Цялостен принос за театър срещу лъжите

Красимир Спасов - режисьорът, който предлагаше истината, въпреки „величието на социализма“

Режисьорът Красимир Спасов ще получи награда „Аскеер“ за цялостен принос. Снимка: Театър „Българска армия“ - Цялостен принос за театър срещу лъжите

Режисьорът Красимир Спасов ще получи награда „Аскеер“ за цялостен принос. Снимка: Театър „Българска армия“

Трима са сигурните притежатели на „Аскеер 2021“. В категорията, която звучи силно респектиращо – „цялостен принос за развитието на българския театър“, Стефан Цанев присъства като автор, Стефан Мавродиев като актьор и Красимир Спасов като режисьор. Тримата са връстници, родени през 40-те години на ХХ век, цял живот отдадени на сцената, абсолютно безспорни фигури в нашия театър.

Краси Спасов е първият режисьор, когото възвеличах в съзнанието си от попрището ми на театрален критик и журналист. По-късно, след като се отърсих от наивността и бързите възхищения (баба ми от Варна би казала, че съм се осеферил), забелязах Иван Добчев и Маргарита Младенова и толкова потънах в „проекта Сфумато“, че дори написах обемист сценарий за книга, която никога не видя бял свят.

И така, защо се сприятелих с Краси Спасов? Защото и двамата заслужаваме да е така! Половината причини лежат на сцената на „Сълза и смях“, където Краси постигна забележителни успехи в създаването на качествен публицистичен театър, неизбежен етап в движението на българското сценично изкуство. Другата половина се дължат на нашето обитаване на квартал „Младост“, аз в номер 2, той в номер 4. Впрочем, неотдавна научих от неговата дъщеря Касиел, че баща ѝ ще се мести в ново жилище. Това ме зарадва, апартаментът на Краси беше доста отдалечен, на границата на „Младост 4“ с Околовръстното шосе и това сигурно затрудняваше работния му режим. По времето на 80-90-те, когато се сприятелихме, вечер често се срещахме в жилището на Кольо Недялков на половината път между моя блок и блока на Краси. Николай Недялков е театровед, обсебен от театъра като място за трудова дейност, и безспирно ни канеше на лаф и чаша вино. Хубави вечери с разговори за автори, режисьори и актьори. По-късно Кольо Недялков стана директор на Сливенския театър, отдаден и креативен човек, заради което го наградиха със „Златен век“, печат на Симеон Велики и грамота.

Неслучайно тук се вмъква театърът в Сливен. През 1980 г. там пристигат неколцина актьори направо от НАТФИЗ – Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Йорданка Стефанова. С тях е и режисьорът от техния клас Пламен Марков, умно решение, защото за младите актьори е най-важното да работят със свой човек. Иначе ги забравят, затрудняват и подценяват. При нашите хора в Сливен пристига и режисьорът Красимир Спасов в ролята на главен художествен ръководител на театъра. В онези години имаше такава длъжност и целта беше да се поддържа равновесие между местни и новодошли актьори, така че работата на театъра да върви гладко и без ексцесии, което трябваше да се види на национални прегледи и състезания. Те бяха важен момент за партийните бюрократи, тъй като съвпадаха с годишнината от 9 септември 1944-а и трябваше да отговарят на очакванията за бурен културен възход и прослава на БКП.

В онова време не се спореше, както днес, за това как се развива и как се поддържа културата. Културата имаше за цел да свидетелства за величието на социализма, който обаче лукаво беше раздробен – реален социализъм, развит социализъм, завършен социализъм и накрая, за мнозина българи – социализъм в упадък, но тогава никой не знаеше кога ще настъпи този упадък.

В Сливен Краси Спасов постави „Престъпление и наказание“ по Достоевски, заявявайки привързаността си към текстове с остър и ясно откроен морален конфликт. Този тип драматургия изпълва обема, наречен публицистичен театър, интересен за Спасов чак до първото десетилетие на ХХІ век. Персонажите в този театър издебват подходящия момент, за да заявят високо позицията си в очертаващото се противоборство на принципи и верую. Но емоциите им през това време спят, не се намесват. Това оставя известна студенина на сцената.

