Тя още приживе празнува стотния си рожден ден

На днешния ден преди точно 100 години се е родила фурията, незабравимата, най-вихрената актриса от българската театрална сцена – Стоянка Мутафова. Две години не ѝ достигнаха, за да отпразнува юбилея си и вероятно отново щеше да го погледне в очите от сцената, от нейното място под слънцето, там, където беше некоронована владетелка на имагинерния свят на театралното изкуство.

Споменът за Стоянка Мутафова не може да бъде тъжен, защото тя все още е тук, все още е звездата на театъра – вече пътеводна, небесна звезда.

На днешния ден ви предлагаме откъс от нейната автобиография, писана в сътрудничество с драматурга Юрий Дачев „Една фурия на 90”, издадена преди точно 10 години по повод юбилея ѝ. Откъсът е предоставен от издателство „Слънце”.

Как втори век не празнувам

Никакъв спомен нямам да съм отбелязвала четирийсетгодишнината си. Чувала съм, че по принцип тази възраст не се празнува, но ако съм прескочила празника, не е заради суеверие. По принцип не обичам юбилеите, нагледала съм се на какви ли не циркове, някои от които не ми се ще да си спомням.

Когато приближих петдесетте, тогавашният директор на Сатирата Николай Савов реши да отбележи юбилея подобаващо. Беше започнал наистина сериозна подготовка, но аз „съборих“ начинанието.

И шейсетгодишния си юбилей не съм празнувала. Имах хубава роля, която обичах в „Игра на котки“ на Ищван Йоркени, постановка на Николай Поляков. От този рожден ден ми е останал един особен портрет, нарисуван от Людмил Чехларов, който и сега е вкъщи. Той е малко странен, сякаш е направен върху тухлена стена. Усмивката ми също е особена, невесела. Въобще в цялото ми изражение, което художникът е усетил, има нещо изненадващо и за мен самата. От време на време продължавам да се заглеждам в лицето си на картината. Иначе не държа свои портрети и снимки по стените. Не съм си чак толкова драга за гледане. Седемдесетгодишния си юбилей? Нищо не помня във връзка с него. Било е в началото на деветдесетте. Тогава не само на мен не ми беше до празнуване, така че, естествено е било подминаването му.

Осемдесетгодишнината си празнувах с „Вчерашни целувки“. Играхме заедно с Калата постановката на Бина Харалампиева на голяма сцена. (Иначе представлението беше предназначено за малка). Продължавам да си обичам тази роля. Дори когато излъчват телевизионния филм, правя нещо, нехарактерно за мен – заглеждам се. Честно казано – харесвам се, нищо че картината ми се вижда малко тъмна. Иван Андонов, за когото ми е много мъчно, че ни напусна, веднъж ми се обади по повод „Вчерашни целувки“. Беше гледал току-що филма при поредното му излъчване. Каза ми, че не е подозирал колко дълбоко мога да играя и че чак сега е разбрал какъв пропуск е направил, снимайки ме толкова малко.

След седемдесет и особено след осемдесет, юбилеите зачестяват. Започват да се отбелязват на петици. Така де, не се знае кога ще бъде последният. На осемдесет и петата си годишнина пак бях на голямата сцена на Сатирата в „Квартет“. Тази постановка обаче нямаше особен успех. Така през миналия век по-скоро не празнувах юбилеите си. Разбира се, че не съжалявам.

Сега обаче се задава деветдесетгодишният. Иван Попйорданов има идея да подготвим по този повод една френска пиеса, в която има роля за мен. Героинята ми говори много, аз харесвам да има истинско действие, но задачата е интересна. А заглавието ме разсмива, страшно е подходящо: „Моето столетие“. Май искат този и следващия юбилей с една и съща пиеса да отбележат.

Шегувам се, разбира се. Слава Богу, далеч съм още от глупостите на изкукуригалата Яблочкина. Имам сили да се усмихвам и над годините си, и над себе си. Никога обаче няма да мога да подредя спомените си. Затова и в тази книга не се движа по години и десетилетия. Опитам ли се да мисля за живота си в някаква последователност, нещо започва да ми убягва. Иначе, без подредба, „скачайки“ тук там из годините, хората и събитията ми се струват по-ярки и живи… Всеки човек, навлязъл в сериозна възраст, пък и на по-млади години намира основание да изпитва някакво неудовлетворение от живота си. Всички имаме поводи да кажем – това пропуснах, там сглупих, защо тогава нещо не направих… Не правя изключение. Наясно съм с вините и грешките си. Но пък от друга страна, няма да е честно да не кажа, че и много интересно съм живяла… Такива мисли се въртят в главата ми, докато гледам коледната елха. Елхи. Купихме с Муки едно голямо кичесто дърво, но то се прекърши в ръцете ми. Дожаля ми да изхвърля някоя от половините му. Окичихме и двете. Пак не сме като останалите. И пак е хубаво…

Стояна и Огледалният свят

Гледам по телевизията „Листопад“. Турският филм е единственият, който ми хваща окото в изобилието от сериали. Хубав разказ, добре подреден, увличащ и най-важното: прекрасни актьори. Талантливи и много, много красиви.

