Тук няма излизане от ума на лудия

През 1996 г. романът „Катастрофа“ на Дж. Г. Балард вдъхновява Дейвид Кроненбърг да заснеме едноименния култов филм и да преобърне с главата надолу представите на зрителите за еротика. Сега книгата излиза на български в превода на Деян Кючуков. Ако сте запознати с филма, ще знаете какво ви очаква. На останалите препоръчвам да закопчаят панталоните и да затегнат коланите.

В „Катастрофа“ главният герой носи името на своя автор. Джеймс Балард, отегчен от секса с красивата си съпруга Катрин e продуцент, който преживява сблъсък с друг автомобил. В катастрофата умира шофьорът в отсрещната кола, но жена му Хелън Ремингтън оцелява. След като излиза от болницата, Балард развива странно еротично влечение към Хелън, с която се засичат в моргата за автомобили. Наоколо се върти и Робърт Вон, „кошмарният ангел на магистралите“, който експериментира със сексуалността на оцелелите. Нещата излизат извън контрол, когато Балард се отдава на неконтролируемите си фантазии.

„Катастрофа“ е трудна, студена и отблъскваща книга, от четенето й се образува почти физическа реакция на отвращение. Или пък на възбуда? Всеки решава сам за себе си. Балард абдикира напълно от ролята на морализатор, на писател, който манипулира или подсказва къде е опорната точка за четящия. В предговора авторът дава ключа към подхода си:

„Самият аз чувствам, че ролята на писателя, неговата власт и правомощия радикално са се изменили. Струва ми се, че в известен смисъл писателят вече не знае нищо. Той няма морална опора. Може да предложи на читателя единствено съдържанието на собствената си глава, набор от опции и въображаеми алтернативи. Ролята му е като тази на учен, независимо дали на сафари, или в лаборатория, изправен пред неизвестен терен или предмет. Единственото, което може да стори, е да развие различни хипотези и да ги тества срещу фактите“.

Ако ви намирисва на постмодернизъм, не сте никак далече. Дж. Г. Балард е едно от водещите имена в британския постмодернизъм, най-вече заради употребата му във фантастиката и дистопията. Другият му известен роман „Небостъргач“, който излиза две години след „Катастрофа“, също беше преведен на български едва наскоро. В него началната сцена е на доктор, който изяжда кучето си, докато разсъждава за събитията, довели го до това положение.

Характерни белези на постмодерния роман, поне според Дейвид Фостър Уолъс, са: себеосъзнатост – на самия текст и на автора като персонаж, както и на ефектите, които наративът има върху читателя; ирония, цинизъм, неуважение. Странно е, че Уолъс, при който постмодерният роман достига своя апогей чрез Infinite Jest, е човекът, който дава перфектната аналогия за упадъка му – родителите оставят къщата на децата си-гимназисти (постмодерните пистели), които викат всичките си приятели и правят парти, което непрестанно се усилва, докато наркотиците не започват да свършват. Става 3 ч., диванът е пробит с дупки от цигари и децата бавно започват да осъзнават, че родителите няма да се върнат и че самите те ще трябва да бъдат възрастните.

Но да се върнем на Балард и неговата „Катастрофа“:

„В тази магична локва, избликнала от гърлото ѝ като от незнайно, тайнствено светилище, аз видях собственото си отражение. Огледалце от кръв, сперма и повръщано, дестилирано от устата, която само преди минути здраво беше засмукала пениса ми“.

Има само две позиции, които трябва да са налице, за да може „Катастрофа“ да достави удоволствие на четящия. Едната е той да бъде като героите – циничен, мъртъв отвътре мародер на перверзни страсти, без морални граници, за когото човешкият живот до такава степен се е обезсмислил, че би насочил колата си към съвсем произволен автомобил, в опит да усети каквато и да е емоция. Другата е тази на внимателен и силно чувствителен читател, който може да осмисли предупреждението на Балард. Предупреждение, което нито за момент не се отделя от обекта си. Затова и „Катастрофа“ е противна книга. В нея няма излизане от ума на лудия.

Всичко това се случва още през 1973 г., когато е публикуван романът, две десетилетия преди „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис. Един от редакторите пише:

„Писателят се намира отвъд каквато и да е психиатрична помощ. Не публикувайте!“.

Колко силна е била провокацията тогава, щом дори днес би създала скандал. Балард е напълно наясно с експеримента си. За него това е роман от добрата традиция на Джонатан Суифт. Само че не за малки и големи човечета, а за такива, които имат нужда да се блъскат с коли, за да усетят възбуда.

Странно е, когато някой употреби думата „технология“ за автомобил, но реално това е най-важната и употребявана технология, това е изобретението, което движи съвременната цивилизация. В почти всеки филм присъства кола, гледали сме десетки хиляди сцени на еротика, насилие и безумен екшън, свързани именно с образа на автомобила. До 1996 г. никой не беше се осмелил да изследва перверзната връзка между възбудата и металната конструкция на колела.

Отново думите на Балард от предговора:

„В „Катастрофа“ аз съм използвал колата не само като сексуален образ, но и като всеобхватна метафора за живота на човека в днешното общество. Струва ми се, че може да се говори за социално послание, съвсем отделно от сексуалното, но все пак ми се ще да мисля, че това е първият порнороман, базиран на технологията. В известен смисъл порнографията е най-социалната литературна форма, посветена на това как се използваме и експлоатираме един друг по най-безогледен и безскрупулен начин“.

Филмът „Катастрофа“ на Дейвид Кроненбърг е точна адаптация на романа, която чрез визуални подсказки разкрива катастрофата на човека, затиснат под смачканите ламарини на собствения му ковчег, за който е вярвал, че ще го отведе в бъдещето. Един от най-шокиращите филми – със своя еротизъм и болезнено вътрешно насилие. Добро попълнение във филмографията на Кроненбърг, който се нарежда близо до Пол Верховен и Джон Карпентър като един от най-значимите критици и изследователи на съвременното капиталистическо общество и психологическите девиации, които постмодернизмът нанася на идентичността.

Балард харесва филма, според него са запазени както текста, така и духа на романа. Макар да печели специалната награда в Кан, „Катастрофа“ на Кроненбърг не е добре приет сред публиката, която го заклеймява като откачен перверзник и експлоататор. Нужно е време за подобни култови класики, за да бъде оценено качеството им. Подобно на „Видеодром“, „Катастрофа“ печели нови почитатели, които откриват не само тематичната му дълбочина и социална критика, но и чудесния начин, по който са заснети самите катастрофи, позицията на камерата при сцените с шофиране и някои разкадровки, които илюстрират еротично-насилствената връзка между човека и студения метал на изобретението му.

„Катастрофа“ е не толкова история, колкото поема, снимка на най-голямата мастурбация на обществото ни. Може да се извърнете, но капките ще ви опръскат. Смесица от кръв и сперма, антифриз и масло.