Твоят рожден дЗен като писател

Какво е удачно да правим, ако искаме да пишем, а и да живеем добър живот, разбираме от Рей Бредбъри в сборника с есета „Дзен в изкуството да пишеш“. Публикувана за пръв път през 1994 година, книгата излиза у нас едва сега, през 2017-а, и най-сетне допуска българския читател до един от най-самобитните и интересни писатели на XX век.

Ако трябва да правим сравнения, „Дзен в изкуството да пишеш“ за Бредбъри е това, което е „Мемоари за писането“ за Стивън Кинг. От една страна сборникът представлява съвети относно „Как да освободиш креативния гений в себе си“ (както гласи и подзаглавието), но в същността си е колекция от истории от живота на писателя, които сам той припомня и анализира в типичния си, наситен с метафори и хумор стил. Единайсетте есета в сборника излизат в периодичния печат в Америка, както и като mредговори към допечатки на някои от романите му, в периода 1960-1990 година.

Рей Бредбъри се ражда през 1920 година в Уокиган, Илинойс и в ранна детска възраст развива страст към приказните романи на Лиман Франк Баум, детективските разкази и готическата поезия на Едгар Алън По. Освен с любовтта си към пътуващите циркове, малкият Бредбъри се потапя в популярната култура през черно-белите филми и комиксите, които подобно на киното по онова време все още са невръстен медиум.

Тъй като баща му често остава без работа в суровото десетилетие между 20-е и 30-е години на XX век, семейството непрекъснато се мести между щатите Илинойс и Аризона. В зрелите си години писателят споделя, че усещането за липса на корени и непрекъснатото движение е било допълнително възпалено от смъртта на обичания му дядо, когато Бредбъри е бил петгодишен, както и от загубата на малката му сестра, която умира едва две години по-късно, покосена от пневмония. Неслучайно и преживяването на съкрушителна загуба е една от повтарящите се теми в цялото му творчество.

През пролетта на 1934 година, привлечени от перспективата за слънце и редовно назначение, семейство Бредбъри се преместват в Калифорния, където писателят остава да живее до края на дните си. Като тийнейджър обикаля Холивуд на ролери, събирайки автографи и снимайки се със звезди на седмото изкуство като Джийн Харлоу, Марлен Дитрих и Джордж Бърнс. След като завършва гимназия в Лос Анджелис през 1938 година, се присъединява към „Научнофантастичната лига“ на Лос Анджелис, където се сприятелява с писателите Робърт Хайнлайн и Лий Бракет. Увреденото му зрение го спасява от участие във Втората световна война и през тези тежки години се установява на страниците на списанията за криминални разкази „Уиърд Тейлс“ и „Астаундинг Сайънс Фикшън“.

Втората му книга, „Марсиански хроники“, е приета радушно както от читатели, така и от критици и е призната за рядко постижение в набиращия тогава популярност жанр на научната фантастика. Едва три години по-късно Бредбъри публикува най-известния си роман – „451 градуса по Фаренхайт“.

Бредбъри е написал и публикувал повече от петдесет книги, част от които „Илюстрираният човек“ (на български включена в сборника „100 разказа“), „Вино от глухарчета“, „Нещо зло се задава“ и „Сбогом, лято“. Работил е в телевизията и киното, като по-известните му произведения включват телепиеси за култовото предаване „Алфред Хичкок представя“, адаптация на опуса на Хърман Мелвил „Моби Дик“, която е реализирана във филма на Джон Хюстън от 1956 г. През 1964-а основава „Пандемониум Тиътър Къмпани“, където продуцира собствените си пиеси и до края на живота си поддържа жива връзката си с театъра.

Независимо от коя страна ще изберем да осветим изключително богатия творчески път на Рей Бредбъри, ще се натъкнем на оригиналния му разказвачески стил, побрал елементи както от различни жанрове (научната фантастика, фентъзито, ранните разкази на ужаса и свръхестественото, както и детективския роман), така и от различни сфери на изкуството. И макар едно по-задълбочено разследване на житейския му път да дава известна представа за необятното му въображение, сам той ни допуска до най-съкровените кътчета на работния си процес и източниците, от които черпи вдъхновение, в сборника с есета „Дзен в изкуството да пишеш“.

В есето, дало името си за заглавие на сборника, Бредбъри споделя, че се е запознал с някои от принципите на будизма „едва преди седмици“ (през 1973 година, когато е публикувано за пръв път). Употребата на понятието „дзен“, твърди той, „съвсем очевидно цели да шокира“. По протежение на разказа обаче постепенно се оформя убеждението, че Бредбъри медитира чрез писането. Според него писането не трябва да е досадна и мъчителна работа, а точно обратното – възпламеняващо и забавно увлечение, в което писателят се впуска всеки ден, защото „първото нещо, което един писател трябва да бъде, е да е развълнуван“.

За Бредбъри Музата и Подсъзнанието са две думи за едно и също нещо. Според него големият писател не бива да се изтезава над белия лист, да гони идеите си с дървена сопа, а да се отнася с тях като с котка, да ги кара да го следват. Писателят трябва да се отпусне, да попива и да се наслаждава на заобикалящия го свят и на времето, в което живее с всичките си сетива, а когато по-късно седне пред пишещата машина, тези неща да се излеят от него, разкривайки неговата частна истина. Защото от единствено значение в истинското изкуство е призмата на твореца, а не натрупването на абстрактни философски идеи, лишени от интимността и емоционалния заряд на създателя си. Разказите, стиховете, пиесите и романите трябва да са изтръгнати от всякаква литературна претенция, неспособни да се поберат в строго дефинираните от някой друг жанрови рамки. Според Бредбъри писателите не бива да мислят в категории, а да разказват онова, което най-силно ги вълнува и едва след като го открият пред себе си, прочетат и редактират, да помислят дали то принадлежи към нещо, измислено преди тях. В случай, че не се впишат, още по-добре, защото очевидно подсъзнанието им е родило нещо абсолютно необикновено, което си струва да се сподели със света.

И ако все още не съм ви убедил в силата на Бредбъри да опиянява и вдъхновява читателското въображение, оставям ви с няколко избрани откъса.

„Четете поезия всеки ден през живота си. Поезията е полезна, тъй като раздвижва мускули, които не използвате достатъчно често. Поезията разширява сетивата и ги поддържа в отлична форма. Чрез нея усещате носа си, очите, ушите, езика и ръцете си. Но поезията е най-вече компактна метафора или сравнение. Такива метафори могат като японски цветя оригами да се разгърнат навън в огромни форми. Идеите са навсякъде в книгите с поезия, но много рядко съм чувал учители по писане на разказ да ги препоръчват за четене.“

(Из „Как да запазим и поддържаме музата“)

„Излиза, че ние всички сме научнофантастични деца, които мечтаят за нови начини на оцеляване. Ние сме мощехранителниците на световното време. Вместо да слагаме костите на светците в кристални или златни съдове, за да могат вярващите през следващите векове да ги докосват, ние пазим гласове и лица, сънища и невъзможни мечти на лента, в записи, телевизионни предавания и филми. Човекът е започнал да разрешава проблеми единствено защото е Пазител на идеи. Ние сме оцелели до тази ера и оцеляваме през нея само защото сме изнамерили технологични начини да пестим време, да запазваме времето, да се учим от времето и да достигаме до решения.“

(Из „На раменете на гиганти“)

„Всичко започна през онзи есенен ден през 1932 г., когато Мистър Електрико ми даде двата дара. Не знам дали вярвам в предишни животи, не съм сигурен, че ще живея вечно. Но онова малко момче вярваше и в двете и аз го оставих да бъде свободно. То написа разказите и книгите вместо мен. То държи гадателската дъска, разчита символите и казва „Да“ или „Не“ на скритите истини или полуистини. Той е кожата, през която всички неща минават чрез осмоза и се появяват върху хартията. Доверих се на неговите страсти, страхове и радости. То почти никога не ме е подвеждало. Когато дългият влажен ноември е налегнал душата ми, когато мисля прекалено много, а разбирам твърде малко, знам, че е време да се върна към момчето с кецовете, с треската, с безбройните веселия и страховитите кошмари. Не съм сигурен къде свършва то и къде започвам аз. Но съм горд, че сме заедно като екип.“

(из „Пиян и управляващ колело“)