Никога няма да спра да се радвам на хубавото, когато го видя в театъра или в киното. На моите години е абсурдно да изпитвам завист, но истината е, че това чувство никога не ми е било присъщо. Разминах се с голяма роля в киното – така ми било писано. Случвало се е да ме питат коя млада актриса виждам за своя наследница в театъра. Честно казано – това с наследството много не го разбирам. Артистът, който има индивидуалност, трудно може да бъде определен по „наследствена“ линия. Аз харесвах много актриси от по-възрастното поколение, но като тяхна „наследница” не съм се възприемала. Пък и май никой не е мислил така, въпреки че понякога е имало сравнения. Та на свой ред и аз така: просто харесвам някои млади актриси. В Сатирата Дана Стефанова. Интересна, ярка. Ако пиесата „Моето столетие“ стане, ще си партнираме с нея и това ме радва. От още по-младите харесвам Жанет Йовчева: много нерв и живот има в нея.

Няма да се докарам дотам като някакъв ветеран да разказвам колко хубав е бил театърът едно време, пък сега не е така. Самата аз не спирам да играя, значи – част съм от този театър. Залите на представленията, в които участвам са пълни. Наскоро играх „Капан за мишки“ от Агата Кристи в театър „Възраждане“ – претъпкано беше. Шегувам се, че сме на път да настигнем английския рекорд на тази пиеса. В Лондон я играят от 40 и някоя година на миналия век до ден днешен.

Няма как да не се радвам, че салоните са пълни. Това, което ме притеснява е, че част от публиката ходи на театър, само за да се смее. На всяка цена. Сигурно е странно, че аз, комедиантката, го казвам, но наистина в този глад за кикотене има нещо, което не ми харесва…

За какво мечтая ли? Муки, най-обичното ми същество, да е добре. Да се чувства сигурна, когато мен вече няма да ме има. Дъщеря ми е тревогата ми, грижата ми, мечтата, любовта ми. Никога не сме живели спокойно. Все се е случвало да се сдърпаме, понякога доста бурно. Това обаче не се отразява на чувствата ни. Много здраво сме свързани. Когато срещна Невена Андонова, известната журналистка, дъщеря на Методи, все ѝ припомням една случка в Бургас преди много години. Аз, Муки, Невена, майка ѝ Цветана Гълъбова спяхме в една стая. С Муки се сдърпахме, вдигнахме патардия. Голяма ще да е била, защото съседите се уплашили и извикали милиция. Хазяйката ни беше много оправна жена, изпрати тихо и набързо милиционерите. Тогава забелязах колко сме уплашили Невена. Красивото момиченце, приличащо на малка мадона, беше събрало колене, стиснало ръце, личицето ѝ потрепваше, сякаш през него минаваше ток. Засрамихме се с Муки.

Така, без никаква опасност да ни доскучае, си живеем с моята любима дъщеря в компанията на кучетата Чарли и Джеки и котката-персийка Сара. Планове? Отдавна съм предпазлива по отношение на тях. Май че по времето на онова шумно гостуване в Бургас с Цеца Гълъбова си говорехме да спрем да пътуваме. Непрекъснатото лашкане по провинцията с естрадни сценки беше започнало да ни дотежава. Говорихме си, че мъжете ни вече са със стабилни позиции в професиите си и можем да си позволим повече почивка, да се съсредоточим в сериозни театрални роли. Разумни планове, няма спор. Малко време след това останах без Нейчо. Двайсет дни след това го последва Мето. Тръгнах с Парцалев по старите пътища. Трябваше да се работи, да се печели.

Мечти? Какви други освен тези, свързани с доброто на дъщеря ми? От другите се случва да си припомня една – да отида на Луната. Знам, че такова пътуване скоро ще стане възможно, даже от телевизията разбрах, че супермилиардери вече предплащат места за космически пътувания… Блазя им на тия, които ще дочакат билетите до Луната да поевтинеят. Ще стане, сигурна съм. Въображаемото момиче, с което си другарувах като дете обитаваше някаква Огледална планета. Баща ми се уплаши тогава, че дъщеря му е луднала, но току-виж открият и такава планета. И дотам ще има космически „рейсове”, на които някои ще се качват с билет в джоба.

Камъчето от Кръстова гора не съм изгубила. Продължава да е често в ръката ми, докато размишлявам. Сигурно щеше да е по-лесно всичко, ако бях религиозна по традиционния начин. Не съм. Мечтая си, когато няма да ме има на тази земя, от друг свят ли, от огледална планета ли, да мога да надничам надолу и да видя, че детето ми е добре… Честно казано – знам, че за хората такива гледки са недостъпни. От друга страна пък: кой знае?