Дали представлението е публицистично, можеше да се разбере от употребата на думата „нравствен“ в отзивите за него. Театралите, журналисти и рецензенти, употребяваха на поразия обяснението „нравствени граници“, които непрекъснато се пресичаха от негативните герои. Но никой не уточняваше – нравствените граници поставени от Господ Бог ли са? Или от БКП? Или са самоделни, лични за всеки зрител? Това придаваше известна олекотеност на употребата на този израз.

С „Престъпление и наказание“ Краси Спасов очерта бъдещите си идеи. Много ясно, почти натрапчиво се виждаше и чувстваше въздействието на обществената среда върху съзнанието на главния персонаж Разколников (в ролята беше Атанас Атанасов), който стига до убийство като единствено възможен акт в обезчовечена среда.

Тази взаимна зависимост между човека и социалното му обкръжение остава като мантра в творчеството на Краси Спасов от този период. Полемиките между персонажите в тази драматургия много приличаха на разговорите в кръчмите, често разгорещени и с крясъци. Всички участници в споровете разбираха от политика и прогнози, обвинявайки се помежду си с гледка към бъдещето. Така че в десетилетието, което щеше да завърши с краха на социализма у нас, публицистичният театър се харесваше на зрителите.

Когато през 1978 г. отива в Театър „Сълза и смях“, Краси Спасов вече е всепризнат майстор на публицистичната сценичност. На новото работно място той намира приятелска среда. Директорът Стойчо Мазгалов му дава свобода да моделира трупата и режисьорът се чувства с развързани ръце в период на злобна идеологическа цензура. На тази сцена Спасов поставя спектакли, които получават национална известност – „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси, „Есента на един следовател“ и „Солунските съзаклятници от Георги Данаилов“, „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер“ от Кольо Георгиев.

Когато комисиите на „Аскеер“ обосновават тазгодишната награда на Красимир Спасов за „цялостен принос към театралното изкуство“, вероятно се има предвид публицистичния театър на режисьора, с който той се нареди между строителите на съвременния български театър. От този период са хитовете му „Прокурорът“ от Джагаров, „Последните“ от Горки, „Васа Железнова, 1910“ от Горки, „Диктатура на съвестта“ от Шатров, „Старчето и стрелата“ от Никола Русев.

Знам една снимка, на която са трима приятели, студенти от ВИТИЗ – Азарян, Краси Спасов и Николай Поляков. В условията на идеологически натиск и управление тримата успяват да запазят мъдрост на живот, като мотивация в творчеството си. Макар че нямат общи черти в творчеството си.

Краси Спасов трупа известност и почит като режисьор, който проявява магическо усещане за предстоящи обществени движения. Сякаш онова, което го интересува в тъканта на драмата, се дублира в социума като потвърждение за интуицията му. На сцената в „Армията“ Краси Спасов поставя през 1987 г. „Диктатура на съвестта“ от Михаил Шатров, пълна с изявления, съответни на промените, които предстоят. Ще минат години и режисьорът ще се откаже от публицистичните лозунги като реплики от пиеса. Ще се настрои с любопитство към текстове, „които се занимават с екзистенцията на човека, с човешкото същество, взето като микрокосмос“.

Но дотогава ще трябва да преживее разгрома на „Сълза и смях“. Партийните културтрегери не могат да понасят истините, изговаряни на тази сцена, и свалят Стойчо Мазгалов. Въдворяват го като редови актьор в Народния театър. Опитват се да сторят същото с Цветана Манева, актриса с влияние в „Сълза и смях“, но от академичната трупа не я искат, страхувайки се от силата ѝ. Кадрите я оставят на самотек и Манева се рее безработна в театралното съсловие, пълна с горчивина.

