Тя не го поглежда, той не я докосва

Няма по-голямо удовлетворение за писателя от отзивите на читатели за това как някоя негова книга е променила живота им или им е вдъхнала увереност в труден момент. Ала когато завърших „Невинност“, писмото на Елизабет Уотърс от щата Вашингтон по повод романа ми „Отвъдни очи“ ме трогна повече от всички други. Бет, възхищавам се безмерно на куража ти. Надеждата, която си открила в книгата ми, се равнява на тази, дадена ми от теб със сърдечните ти писма. Ти си сияен човек.

Така започва „Невинност”, един от най-високо ценените романи на Дийн Кунц. В обръщението си към въпросната читателка писателят споменава заглавие на друга своя книга. Вече ви я ясно, че и тя е станала хит.

Той е на 26, тя е на 18, и двамата са белязани.

Адисън живее като трол, в забравени помещения далеч от цивилизацията. Нощта е неговият ден – опасна и непроницаема, в нея има неща, които не разбира, но го възхищават. Не познава баща си, а майка му се самоубива, защото така и не се научава да обича. Гуинет има социофобия – не понася допир. Последователка на готик културата, тя носи гротескни аксесоари, преследва убиеца на своя баща и поразява с кожа, бяла като пудра захар.

Спасяват се един друг. Всеки става заложник на ексцентричността на другия. Тя не го поглежда, той не я докосва. Дали тези „ексцентричности” не са въпрос на избор, пита се читателят. Имайте търпение, то ще ви се отплати.

„През следващите шест години се движех потайно из града, смален от самотата, докато една нощ в централната библиотека не срещнах момиче, облечено изцяло в черно, но не по-малко грациозно от падащ сняг.”

Парадоксалното е, че с тази книга тъкмо кралят на съспенса ни напомня, че красотата е в очите на съзерцаващия. А и човек не може да функционира сам, нали така, самотата е благодатна почва за самозалъгване. Колкото и клет да се чувстваш или изглеждаш, светът няма да ти спести очарованието си и ти трябва да си щастлив, че му принадлежиш. Някак трябва да приемеш, че тъгата е „част от глината и камъка”, от които е изградено битието ни.

„Един град е наполовина звяр, наполовина машина, с артерии от чиста вода и вени от мръсна, нерви от телефонни и електрически кабели, канализационни тръби вместо черва, тръби, пълни с пара под налягане, и други, пренасящи газ, клапи, вентилатори и филтри, датчици, мотори, трансформатори, десетки хиляди взаимносвързани компютри, и дори когато жителите му са потънали в сън, градът никога не спи… Градът бе посвоему гора, през която хората от нашия вид можеха да се придвижват незабележимо като лисици в обрасъл с папрат лес.”

Пасажи като горния пронизват романа и карат да мислим, че всички, които са подценявали Кунц, защото е „жанров автор”, или защото не припарват до мистериите и съспенса в книжарниците, са тънали в заблуда. Тук той се проявява като стилист, който полира мислите си, сякаш предупреждава читателя да бъде нащрек за следващата му приумица.

„Невинност”, една от най-лиричните ужасии на Кунц.

Kакво сте готови да сторите за хората, които обичате? Бихте ли умрели за тях? Бихте ли убили? От книги като „Ключът към полунощ”, „Невинност”, „Ускорение” и „Какво знае нощта” косата настръхва. Авторът им успява да проникне в най-закътаните пространства на човешката душа, за да разбере какво ни прави това, което сме. Всяка книга на Кунц е „разкрит живот, свят, който чака да бъде изучен”, ала това се отнася и за хората – дори в по-голяма степен, защото историите им все още не са разказани докрай.

Според „Невинност” човек се ражда със знание за важните неща, които открива цял живот. И нищо че понякога животът се търкулва заедно с теб като голям камък по стръмния склон на страховете ти.

Търкулването може да е за добро.