Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът – над хората

За нея говорят студено, без емоция, разсъдително. Тя самата е дала причина за това – философските ѝ възгледи не са възхвала на добротата и човеколюбието. Дори напротив, родената преди 115 години на днешния ден Айн Ранд обявява алтруизма за един от пороците на света.

Родена е в Русия, живее в Съветския съюз през първите му години, учи философия и кино. Баща ѝ е от дребната буржоазия – евреин аптекар, един от използваните от ранната съветска власт дребни търговци, които да изградят стабилизиращата икономическа политика на НЕП-а. Айн Ранд, която в началото се е вълнувала от новото революционно начало, рано осъзнава, че е попаднала в социален ад.

Заминаването ѝ за САЩ няколко години преди Великата депресия предопределя бъдещия ѝ път. Тя става апологет на индивидуалното предприемачество, на самостоятелната мисъл и на егоизма във вида, в който го излага в романа си „Какво да се прави“ Николай Чернишевски. Айн Ранд го доразвива в по-модерни времена.

Днес я смятат за идол на либертарианството, но силно индивидуалистичната философка едва ли би одобрила идеята да се окаже водач на сляпо следващи я „вярващи“. Всъщност всеки би могъл да потърси себе си или да спори с нейните книги, издадени в България едва през последните десетина години.

Предлагаме ви откъс от „Изворът“ (изд. „Изток-Запад“) – роман за предприемчив архитект, в който разсъжденията на героите имат непреходна стойност и са актуални и днес. Преводът е на Божидар Маринов.

„Преди хиляди години първобитният човек открил как да запали огън. Сигурно са го изгорили на кладата, с която е подарил светлина на своите братя. Обявили го за злодей, сключил сделка с демон, от който човечеството изпитвало смъртен страх. Но оттогава хората имали огън, с който се топлели, приготвяли си храна и осветявали пещерите си. Той им оставил дар, чиято стойност те не били в състояние да оценят. Той разсеял мрака на земята. Векове по-късно първобитният човек открил колелото. Вероятно е бил разпънат на същото онова колело, което подарил на братята си. Обявили го за престъпник, позволил си да навлезе в забранена територия. Но оттогава хората можели да преминават всеки хоризонт. Оставил им дар, който те не оценявали, но той им отворил пътищата на света.

Този човек, непокорният, откривателят, е в началото на всяка легенда, разказваща за ранната история на човечеството. Прометей бил окован на скала и разкъсван от хищни птици, защото откраднал огъня от боговете. Адам бил обречен на мъки, защото опитал плода от дървото на познанието. Легендите са много. Някъде в дълбините на паметта си човечеството съхранява спомена, че славата му се заражда от самотния човек, платил за своята смелост.

През вековете винаги е имало хора, които тръгвали първи по нови пътища, въоръжени единствено със своето въображение. Те имали различни цели, но си приличали по едно: правели първата стъпка по нов път, разчитали само на въображението си и предизвиквали омраза. Великите творци — мислители, художници, учени, изобретатели — се изправяли самотни срещу своите съвременници. Всяка велика нова мисъл е срещала съпротива. Всяко ново велико изобретение е било заклеймявано. Първият двигател бил смятан за безумие. Самолетът бил обявен за невъзможен. Механичният тъкачен стан бил обявен за зло. Анестезията била обявена за грях. Но хората с въображение продължавали напред. Борели се, страдали и плащали. Но побеждавали.

Никой творец не е вдъхновяван от желание да служи на своите братя, защото братята му отхвърлят дара, поднесен им от него, и този дар унищожава мудната рутина на техния живот. Единственият му мотив е неговата истина. Собствената му истина и собствените му усилия да я постигне по свой начин. Симфонията, книгата, двигателят, философията, самолетът или сградата — това е целта му, това е неговият живот. А не онези, които слушат, четат, летят, използват или обитават неговото творение. Творението, а не неговите потребители. Творението, а не ползите, които другите извличат от него. Творението, което е израз на неговата истина. За него тази истина стои над всички неща и против всички хора.

Той черпи въображението, силата и смелостта си от своя дух. Но духът на човека, това е самият той. Целостта му, неговата съвест. Способността да мисли и да чувства, да преценява и да действа са функции на егото.

Творците не са самоотвержени. Това е тайната на тяхната сила — че задоволява егото, мотивира се от егото, поражда се от егото. То е първоизточник, извор на енергия, жизнена сила, движещ порив. Творецът не служи на нищо и на никого. Той живее за себе си. И само ако живее за себе си, той е в състояние да постигне онова, което прославя човечеството. Такава е същността на големите постижения.

Човекът може да оцелее само чрез разума си. Той се явява на бял свят невъоръжен. Разумът е единственото му оръжие. Животните си осигуряват храна със сила. Човекът няма нокти, бивни, рога, няма груба мускулна сила. Той трябва да засее храната си или да си я набави с лов. За да засее, има нужда от мисловен процес. За да ловува, има нужда от оръжия, а за да изкове оръжията — от мисловен процес. От най-всекидневните неща до най-висшата религиозна абстракция, от колелото до небостъргача всичко, което сме ние, всичко, което притежаваме, произтича от едно-единствено качество на човека — функцията на мислещия разум.

Но разумът е присъщ на индивида. Няма такова нещо като колективен ум. Няма такова нещо като колективна мисъл. Съгласието, постигнато от група хора, е само компромис или средно аритметично от много индивидуални мисли. То е вторично следствие. Първостепенното действие — мисловният процес — се извършва от отделния човек. Можем да разделим храната между много хора. Но не можем да я смелим с колективен стомах. Никой не може да използва дробовете си, за да диша вместо друг човек. Никой не може да използва мозъка си, за да мисли вместо друг човек. Всички функции на тялото и духа са лични. Те не могат да бъдат споделяни или прехвърляни на друг.

Ние наследяваме продуктите от мисленето на други хора. Наследили сме колелото. Правим каруца. Каруцата се превръща в автомобил. Автомобилът става самолет. Но през целия този процес онова, което получаваме от другите, е само краен продукт от тяхното мислене. Движещата сила е способността да се твори. Тя поема този продукт като суровина, използва го и поражда следващата стъпка. Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единственото ни средство за оцеляване.

Човек не получава на земята нищо наготово. Всичко, от което се нуждае, трябва да бъде произведено. И тук човек се изправя пред същностната алтернатива: той може да оцелее по един от двата начина — или чрез самостоятелна дейност на своя разум, или като паразит, захранван от умовете на другите. Творецът е създател. Паразитът е крадец. Творецът се изправя сам срещу природата. Паразитът се изправя срещу природата чрез посредник.

Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът се стреми да властва над хората.
Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.“