Краси Спасов започва работа в Театъра на армията. На етажа на режисьорите на трите врати има надписи: Крикор Азарян, Леон Даниел, Красимир Спасов. Това е златният период в историята на този театър. Понеже е патологично честен, Краси Спасов иска да се сбогува почтено и на всеослушание с младите си пристрастия към публицистичния театър. И започва репетиции на „Прокурорът“ от Джагаров, текст, който сякаш си е изпял песента в годините на култа и вече не е интересен. Но Йосиф Сърчаджиев (Прокурорът) и Атанас Атанасов (Следователят) го надъхват с мощна енергия, която и Джагаров не е очаквал, та ходи непрекъснато на репетиции, двоумейки се дали да не изтегли пиесата, докато главата му е все още на мястото си. Постановката се спасява от идеологическата гилотина, като през март 1986 г. се играе в рамките на Дните на българската пиеса, посветени на ХІІІ конгрес на БКП и 30-годишнината на Априлския пленум. Краси Спасов получава наградата за режисура на САБ за сезон 1985/1986, а Атанас Атанасов – наградата на САБ за млад актьор за същия сезон.

Красимир Спасов ще направи още една постановка в публицистичен стил, която ще има силен обществен отзвук – в Театъра на армията „Последните“ от Горки събира на сцената Васил Михайлов, Атанас Атанасов, Емилия Радева, Радосвета Василева, Петър Гюров, Благовеста Кабаиванова, Таня Димитрова. Това е последният негов спектакъл, в който животът на персонажите се дирижира от температурата на обществената среда. През пролетта на 1990 г. Краси Спасов сякаш си разчиства сметките с обществената система, която е въвела насилието срещу индивидуалната свобода на българите.

Следващите негови постановки са по класиката – най-добрият начин за един режисьор да огласява истини за съвременността, без да разчита на двусмисленото възприемане на тази съвременност. През декември 1997 г. излиза премиерата на „Много шум за нищо“ от Шекспир, показала на сцена най-новите сили на театъра – Камен Донев, Иван Радоев, Стефан Вълдобрев, Веселин Ранков, Георги Новаков, Асен Кисимов, Стефания Колева, Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Милен Миланов, Кристина Янева, Петър Гюров, Вълчо Камарашев, Стоян Стоев, Цветан Даскалов, Мирослав Косев, Иван Ласкин. Колективно постижение, спектакълът получава масово одобрение, каквото театърът дори не е предвиждал. Представлението така е композирано, че след 2007 г., когато отбелязват 10-годишния му юбилей, в него органично влизат новите артисти на трупата – Десислава Касабова, Ели Колева, Евелин Костова, Асен Кобиларов. Зрителите продължават да търсят билети, а Краси Спасов доказва, че може да отвори театъра към играта на сцената, като начин на мислене и живот. Много по-перспективна тема в сравнение със сценичното обсъждане на обществени проблеми. Така че никой не се учудва, когато идва 16 януари 2018 г. и трупата празнува 20-годишнината на спектакъла.

Междувременно Краси Спасов подарява на театъра още един дълговечен спектакъл. На 24 февруари 2001 г. излиза премиерата на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ от Оскар Уайлд, представление, което и днес се търси от публиката. И то е доказателство, че този човек, който рядко се усмихва и не се заразява от често просташкото желание на българина да разказва вицове, разбира от комедии и отлично знае как думите и жестовете на сцената стават смешни. В „Колко е важно да бъдеш сериозен“ влизат Пламена Гетова, Нети, Георги Къркеланов, Иван Радоев, Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Веселин Ранков, Вълчо Камарашев, Иван Ласкин.

Мисля, че Театърът на армията съзнава, че в лицето на Краси Спасов притежава богатство. Режисьор, който в работата си свързва морала на старите интелектуалци с остра чувствителност към променящите се изисквания и моди на сценичното изкуство. По този начин краси Спасов ще остане „свой човек“ както за възрастните артисти на Армията, така и за навлизащите, още неуверени млади възпитаници на НАТФИЗ.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах