Слушам оня ден монолога на една млада учителка в компания, в която случайно попаднах. Разказва как някакъв родител ѝ се обадил в края на миналата учебна година, за да я разпитва защо била сложила ниска оценка на дъщеря му, след като детето било учило, знаело, стараело се, а и бал му трябвал за кандидатстване. Бащата не бил агресивен – напротив, съвсем учтиво искал да разбере къде е проблемът и дали пък представата му за знанията на дъщеря му не са прекалено субективни. „Обаче мен хич не ме интересува дали е възпитан – разпалено коментира учителката – няма какво да ми звъни и да ме разпитва за моите решения! Казах му направо, че вината си е у тях – детето им е глупаво!“…
И на мен ми се завъртя в главата това, което, вярвам, се върти и във вашите. А именно що за учител си, след като не смяташ за нужно да обосновеш оценка, която си дал, при това на родители, с които иначе цялата образователна система тръби, че трябва да се кооперира. Но и още по-важно – как така си поел мисията да учиш деца, след като си готов да ги обявиш за глупави, но и през ум не ти минава да се усъмниш в собствените си качества на преподавател?
Тази случка, освен че чисто по човешки ме вбеси, ме накара и да се замисля за един вечен и несломим български навик – винаги и за всичко да се оправдаваме. Принципно – просто защото по български твърдоглаво сме убедени, че за всичко, от което страдаме, някой друг или нещо друго са ни виновни.
Класическото и най-употребявано оправдание за особения ни манталитет и специфичен национален характер е турското робство. Преди години, когато съпругът ми идваше за първи път в България, аз, разбира се, го водех на гости у приятелите си. Минавахме покрай издраскани с графити централни сгради, олющени и препикани входове, разжлембени спирки и разкекерчени пейки, натрупани боклуци около зеещите кофи и самоделни външни кръчми между блоковете в кварталите. Подминавахме паркирали на места за инвалиди луксозни автомобили и такива, препречили с металните си туловища стълби, пешеходни пътеки и входове. Един път, докато крачехме бавно из централна софийска улица, запътени към поредната домашна вечеря, току пред краката ни се стовари найлонов плик с развалена мусака. Точно две забързани крачки ни бяха спасили от това летящият от нечий балкон боклук да ни се разпльока на главите.
В столичния квартал „Красно село“, в един висок и опърпан роден панелен блок ми се наложи десет минути да му обяснявам защо в асансьора има зловещ ръчно направен аплик за лампата. Беше произведен от завинтено за стената ренде, чиито резци бяха обърнати навътре и подсилени така, че ако речеш да откраднеш крушката, в момента, в който си завъртиш ръката, кожата ти да остане да виси по аплика на плътни, кървави ленти. Нещо като човешка лазаня от плът и кръв, която да маркира срамния роден импулс да откраднеш крушката от обществения асансьор. Не мога да отрека обаче, че въпросното самоделно съоръжение кореспондираше добре с таблото с копчетата за етажите, направено от плътен картон с равномерно изрязани дупки, в които на всеки бутон отговаряше по една коркова тапа. В същото време, след всичките тези мили родни побългарявания на общественото пространство, попадахме в частните владения на моите приятели, където нещата стояха по съвсем различен начин. И така един ден съпругът ми ме попита:
„Обясни ми защо у твоите приятели е толкова чисто и добре обзаведено, домовете им са модерни, с всички технологични новости и впечатляващи библиотеки, самите те са интелигентни и умни хора, с които можеш да говориш за всичко, а в същото време навън, пред вратите им е изпочупено, надраскано и разбито, улиците са мръсни, няма никакъв ред?“
Не мислих дълго какво да му отговоря и по навик захванах старата българска песен – тази за турското робство. Обяснявах за високите дувари, зад които са криели целия си бит, за нашествията на заптиетата и обикновените бандити, за нехайството към общото, което никога не е твое, за балканския манталитет да гледаш себе си и да се страхуваш придобитото да не ти бъде отнето.
„Добре де, Мария – каза ми тогава мъжът ми – това все пак се е случило преди сто и четиресет години! Не може турското робство да е виновно за това, че днес хората драскат по стените и не си хвърлят боклука от прозорците.“
Прав е човекът. Турското робство е най-удобното ни оправдание, защото него всеки може да го съди. Представата на поколения българи за точно този период от миналото ни е такава, каквато ни я създаде пропагандата, не истинската история. Затова и петте срамни века на българско покорство се преглъщат от съвременния българин най-вече с обилни описания и драматизации на потресаващи родови трагедии от типа „Време разделно“ (между другото, талантливо написан роман, нищо, че е поръчков) и героични предания, в които има два образа – на изстрадалия, потиснат български родолюбец и зловещия, садистичен турчин. Така е къде-къде по-лесно да смелим очевидната истина, че по нашите земи смелчаците хич не са били много, покорните главици с готовност да се навеждали под острия ръб на ятагана, а нуждата от свобода открай време е отстъпвала на тази от какъв да е келепир. Шамар да е – на аванта да е, казва нашият народ. В този смисъл турското робство няма как да ни е виновно, че и до днес ни е важно само това, което е зад собствената ни домашна врата. Милиметър отвъд нея, там, където започва общото, българинът руши, не пази и критикува. Ще се изплюе във входа, ще открадне крушката от фоайето, ще напише К…Р на входната врата, ще изгори с цигара бутоните на звънците, ще отмъкне общото мушкато от саксията, а което не може да присвои, ще счупи с удоволствие, за да е сигурен, че и другите няма да го ползват. Не е важно на мен да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле, както е казал този народен мъдрец шопът.
Сред първите места в списъка по национални оправдания е и социализмът. Той ни е виновен например за мързела, за симулирането на дейност (я че се правим, че им работим, па те че се правят, че ми плащат, обобщава шопът), за скатаването, за избягването на обществена отговорност и положен труд. Някогашните ленински съботници, в които трябваше принудително да изчистим квартала, така ни избодоха очите като комунистическо задължение, че сега, вече близо тридесет години след социалистическото управление, ни бъркат в мозъците, ако ни призоват да си оберем боклуците от околоблоковите пространства. Не стига, че е общо (което значи да не се пази), ми и да се му се трудим (което само един социализъм може да измисли)! Със социализма обясняваме и тежкото нехайство към каквато и да е интелектуална дейност – да си артист е като да си мързеливец, ама с претенции за уникалност. Пък уникалността много дразни нашего брата, пак заради социализма, защото там трябваше да сме еднакви, ама странно – не бяхме…
Липсата на гражданска позиция, култура и глад за нея пък в по-ново време се оправдава с капитализма и „демокрацията“. Българите така и не разбрахме какво е демокрация, но продължаваме да имаме много ясни забележки и изисквания към нея. Според масовия нашенец на демокрацията дължим мутрите, олигарсите (все едно ги нямаше и при социализма, нали), обедняването, безработицата, гражданската отговорност (разбирана у нас като негатив). Пак тя ни е виновна и за свободата на словото, въпреки че тая свобода ни устройва – ние сме по плюенето, не по действието, все пак. Демокрацията, разбрах наскоро от поредния таксиметров шофьор мъдрец, е причината още за съвсем конкретни неща – пушенето на наргилета, продажбата на наркотици, обезлюдяването на селата, нередовния транспорт, агресивността на населението.
А, да, за агресията също си имаме външни оправдания. От една страна на нея са ни научили бежанците. За да се предпазим от тях, ние трябва да ги гоним, където ги видим, въпреки че принципно сме гостоприемен народ. Не ги щем по селата си, защото всеки бежанец е спяща клетка на ДАЕШ, която във всеки момент може да се събуди, а това го знае всеки българин. Нямаше да сме агресивни и ако нямаше цигани, ама понеже има, нямаме избор. Освен бежанците, виновни за агресията са пуснатите на свобода шизофреници и, както стана ясно напоследък, децата със специални образователни потребности, които са си направо потенциални убийци. Вечно виновна за всичко негативно, което носим у себе си днес, е и троицата Европейски съюз-Америка-Русия. Европа е виновна, че сме бедни, неквалифицирани и си имаме мутри управници. Америка е виновна, че тънем в мизерия, понеже не ѝ пука за нас, а трябва. А пък Русия е виновна, че не ни „освободи“ за пореден път и не ни направи своя губерния, където заслужено ще можем да си мръхтим като неин сателит и вече напълно спокойно да си плюем запада, който така или иначе ни е виновен открай време, че той е Запад, па ние сме Изток.
В канонизирания списък на вечните български оправдания влизат още православието (то ни е виновно, че не сме част от европейското съзнание – да не си помислите, че ние с нещо сме предизвикали това недоверие), българската емиграция (предатели мръсни!), геополитическото ни разположение (всеки иска да ни завладява, защото сме кръстопътят между Азия и Европа и друг такъв няма – не ги гледайте географските карти какво показват!), славянската азбука, българската природа (много трудна за облагородяване, затова и се застроява), обичаите, традициите, времето. На нас зимата ни е виновна за дупките по пътищата, слънцето за пожарите, дъждът за наводненията, въздухът за болестите и замърсяванията, глобалното затопляне за спирането на топлата вода по кварталите, КОЙ за всичко останало. Последният пък вече толкова години дори не успяхме да назовем и посочим – виновни са ни управниците, журналистите, историците, банкерите. И абревиатурите, зад които невинни стоят цели обществени процеси – КТБ за обедняването на едни и забогатяването на други, БНТ, бТВ, БНР, БТА и т.н. за дезинформацията, ГДБОП и МВР за несигурността, МС за държавните зулуми, СУ, НБУ и т.н за фалшивите дипломи, ББ за ъпгрейднатия модел „Тато“… На всичко това невинният, тих, скромен, смел, достоен и далеч не войнстващ българин вдига безучастно рамена и си плюе в пазвата някой да не го обвини в нещо. Като например в нагаждачество и гонене на интереса, в страхливост и конформизъм, в принципна омраза на различните, в безпричинно плюене и константна ненавист към всичко, в нелоялност, безпринципност и хамелеонство, в предателство, неукост и простотия.
Като онази учителка от началото на този текст, за която единствената вина за провала ѝ като преподавател се носи от неподлежащата на съмнение „глупост“ на едно дете. И на която никога няма да ѝ дойде на акъла, че точно като нея разсъждава и онзи, който през пръсти прави пътища, лекува хора, строи сгради, отглежда зеленчуци, създава транспортни мрежи, твори паметници, кове закони. В страната, в която всички са невинни в малките си ежедневни, осъзнати престъпления, няма как да има единна държавническа визия и идея за общност, която успява заедно като народ. На крива ракета – космосът ѝ наклонен, както се казва у нас. Пък за това, мили сънародници, сме си виновни само и единствено ние. Аз, ти, той и тя – всички, за които вечните български оправдания все още не са повод за срам.
Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение