия баща. И към самия мастър Уил, защото тъкмо ролята на Призрака той играе при най-първата от всички премиери на трагедията за датския принц. Не знам дали отново ви се четат пиесите на стария майстор, но ако си припомните „Резервата“, сигурно и вие ще усетите това детско удивление: какъв ли миг на откровение ще е да видиш на масата до себе си, сред халбите и бурканите с домашна скоросмъртница призрака на Уилям! Както казва нашият Симеон Радев по съвсем друг повод: „Все едно видях Симеон Велики“.

На 23 април се навършват четиристотин години от смъртта на поета, пък и на неговия не по-малко велик съвременник и събрат по перо – испанеца Сервантес (и двамата са преживели гибелта на Великата армада – единият от страната на победителите, а другият – на победените). И може би четиристотин петдесет и две години от Шекспировото раждане. Доста работа е свършил ръкавичарският син от Стратфорд за трийсетината лета и зими, в които е писал: трийсет и шест или трийсет и осем пиеси (много от тях – в съавторство), може би още няколко малки участия в писане за театъра, сто петдесет и четири нажежени до бяло любовни сонета и четири по-дълги поеми с относително малка популярност. Разбира се, не всичко е на едно и също ниво и изследователите на текстовете често се изкушават да припишат по-тромавите части на чужди, не толкова умели намеси. В историческите драми като тричастната „Хенри VІ“ (която тази година ще видим във втория сезон на „Кухата корона“) има цели пасажи, принадлежащи на Марлоу, Кид или Томас Наш. Много от драмите са писани набързо, по поръчка или за откриването на нов театрален сезон – било след някоя чумна епидемия, било след изтичането на временна забрана за работа на тези неморални места, домовете за представяне на измислени истории като „Глобус“, „Розата“ и „Театъра“. Трупата на лорд-камерхера е била затрупана с работа и Шекспир е вършел своята част с темпото на добър професионалист. Урок, който много от по-късните поети така и не научават.

И всичко това е създадено на език, който тогава сякаш за първи път се е отърсвал от парализата на средновековното си мълчание… не, това клише, разбира се, не е вярно. Английският в елизабетинската епоха все още е бил само езикът на едно относително малко, макар и богато кралство, но не е бил език без литературна традиция. „Смъртта на Артур“ от сър Томас Малори е един от първите печатно издадени романи в Европа – сто години преди времето на Шекспир, Елизабет и Джеймс І. Чосъровите „Разкази“ са били на две столетия, „Сър Гауейн и Зеленият рицар“ – може би с още половин столетие по-стар, а някъде в сумрака на забравеното минало са лежали грамадните скелети на първата английска поезия – англосаксонският героичен епос, писан на език, който и самият Шекспир надали би разбрал. Във всеки случай Бардът не стъпва на голо поле. Той наистина създава много от думите и изразите в модерния английски, но е имал и наследство, от което да се възползва. Към това можем да добавим и цялата псевдоисторическа, полуфантастична ренесансова литература, която е станала достъпна за него в библиотеките на богатите му меценати като граф Саутхемптън. Върху богата почва е разцъфнал този стратфордски крин.

Шекспировият „въпрос“? Така наречените колебания около авторството? О, я стига. Земята е кръгла, небето – синьо, водата – мокра, жените имат своите малки тайни, а Шекспир си е Шекспир. Разбира се, че Франсис Бейкън, граф Оксфорд, кралица Елизабет, Томас Марлоу и Мигел де Сервантес са си имали достатъчно други ангажименти, за да не могат да напишат пиесите и сонетите на нашия поет. И се разбира от само себе си, че човекът, произхождащ по майчина линия от древния род Ардън, свързан по име и с Ардънския лес, и с благородни англосаксонски прадеди, е имал достатъчно въображение, ум, постоянство и талант, че да си свърши сам работата. И това е може би най-жизнената негова черта.

Така че добър повод имат за празнуване сънародниците му – два дни след рождения ден на кралицата, дала името на втората елизабетинска епоха, могат да вдигнат по пинта и в памет на стария Бил Шекспир. По Фалстафовски.


Всичко от Манол Глишев

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах