Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Творци на злото

За нацистките и комунистическите злодеи, за извинението „Времената бяха такива“ и за мълчанието, което ни превръща в палачи

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Творци на злото

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

„Човешкото милосърдие изисква да бъдем безпощадни към безпощадните.”
Йоханес Бехер, „Властта на поезията”

Съвсем наскоро на цели 106 години почина секретарката на Гьобелс – Брунхилде Помзел. Почина тихо и кротко в съня си, незабележимо почина, както тихо, кротко и незабележимо живя в баварската столица дългия си, исторически живот. Дясната ръка на идеолога на Третия райх упорито странеше от публични изяви – само в единствения посветен на биографичния й път документален филм заяви миналата година, че не съжалява за нищо, че не чувства вина и отговорност за престъпленията на нацизма, защото не е знаела за тях.

Обяснимото възмущение, с което гражданството (особено в родината й) посрещна това й изявление, ме кара да се запитам: след като и с г-жа Помзел, и с много други функционери на националсоциализма е така, след като тях денацификация не ги лови, как е с функционерите на един друг, на реалния социализъм – тях декомунизация лови ли ги? Не е, съвсем не е по-различно. Поне аз не съм чул високопоставен апаратчик на родния комунистически режим да произнесе една критична, една себекритична дума, да отрони една въздишка на съжаление за участието, за съучастието, за личния си принос в полувековното зло, което удави цялата ни страна в кръв и сълзи, разори и морал, и икономика и превърна Отечеството в духовна пустиня.

Чувал съм, макар и много, много рядко, подобно преосмисляне на близкото ни историческо минало да правят комунисти от по-ниските йерархични нива. Като участник с оръжие в ръка в септемврийските бунтове през 1923 г., провъзгласени от партийната пропаганда за Септемврийско въстание, и ветеран на комунистическото движение дядото на мой приятел и колега от Радио „Свободна Европа” казваше с искрено разкаяние:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Трябваше всички ни да ни избият – това заслужавахме!…”

Но неговият самотен глас си остана самотен през целия четвъртвековен път на родната демокрация. Всички останали творци на злото се превърнаха в негови хранители и реставратори. Те не само не съжалиха ни веднъж за стореното – те дори се гордееха с него: по-откровените – открито, по-лицемерните – притворно. Но и едните, и другите се опитваха да ни уговорят, че ако са извършили нещо нередно, ако неволно са прегрешили (и те са хора!), то е, защото времената са били такива. Без да искат да знаят дали тези времената не са били така убийствени, така кошмарни и зли, защото те са ги направили такива.

Когато съм ги питал по форуми, по периодики, по телевизионни екрани и дори в лични разговори, те неизменно и винаги са отговаряли, че са работили не като открита и скрита задгранична агентура на една престъпна болшевишка империя, заплашваща да опустоши цялата ни цивилизация, а като родолюбиви труженици, като добродетели на род и родина, като национален страж срещу попълзновенията на хищния задграничен капитализъм. Дори онези тодорживковци, мирчоспасовци и левглавинчевци, които собственоръчно са убивали, заточавали и грабили собствените си сънародници, съвсем сериозно претендират, че са бранили родината от милионите й видими и невидими вътрешни и външни врагове. В наглостта си тези палачи на нацията надминаха недостижимо фрау Помзел. Общото между нея и тях, между нацистките и комунистическите злодеи са само уверенията, че, видите ли, и едните, и другите нищо не са знаели – като че ли Освиенцим и Дахау, Белене и Куциян са били не изтребителни концлагери, а санаториуми за обществено хигиенизиране на социално слаби.

Когато в хода на Втората световна война американските войски превземат Дахау и виждат неописуемите ужаси на концлагера край градчето, дори калените в ожесточени битки воини не издържат гледката. Обяснението на местните жители е идентично с обясненията на секретарката на Гьобелс и на нашите родни ветерани: ние само сме си гледали работата, изпълнявали сме съвестно националния си дълг и дори не сме подозирали за вилнеещите под носа ни издевателства. Тогава американските главнокомандващи арестуват всички пълнолетни жители на градчето и ги заставят един по един да обходят целия концлагер, изправят ги и пред планините трупове, и пред газовите камери, и пред още топлите и миришещи на изгоряла човешка плът крематориуми. Много от посетителите по принуда не издържат потресаващата картина и припадат, други се обливат в сълзи, а кметът на Дахау се самоубива.

За съжаление, нищо подобно не се случи на родна земя след гибелта на комунистическия тоталитаризъм – докато денацификацията в Западна Германия бе факт, декомунизацията по нашите земи си остана и до днес само фикция. Не само редовите граждани не бяха подобаващо запознати и конфронтирани със злодействата на режима – не бе потърсена никаква съдебна или поне морална отговорност нито от физическите носители на тези злодейства, от палачите по места, нито от техните душеприказчици по вертикала на държавната власт – от подножието й, та чак до върха.

Тъкмо затова днес общественият климат в Германия е един, а в България – съвсем друг. Още със старта на демократизирането си Западна Германия намери куража и себекритичността да разобличи с нужната безпощадност демоничния националсоциализъм, а няколко десетилетия по-късно – и демоничния реален социализъм. Докато ние предпочетохме (предпочитаме и до днес) да си играем на криеница със собствената си история. Вместо да разобличаваме, премълчавахме; вместо да преработваме доскорошните си пороци, загърбвахме; вместо да потърсим справедливост за хилядите невинни жертви, само плахо палваме свещица на знайните им и незнайни гробове.

Добре, приемам, че милионите редови жители на страната действително не са знаели истинските размери на ужаса, че истинските размери са били известни само на жертвите и на палачите им. Въпросът обаче е дали имаш моралното право да не знаеш. Когато твой приятел, съсед, колега, състудент изведнъж изчезне безпричинно и безследно, яко дим от лицето на земята, сякаш никога не го е имало, а ти дори не се позаинтересуваш къде е – този ти опит да се скриеш зад завесата на незнаенето не се ли превръща в съучастие на извършеното престъпление? Съучастие пасивно, но съзнателно съучастие, съучастие парекселанс. Не става ли в такъв случай незнаенето лицемерно извинение за твоето гражданско и човешко безучастие, за твоята несъпротива срещу реалното, срещу конкретното зло? И не е ли, не се ли трансформира тази несъпротива в психологическа и социална база за разрастване на престъпността? Бих отишъл и по-далече, бих казал, че незнаенето е също морална отговорност, че не е знаел само онзи, който не е поискал да научи, защото така се живее по-леко и ведро.

В монументалната си творба „Човекът без качества” Роберт Музил стига до извода, че големите, епохалните престъпления в историята на цивилизацията ни, а комунизмът и нацизмът са несъмнено такива престъпления, са били осъществявани не толкова, защото са били извършвани, колкото защото са били търпени. В „Градинарят” Рабиндранат Тагор го казва по-метафорично, но не по-малко категорично:

„Брадвата на дърваря иска своя дръжка от дървото. И дървото му я дава”.

Дава му я, за да може брадвата да се саморазправи с него.

Така и всички ние – пристойни съграждани, добри съпрузи и съседи, съвестни членове на обществото, колегиални колеги – чрез безучастието си участвахме години и десетилетия наред, цяла една епоха в саморазправата на брадвата с дървото, в онова идеологизирано безправие, което смачка и нашето, и чуждото, и всичкото човешко достойнство.

Ето – пее тъжно и гневно моят приятел и колега от Радио „Свобода”, дългогодишният зек от безбрежните сибирски наказателни лагери Александър Галич – колко лесно е да станеш палач: достатъчно е само да премълчиш…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах